Християнство.бг
Свещ. Йоан Бурдин
Отдавна исках да запиша няколко истории от живота на отец Василий Агура. Някои може да ги сметнат за невероятни. Но той сам ми ги е разказвал и не мисля, че би си измислял или украсявал нещо.
История 1. Как отец Василий се съди с румънския крал
Отец Василий е бил председател на дружеството на бесарабските (отвъддунавските) преселници. То обединявало потомците на хора (предимно българи), преселили се на територията на Руската империя от земите, намиращи се под османска власт.
В империята не е имало други подобни дружества. То се занимавало както с търговска и благотворителна дейност, така и с местното самоуправление.
Сиропиталища, работилници, начални училища, гимназии – всичко това било под неговата юрисдикция. А основните средства за тяхната издръжка идвали от търговията с риба. Дружеството имало концесия за улов на риба от най-голямото сладководно езеро в Бесарабия – Ялпуг.
В къщата на отец Василий имало телетайп. Рано сутринта той узнавал цените на пазарите в Европа и всеки ден вагони с риба били изпращани по железницата.
След разпадането на империята тази част от Бесарабия попада под румънска власт. Доходите на дружеството били толкова големи, че румънският крал решил да сложи ръка върху тях и издал съответен закон.
Но отец Василий не бил такъв човек, който би търпял беззаконието, дори то да е кралско.
Той наел двама белгийски адвокати (всъщност самите те си предложили услугите: делото обещавало да бъде гръмко), протестирал срещу кралския указ пред международен съд и спечелил делото.
Така още 20 години дружеството подпомагало благотворителните си институции с „рибни” пари. Докато през 1940г. територията на Бесарабия, по споразумение между Сталин и Хитлер, не преминала към СССР.
Съветските войски бързо „въвели ред“: заведенията били затворени, езерото било одържавено, дружеството – ликвидирано, а отец Василий бил изпратен в лагер във Воркута с обвинението, че „подобрявал живота на бесарабските селяни и така отлагал идването на съветската власт“.
Разказ 2. Как отец Василий се молил в лагера
Обстановката в лагерните бараки не е от най-приятните, а за свещеник там е двойно по-тежко, защото той има нужда не само да преживее, но и да живее като християнин.
Целият живот на затворника минава пред погледа на други хора и е трудно човек да скрие, за да се моли. Мисля обаче, че отец Василий не се е опитвал много да се крие: нравът му не бил такъв.
Всеки път, когато ставал на молитва в бараката, наоколо му се надигал вой и безобразни крясъци. Лагерниците викали дори повече от обикновеното.
Веднъж местният лагерен „авторитет“ се разболял тежко. По някаква причина не го изпратили в болница, а го оставили да умре в бараката. Всичките му приятели веднага се отвърнали от него. Дори вода нямало кой да му даде.
Тогава отец Василий се погрижил за него: дал му вода, поискал хапчета от лекаря, нахранил го.
Бабаитът оздравял и дори се изпълнил с някаква благодарност към отец Василий. Всеки път, когато той ставал да се моли, „авторитетът“ излайвал: „Всички да мълчат! Отчето се моли!“, а понякога дори го молел: „Отче, чети на глас!“, и за известно време бараката се смълчавала.
История 3. Как отец Василий паднал в мината
Отец Василий попаднал в „шарашката“ – в най-ужасното място, което съществувало тогава в мините на Воркута. Това бил „конвейерът на смъртта“. Малцина от затворниците оцелявали там повече от шест месеца.
Вероятно отец Василий нямало да избегне общата съдба, ако не се било случило да падне под развалините. Заедно с група затворници той паднал в една от шахтите – три дни лежали под развалините.
Отец Василий през цялото време четял „Отче наш“ и се опитвал да ободри другите, въпреки че самият той бил тежко наранен. На третия ден чул гласовете на спасителите. Нямали сили да извикат за помощ, но някак успели да се съберат и да изкрещят заедно …
В лагерната болница лекарят се приближил до санитарите, които държели отец Василий и го прегледал и казал:
– Този няма да живее: гръбнакът му е счупен. Оставете го в коридора.
Отец Василий бил оставен на пода в коридора, точно под отворения прозорец. Така към фрактурата се добавила и пневмония. Но той оцелял.
История 4. Как отец Василий спасил надзирателя
След се възстановил, отец Василий не бил върнат обратно в мините, тъй като трудно можел да ходи (до края на живота си останал прегърбен). Преместен бил да работи като счетоводител на жп гарата, на пет километра от лагера.
Веднъж по пътя към лагера неочаквано избухнала виелица. Буквално за няколко минути пътят (и всичко наоколо) изчезнало. Надзиратилят, който забелязал приближаването на виелицата, изтичал напред.
Отец Василий куцукал, докато можел да ходи. След това паднал и започнал да изпада в сън/забрава.
През цялото това време той си повтарял: „Господи помилуй! Господи помогни!“.
