Християнство.бг
Д-р Слава Янакиева
„Ние за първи път преживяваме „дигитална война”. Човечеството е преживявало всякакви беди и напасти, доколкото ги е забравяло. А сега тази война включва освен всичко и устройства за съхраняване на памет. Ти можеш да простиш каквото си поискаш. Решил си всичко да простиш. Но кликваш в търсачката на Мариупол, Ирпен или Буча и вече нищо не можеш да простиш. Ето с какво се сблъскахме. Всяка крачка от тази война, всяко престъпление и изстрел, всяка рана, всяка убита ръка с маникюр от Буча сега е останала завинаги!”[1] Това са думи на Дмитрий Муратов, главен редактор на забранения вече вестник Новая газета и Нобелов лауреат. В друго интервю Муратов сравнява броя на участвалите във Втората световна война журналисти – около три хиляди – с броя на мобилните телефони, които в реално време отразяват всичко, което става в горещите точки на войната, на сцената на военния театър. И този трупащ се в реално време непомерен масив от информация, запечатващ образите на страданието и смъртта, не може да бъде сравнен с нищо, досега познато в историята на световната памет. И въпреки тази реално съществуваща безпощадна в своята нагледност информация войната продължава да се интерпретира в различни парадигми, следвайки драматургията, предопределена от пропагандата.
Когато говоря за пропаганда, трябва да призная, че имам предвид основно руската пропаганда, доколкото украинската се изчерпва с няколко тезиса, които малко или много следват някакви вътрешни и външни прагматични цели: окуражаване, утешаване и емоционално мобилизиране на населението, както и предразполагане на западните сили за оказване на по-интензивна помощ. Руската пропаганда обаче се е нагърбила с тежката задача да се справи с нагледността на престъпленията на войната и за тази цел се впуска в търсене, намиране, редактиране и смяна на различни парадигми – в крачка – като всички те са малко или много доктринални или мистични. Във всеки случай обхващат региони, в които нагледността губи тежест. Защо говорим за драматургия на войната или по-точно на интерпретацията на войната? В думите и сюжетите на руската пропаганда лесно може да се отчлени една закономерност, която по същността си е митологична и която бива разигравана словесно и образно посредством държавно контролираните медии. Посредством dromena и legomena – действие и слова. Като в случая – подобно на античните трагици, но далеч от тяхното ниво и цел – акцентът пада върху legomena, върху думите. И нищо чудно, предавайки митовете си чрез вербализиран ритуал, авторите на пропагандата (за разлика от античните си предтечи) се опитват да снемат необходимостта от демонстрация на разказваното. А пък от етическа гледна точка словесността превръща извършеното в сегмент от наративна верига със своя собствена логика, трудно поддаваща се на директно осъждане.
Пропагандата предлага на своите консуматори трагически сценарии. Аристотел настоява, че трагедията не бива да бъде без страдание – страданието-pathos[2] е задължителен елемент на трагедията и онези автори, които угодничат на публиката, като смекчават страданието, не са му по вкуса. Не са и по вкуса на руските доктринери и техните медии. Това обаче, в което последните са особено добри, е перипетията и узнаването – задължителни елементи на сюжета. Обръщането (перипетия, περιπέτεια), обяснява Аристотел, се случва, когато една ситуация изглежда, че върви в една посока, а после внезапно се „обръща” към друга.[3] И действително, доверчивият руски консуматор на пропагандната драматургия се люшка от една теза към друга, а те следват без особено приемство – според ситуацията (за разлика от предписанието на Философа за вероятност и необходимост).