Изведнъж усетил, че го разтърсват. С мъка отворил очи. Над него стоял мъж, едва забележим във виелицата.
– Замръзваш ли? – попитал той. – Ставай! Следвай ме!
Отец Василий с мъка се изправил и се затътрил след водача си. Едва виждал пред себе си.
По някое време пак се спънал и паднал. Оказало се, че това, в което се е препънал, бил надзирателят от лагера, който преди това побягнал напред.
Отец Василий започнал да го буди. Онзи го ругаел и не искал да стане. В края на краищата те се придвижили, или пропълзели заедно. Отец Василий дори трябвало известно време да влачи надзирателя след себе си.
Колко време е продължило това, той не можел да си спомни. Загубил от паметта си и момента, в който надзирателят отново изчезнал.
Просто в някакъв миг той се натъкнал на стъпала. Била караулната барака. Но отецът нямал сили да се изкачи по тях и изгубил съзнание. Спасило го това, че един от надзирателите излязъл „на въздух“ и видял тялото в снега. Недалеч намерили и надзирателя – и двамата били спасени.
Тогава отец Василий се опитал да разбере кой е човекът, който го измъкнал от снежната преспа и го принудил да върви след себе си. В района нямало села. Никой от лагерната охрана не бил напускал лагера.
До края на живота си той бил убеден, че неговият ангел-хранител го е спасил …
История 5. Как отец Василий наругал Хрушчов
Отец Василий бил освободен от лагерите през 1954 г. Дълго време се лекувал с минерални бани в Кахул. След това се върнал към свещеническото си служение.
По това време тъкмо започнала Хрушчовата вълна на преследвания срещу църквата. Навсякъде започнали да затварят храмовете. В Болград, където живеел отец Василий, катедралата „Свети Николай“ била затворена. Останала само централната – „Св. Преображение Господне“.
Това бил уникален паметник, особено ценен от местните българи.
Построен бил през 1833-1838г. със средства на българската общност по план на архитекта Огюст Моферан, построил Исакиевския събор в Санкт-Петербург. Камбаните били подарени от император Николай I. Ескизите за стенописите – създадени от Виктор Васнецов, а самото изографисване направил Павел Пискарьов, „бащата-основател“ на съвременната молдовска живопис.
Късно една вечер в къщата на отец Василий се почукало.
При него дошла една жена, която работела като секретарка-машинописка в окръжния комитет на партията. Преди много години отец Василий забелязал талантливото момиче-сираче и ѝ помогнал да завърши първо гимназията, а след това и университета.
– Днес беше решено да затворят катедралата – казала му тя. – Подготвят се документи за изпращане в Москва.
Без да се бави, отец Василий се приготвил, намерил познат шофьор, и отишъл в Одеса при владиката, но уви – той отсъствал: бил на круиз с ладия по Волга заедно с патриарха.
Свещеникът отишъл в Москва, в Патриаршията. Оказало се, че и там не могли да помогнат с нищо. „Единствено Хрушчов може да спре това“, му казали от Патриаршията.
– Добре – отговорил им отец Василий. – Организирайте ми среща с Хрушчов!
„И така, качвам се по стълбите“, спомняше си той през 80-те години. – Луксозни килими, почти на всяка крачка охранява униформен с чин от майор нагоре. Влизам в кабинета. В края му има огромна маса и едно плешиво петно в средата“. В един момент плешивата глава се надигнала и занареждала: „Какво сега ти …… майка …. поп …… мътиш….. водата!“
– А ти ……. майка ….. не ми….. викай …… В лагерите и по-яко са ме навиквали …… И ругали …… Мога да псувам не по-зле от теб!
Хрушчов спрял рязко и веднага променил тона си (веднъж прочетох – не знам дали е вярно – че имал известен комплекс за вина пред лагерниците):
– Какво е станало? Какво искате?
Отец Василий също „на вие” му разяснил значението на катедралата за бесарабските българи.
Хрушчов вдигнал телефона и се обадил на Георги Карпов:
– Там нещо сте щели да затваряте храма в Болград, Одеска област. При мен е един свещеник от там, казва – не може, паметник от национално значение било! (Пауза) Какво…„“писма на трудещи се ли“?… Ти на будала ли ме правиш, бе….. Оставете храма на мира!
Не мога да гарантирам за автентичността на историята. Въпреки това, през следващите 25 години до разпадането на СССР, храмът в Болград бил единствената действаща църква в радиус от 60-70 километра. За празниците там се събирали хората от всички околни градове и села.
***
Спомням си отец Василий на неделните служби. Винаги се молеше на едно и също място, недалеч от изхода, скрит зад една колона, с ниско наведена глава (вследствие на счупването). Приближавах се до него за благословение. Той отваряше очи, повдигаше леко глава и се усмихваше (сякаш изпод вежди).
Почина през 1987 г., след като надживя повечето от гонителите си. По това време вече не живеехме в Болград.
–––––
Превод и подготовка на текста: архим. Никанор, игумен на Църногорския манастир „Св. св. Козма и Дамян“