Нека да видим: в самото начало на войната в Украйна – дори още преди Майдана и анексията на Крим от Русия, руските средства за масова информация (СМИ) подгряваха публиката с истории за кръвожадните бандеровци и въобще за украинските фашисти, които, видите ли, почитат като национален герой един от най-големите нацистки престъпници, колаборирал с врага по време на Великата отечествена война, избивал съветски партизани и местно население – Степан Бандера. Постепенно „бандеровци” се превърна в етноним за украинците. И в това обвинение повярваха немалко външни наблюдатели. Малцина се доверяваха на уверенията, че Бандера – да, в някакъв период от живота си се е заблуждавал, че нацистка Германия ще помогне за извоюване на независимостта на Украйна. Но сравнително бързо е изтрезнял, доколкото със самото обнародване на съставения от него „Акт за възстановяване на украинската държавност” на 30 юни 1941 г., когато немските части навлизат в страната, той бива арестуван. Арестуван от същите тези немци, на които се е надявал. И от 5 юли 1941г. до декември 1944 г. той е лишен от свобода по един или друг начин. След януари 1942 г. Бандера е преместен в лагера „Заксенхаузен”, макар и в обособена сграда за политически затворници. Той никога не се връща в Украйна. Установява се в Мюнхен, където е и убит от съветските тайни служби. Осъзнаването на останалите негови съмишленици от Организацията на украинските националисти, които някога са се надявали на немските окупатори, не закъснява. Особено след като стават ясни намеренията на немските сили.[4]
И борбата се обръща срещу последните. Това обаче не пречи на руския президент Владимир Вл. Путин да нарече украинците „нацики”, т.е. „нацистчета” в своята реч на 24 февруари 2022 г., с която той официално обявява война на Украйна: „Ние ще се стремим към демилитаризация и денацификация на Украйна, казва той, а също и към предаването на съд на онези, които са извършили многочислени кървави престъпления против мирните жители, в това число и граждани на Руската федерация… При това в плановете ни не влиза окупацията на украинските територии…”. Причината за навлизането на руските войски е това, че „през 2014 г. Русия беше задължена да защити жителите на Крим и Севастопол от онези, които вие сами наричате „нацистчета”… Повтарям, нашите действия са самозащита…”. И следва исторически екскурс, поднесен като довод: „Вашите бащи, дядовци и прадядовци не са се сражавали с нацистите, защитавайки нашата обща Родина, за да може сегашните неонацисти да завземат властта в Украйна… и да издевателстват над същия този народ”[5]. Както ясно може да се установи, тук преобладава риторика, свързана със защита на рускоезичното население на ДНР и ЛНР, с денацификация, демилитаризация и намерение за сваляне на опасната власт.
Само няколко месеца по-късно в речите на президента и в официалните медии ще се сложи акцент върху нещо ново: върху отбранителния характер на т.нар. Специална военна операция. Едно изследване на обществените нагласи във връзка с обявената частична мобилизация в края на септември 2022 г. установява, че доминиращата идея е тази за защитата на Родината, на Русия, от Украйна (по-рядко), от НАТО, от Запада и желание войната по-скоро да свърши с „уравновесяването на силите”. В обращение е сюжетът, че „врагът е вече при портите”.[6] Оттук до парадигмата на Отечествената война няма и крачка и военната пропаганда тичешком превръща гневните възмездители на украинските простъпки в защитници на Отечеството по подобие на онези същите бащи и дядовци, за които говори Путин в цитираната реч. „Достатъчно е да се вгледаме в списъка на страните, обявяващи ни санкции и помагащи на украинския режим: Германия, Полша, Чехия, Норвегия, Дания и т.н. – казва се във втора точка на военната „методичка” – и ще се види, че всички те са воювали против нас. Значи за нас това е продължение на Великата отечествена война. И ние също както нашите деди в 45-а сме длъжни да победим.”[7]
Само че този ресурс на Великата отечествена война отдавна е преекспониран, а поколението свидетели – почти несъществуващо, и медийните пропагандони усещат необходимостта от друг пропаганден пласт, който да подсили ефекта от мемориалния сантимент. Владимир Соловьов напипва пулса: „Това е екзистенциална война. Ако щете, ние преминаваме в категорията „народна война”…[8] Постепенно парадигмата на екзистенциалната война преминава направо в тази на религиозната война. „Днес се води религиозна война” – разяснява с тих, хипнотичен глас Никита Михалков в своето предаване „Бесогон”. „Тоест днес тече война с такива, като например СЗО, да? Световната здравна организация (СЗО). Те поемат отговорността за класификацията на болестите. През 1990 г. хомосексуализмът се изключва от списъка на психическите заболявания” – и продължава с това, че „джендър разнообразието” става норма като част от дяволския замисъл, насочен към унищожаване на човечеството. Войната на Путин е война с дявола, който е приел облика на идеята за родител №1 и родител №2. Неочакван обрат, трябва да се признае. Но се превръща в тренд на пропагандата.
Друг тренд от същата религиозна парадигма е този за воюването на страната на Бога. Руската армия вече не воюва с плът и кръв, така да се каже, а с бесовете и на страната на Бога и неговите ангели. За тази цел армията трябва да бъде снабдена с боен светец и символен ресурс от запаса на църковния символен резервоар. В такъв се превръща (по различни причини) Николай Велимирович, когото руската пропаганда нарича Николай Сръбски. Неговото внедряване започна преди години, но сега той се оказва особено на място. Естествено, в публичното пространство се спестява фактът, че е съчувствал на Третия райх и за разлика от Степан Бандера – никога не се е разочаровал, а е останал антисемит и радикален шовинист до края на живота си. Негова е идеята за свещена война на православните срещу дявола, олицетворен от западната култура. Ето какво казва той в едно от словата си: „Сега Европа е поле на битка с евреите и техния отец – дявола – против Небесния Отец и Единородния Му Син… Евреите отначало искат юридическо равноправие с християните, за да… превърнат християните в невярващи и да ги яхнат. Всички съвременни европейски лозунги са измислени от разпъналите Христа евреи: демокрация, стачки, социализъм, атеизъм, веротърпимост, пацифизъм, капитализъм”[9] и т.н.
Телеканал „Спас” – един от пропагандните канали – има цяла продължителна поредица върху книгата на Николай Велимирович Библията и войната, писана между двете световни войни. Авторите на пропагандния сериал с това заглавие протойерей Игор Фомин и Борис Корчевников четат поредни глави на фона на кадри от войната, които имат за цел да подскажат кое от дебатираното към какво се отнася. Да кажем, че когато става дума за дявола – виждаме Байдън, Столтенберг, Рейгън; на местата, в които се посочва грехът като причина за унищожението на Содом и Гомор, и на Тир Сидонски – клирик, наметнал стола с цветовете на дъгата; „седемте народа” от ханаанската земя, които Бог поръчва на Иисус Навин да изтреби, се илюстрират с емблемата на „Азов” и с украинския флаг.[10] Парадигмата за религиозна война е подета на първо място от самия руски патриарх Кирил Гундяев: „А от гледна точка на християнската есхатология, проповядва той в пълно облачение, ние знаем какво означава глобалният универсализъм. И знаем, че без този глобален универсализъм не може да се появи онзи, който ще претендира за глобална власт и с чието име ще бъде свързан краят на света”[11].
Антихристът! Ето с кого в крайна сметка воюва руската армия. Това вече е класическата есхатологична парадигма, в която малко или много се вписва и усърдната пропаганда на доктринерите от кръга „Катехон” и „Изборския клуб”. Наистина тяхната версия на тази парадигма не идва директно от Второто послание на св. ап. Павел до Солуняни, което гласи: „И сега знаете онова, що го задържа да се открие той в свое време. Тайната на беззаконието вече действува, само че няма да бъде извършена, докато се не отдръпне оня, който я задържа сега, тогава и ще се открие беззаконникът…” (2 Сол. 2:6-8). Източникът ѝ първоначално е Карл Шмид, по когото се увличат мнозина от тях. И естествено цялата традиционна легендарика, наследена още от времето на Адсон[12] (Х в.), която повествува за последния римски император, представляващ именно задържащия идването на антихриста от цитираното място – катехон-а. За да бъде обаче катехонът римски император, трябва да има и Римска империя. С това руските идеолози нямат проблем – идеята за translation imperii и Третия Рим няма нужда от популяризиране в Русия. Но пък Римската империя е универсална. И в този смисъл тук се получава разнобой с опасенията на Кирил Гундяев от универсализацията на света. Александър Дугин е категоричен по този въпрос: „Ето с кого се води нашата война днес, нашето СВО. Без никакви метафори. Нашият враг е Антихристът и неговата цивилизация. И именно пролегомени към планетарния триумф на дявола бяха капитализмът, материализмът, атеизмът, техническият и социалният „прогрес” от предишните епохи. Вече е твърде късно да се натиснат спирачките – човечеството, пленено от Сатаната, се втурва в бездната с пълна скорост… СВО е религиозна война в най-дълбокия и пряк смисъл на думата.
Това, между другото, ясно се разбира от руските мюсюлмани, особено от чеченците, кадировците, които директно обявиха СВО за „джихад”. Хората на „Вагнер” и опълченците на Донбас разбират проницателно метафизичния смисъл на битката. … Руската идея е универсална. Руската идея е идеята на цялото човечество, но на човечеството, което се бунтува срещу властта на дявола, тоест срещу властта на съвременния Запад и неговата сатанинска цивилизация. Това е истинският кръстоносен поход – ние срещу тях… СВО вече е Армагедон. Не идва, ДОЙДЕ.”[13] Сега според християнската есхатология основната задача на вярващите не е да воюват с антихриста, а да не му се поддадат. При това идването му – макар и страшно и носещо тежки изпитания – е радостно за разпозналите го, защото след него идва Христос и Неговото Царство. В този смисъл няма никакъв резон в тази война – ако тя наистина е последната.
Подобна идея в крайна сметка е демотивираща. Руският „джихад”, към който призовава Александър Дугин, е трудно съвместим с есхатологичните измерения на „операцията”, но пък е в пълна хармония с думите на президента Путин, изречени на международния форум „Валдай” в Сочи през октомври 2018 г., „Ние като мъченици ще отидем в рая, а те просто ще пукнат”. В тази връзка няма как да не си спомним за митологията около асасините и Стареца от планината, но това е друг наратив. Горното противоречие обаче се снема сравнително лесно в договарянето на нов термин, който да е едновременно религиозен и да не натяга твърде силно лъка: „десатанизация” на Украйна. За „десатанизация” заговаря Алексей Павлов, помощник-секретар на Съвета за сигурност на Руската федерация. „Десатанизацията” на Украйна, където сега действат стотици секти, става все по-належаща, пише той в статия за Аргументи и факти. „Смятам, че с продължаването на специалната военна операция става все по-неотложно извършването на десатанизация на Украйна или, както уместно се изрази ръководителят на Чеченската република Рамзан Кадиров, нейната „пълна дешейтанизация”[14], отбеляза той и умело свързва сектантската сатанизация с коварното влияние на Запада и Оранжевата революция. И значи Армагедон все още не е тук и светопредставлението се отлага за неизвестно време.
До този момент наративите, от които черпи „геният” на руската пропаганда, са ограничени до кръга на историческата и религиозната легендарика (и богословието). Готови сюжети – също както препоръчва Аристотел на трагическите поети. Има готова генеалогия на вини и простъпки, които викат за възмездие. Или поне показват логичната връзка между т.нар. СВО и предхождащи я събития. Дават някакъв културно проследим херменевтичен ключ. Парадигмите обаче далеч не се изчерпват с изложеното дотук – някои от тях, като „Планът на Дълес”, влизат в жанрови рамки, за които Аристотел не би могъл да подозира. За какво става дума?
Неотдавна попаднах на постановка на нижегородския театър NEXT, която ме заинтригува със синкретичния си характер, който твърде напомня на сценичните „монтажи” от ранноболшевишките времена. Не че подобен театър е нещо непознато на съвременната сцена, но тук очевидно става дума за доктринален спектакъл с чисто фантасмагорична фабула, която очевидно има своята пропагандна популярност. Оказа се, че действието се върти около добре известна конспиративна легенда, имаща началото си от фантастичен роман от началото на 70-те – „Вечният зов”[15]. В този роман нацистки колаборатор излага плана на Запада да подкопае надеждните устои на СССР, като разврати младите и ги съблазни със западната култура и потребителство. „Планът” обаче се публикува повече от 20 години след излизането на книгата като автентичен документ и се приписва на Алън Уелс Дълес – действителен директор на ЦРУ от миналото, който, разбира се, няма нищо общо с този текст. Публикува го уж Петербургският митрополит Иоан Сничев.
Мнозина обаче смятат, че владиката въобще няма капацитета да напише и издаде каквото и да било от това, което се представя от негово име, и че фалшификацията е дело на неговия секретар Константин Душенов. Последният е възпитаник на военноморския флот и късен обръщенец. А също така и отявлен антисемит.[16] На него се приписва превръщането на литературния текст в „документ” за агресивната подривна политика на САЩ и фалшификацията активно се мултиплицира от 90-те години досега. Ползват я Никита Михалков, покойният Жириновски и кой ли още не. Самият Михалков се появява в спектакъла, прожектиран на голям екран зад актьорите, и неговата мултимедийно увеличена физиономия авторитетно разказва за коварния Запад. В постановката са включени песни на любимите изпълнители на Вл. Путин – „Любе” и Олег Газманов.
Превръщането на роман от 70-те години на ХХ в. чрез активното съдействие на висшия клир на РПЦ в действителен уж документ за подривна дейност на ЦРУ накланя сценичната форма по-скоро към комедийния жанр, макар Аристотел да не отрича наличието на сюжети, които нямат исторически или митологичен характер. Но защо, би попитал някой, е цялото това усилие на властите и пропагандните им медии да снабдяват с различни трагически наративи едно население, което очевидно нито има капацитета да се съпротивлява, нито енергията да се въодушеви същински? За него „Последният император” е почти толкова чужд, колкото и Далай Лама, а религиозността му не притежава висок апокалиптичен градус.
Не бих се наела да дам категоричен отговор на този въпрос, но имам предположения за мотива зад перипетийната драматургия на руските идеолози. Той е свързан с онова трагическо обословяване на убийството, което го превръща от кърваво престъпление в театрално разигран ритуал и по този начин Ифигения и Поликсена[17] вече не са заклани като животни, а чрез ритуала на жертвоприношението успяват да тласнат историята напред. Украйна вече не е изпепелена и обезлюдена страна, нейните жители не са просто изтребени и зарити в масови гробове, а чрез реконцепциониране и вербализиране престъплението на руската инвазия се е превърнало в квазирелигиозно събитие, въздигнато в положение, което по самата си ритуална природа притежава морален авторитет и дори причастност към божественото.[18]
–––––-
Ас. д-р Слава Янакиева е културолог, преподавател в Нов български университет (НБУ), доктор (PhD) в научна област „Социология, антропология и науки за културата (Теория на религиите. Визуални изкуства и медии)“, защитена във Философски факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Докторската й теза е върху „Топиките на сакралното в кинематографията“. Изследванията й са в областта на религиозното кино и медиите, както и средновековния театър и празничната култура. Публикувала е множество статии по тези теми в различни научни издания. Чете лекционни курсове в бакалавърските програми на специалност „Културология” в СУ „Св. Климент Охридски” и „Сценография” в НХА. Член е на Института по средновековна философия и култура. Съавтор е на две антологии по средновековна визуална култура. Превежда от английски и руски език. Сред публикуваните преводи могат да се споменат книгите на о. Георгий Флоровски „Източните отци от IV век“ и „Византийските отци от V–VIII век“, а също капиталният труд на Ернст Канторовиц „ Двете тела на краля (Изследване на средновековното политическо богословие)“, както и „Битието като общение“ на митр. Иоан Зизиулас. През 2020 г. излезе на книжния пазар книгата ѝ „Християнското кино. Топики на сакралното в кинематографията“.
Повече за нейната професионална биография и публикации – тук.
Източник: сп. „Християнство и култура“, брой 1 (178), 2023
Изображения: EU vs Disinformation
Бележки:
[1] Дмитрий Муратов, Нобелов лауреат и главен редактор на разследващия вестник „Новая газета”, интервю на „Ройтерс” в Москва, 22.09.2022. REUTERS/Evgenia Novozhenina. Reuters. „Exclusive: Ukraine Will Never Forgive Russia, Russian Nobel Laureate Dmitry Muratov Says.” Reuters, 23 Sept. 2022. www.reuters.com, https://www. reuters.com/world/europe/exclusive-ukraine-will-never-forgive-russia-russian-nobel-laureate-2022-09-23/. Още: Belsat TV: https://www.facebook.com/watch/?v=345222411103037
[2] Аристотел. За поетическото изкуство. Прев. Александър Ничев. С.: Наука и изкуство, 1975, гл. 11-12.
[3] Пак там, гл. 11, с. 78.
[4] Немски документ от 25.11.1941 г. (Нюрнбергски трибунал O14-USSR) постановява: „Стана ясно, че Движението на Бандера подготвя бунт в Reichskommissariat, който има за крайна цел установяването на една независима Украйна. Всички функционери на Движението на Бандера трябва да бъдат арестувани незабавно и след подробен разпит да бъдат ликвидирани”. http://www.infoukes.com/history/ww2/page-08.html https://fakeoff.org/en/history/bandera-and-nuremberg
[5] „Обращение Президента Российской Федерации.” Президент России, 24 февраля 2022 года http://kremlin. ru/events/president/news/67843. (Прегледан на 19.01.2023.)
[6] Koneva, Elena. „#13. Испытание мобилизацией.” ExtremeScan, 7 Oct. 2022, https://www.extremescan.eu/ru/ post/13-испытание-мобилизацией
[7] Разумов, А. Н., et al. Живу, Сражаюсь, Побеждаю! Правила Жизни На Войне. Российский союз ветеранов Афганистана, 2022, https://www.centrmag.ru/catalog/product/zhivu-srazhayus-pobezhdayu-pravila-zhizni-na-vojne/, с. 8.
[8] Воскресный вечер с Владимиром Соловьевым, Россия 1 Прямой эфир.
[9] Велимировић. Николај. „О Јеврејима” у: Речи српском народу кроз тамнички прозор (из логора Дахау), ИХТУС-Хришћанска књига, Београд, 2000, с. 193-194.
[10] ЗА ЧТО БОГ ПРИГОВОРИЛ К СМЕРТИ БИБЛЕЙСКИЕ ГОРОДА? ВОЙНА И БИБЛИЯ. 5 СЕРИЯ. Реж. Игорь Фомин протойерей и Борис Корчевников, 2022. rutube.ru, https://rutube.ru/video/0f225bbb5fa998d009d6e17448b0fc22/
[11] „Патриарх Кирилл: Церковь, в силу своей природы, является помехой глобалистским процессам.” traditia. md, 28 Oct. 2022, https://traditia.md/patriarh-kirill-czerkov-v-silu-svoej-prirody-yavlyaetsya-pomehoj-globalistskim-proczessam/.
[12] Книга за Антихриста, Адсон, абат на манастира Монтие-ан-дер, на кралица Герберга, прев. Цочо Бояджиев, Архив за средновековна философия и култура.
[13] https://pogled.info/svetoven/russia/retseptata-za-pobedata-e-posochena-ruskiyat-otgovor-ot-aleksandar-du-gin.148522
[14] Павлов, Алексей. „Что варят в «ведьмином котле». На Украине набрали силу неоязыческие культы.” Аргументы и факты, 25 Oct. 2022. https://aif.ru/society/religion/chto_varyat_v_vedminom_kotle_na_ukraine_nabrali_ silu_neoyazycheskie_kulty. https://banker.bg/свят/read/rusiia-ima-nova-cel-na-voinata-desatanizaciia-na-ukraina/
[15] Впрочем въпросният фантастичен роман има дори цели две издания на български: Иванов, Анатолий. Вечният зов. Партиздат, 1974, 1979 г.
[16] Константин Душенов е осъден за антисемитизъм и ксенофобия, излежава само година от присъдата си и с малко прекъсване продължава своята антисемитска и великоруска пропаганда с всички средства на дигиталните медии. Каналът му в Ютюб е блокиран, но това е едва отскоро.
[17] Ифигения според някои от вариациите на мита бива принесена в жертва от Агамемнон, за да получат ахейските кораби попътен вятър към Троя, а Поликсена затваря този кръг, бидейки жертвана на гроба на Ахил, за да могат гръцките победители да отплуват от вече победената Троя.
[18] По сполучливата формулировка на Henrichs, Albert. „Drama and Dromena: Bloodshed, Violence, and Sacrificial Metaphor in Euripides.” Harvard Studies in Classical Philology, vol. 100, 2000, pp. 173–88. JSTOR, p. 176 https://doi. org/10.2307/3185214.
