Ренета Трифонова
Orthodoxy in Dialogue публикува за първи път този спомен на 29 януари 2018 г. на първата годишнина от представянето в Господа на матушка Уляна. Вечна да бъде паметта ѝ.
Понеделник, 29 януари, на първата годишнина от смъртта на моята майка, Уляна Шмеман, на 94-та година от нейния необикновен живот. За толкова много хора в ПЦА (Православна Църква в Америка, б. пр.) тя беше позната най-вече като съпруга на отец Александър Шмеман, “Л“ (от „Ляна“), както той толкова нежно и толкова често я наричаше в своите „Дневници“. Мнозина също прочетоха нейната забележителна история в две скромни книги, които тя написа: „Моето пътуване с отец Александър“ и „Радостта да служиш“. На тази годишнина, бих искал да разкажа малко повече за нейния живот („Моето пътуване с отец Александър“ можете да протечете тук, б. пр.)
Родителите ми бяха наистина забележителна двойка. Били взаимно привлечени един от друг на първата си среща, докато играели противникови роли в семейна постановка на музикална сцена в Париж в предградие в Кламар през зимата на 1940-41 година. Той бил на 19, а тя на 17 години. Скоро след това те се срещнали отново в института „Св. Сергий“, където баща ми бил семинарист. Той ѝ казал, че учи за свещеник, а след това хитро добавил: „Но не възнамерявам да ставам монах“.
Може да изглежда разбираемо, че двама млади руснаци в Париж са се намерили един друг. И все пак в онзи емигрантски свят те идвали от различни кръгове. Баща ми бил от семейство на високопоставени държавни служители в Санкт Петербург и през цялата си младост посещавал руската православна катедрала „Св. Александър Невски“, сърцето на руската емиграция в Париж, където служел като олтарник, четец, иподякон и където бил ръкоположен за свещеник.
Майка ми беше от стара руска фамилия – Осоргини, които в емиграция се заселили с тяхното голямо семейство в предградие на Кламар, около малката семейна църква „Св. св. Константин и Елена“. Голямата претенция на Осоргини e с известността на техния произход от св. Юлияна от Лазарево от 17-ти век, съпруга и майка, почитана заради своята преданост, скромност и благотворителност в трудни времена. Осоргини почитали св. Юлияна и при едно от посещенията на майка ми, докато бях кореспондент в Москва на „Ню Йорк Таймс“, ние пътувахме до древния град Муром на река Волга, за да се поклоним на мощите на нейната прабаба и покровителка.
По време на моето пребиваване в Москва, аз изследвах и написах книга за Русия – „Отгласи от родната земя“, видяна през призмата на бившето имение на Осоргини на юг от Москва. За бащата и дядото на майка ми, тяхното Сергиевское беше духовната люлка, която те пазеха като скъпа на сърцето си, дълго след като бяха принудени да напуснат заради руската революция. Вярата беше център на техния живот: всеки член на семейството, който съм срещал някога, включително майка ми, беше запознат отблизо с всяка служба и традиция на Православната църква.
Майка ми вече е била родена извън Русия, в Баден-Баден, Германия, където семейството й още е притежавало вила. Скоро те се преместват в Кламар, където дядото на майка ми – Михаил Осоргин, бил ръкоположен за свещеник на 71 години и става „патриарх“ на рода. Моят дядо, Сергей Осоргин, беше диригент на хора – хорът беше неговото семейството. Църквата и роднините още са там.
Когато преди няколко години майка ми влезе в пансион за възрастни, съпругата ми и аз, които сега живеем в Париж, безмилостно и неспирно я карахме да ни разказва за онези дни. Паметта ѝ се беше запазила забележително ясна. Тя разказваше как от тази стегната, патриархална общност била изпратена на 10-годишна възраст от своя лудо привързан към нея баща в католическия девически пансион „Сент-Мари дьо Ньой“. Училището, пионер в сериозното женско образование, изиграло огромна роля в развитието на майка ми и тя остана всеотдаен негов възпитаник през целия си живот. След „Сент-Мари“, тя завършва магистратура по класика в Сорбоната. Френското училищно образование отваря очите ѝ за света отвъд руската емиграция – този изгубен свят, който баща ми преживяваше в съзнанието си като епифания. *
Търсейки по-добро образование, баща ми напуска руското военно училище, в което родителите му са го изпратили, и се записва във Френския лицей. След това влиза в института „Св. Сергий“, който в същото време е бил [дом] за някои от най-големите богословски умове на руското православие.
Майка ми и баща ми се оженили на 23 януари, 1943 година в катедралата „Св. Александър Невски“. Снимките показват как майки ми пристига в елегантна, теглена от кон карета. Тя обясняваше, че това не е било лукс, а необходимост в окупирания от Германия Париж, където горивото било оскъдно.
В първите години те имали незначителен доход, но това, както разказваше майка ми, изглежда не е било от голямо значение в онези военни години. Преместили се в дървена хижа с две стаи с пръстен под извън Париж и започнали да отглеждат семейство. Един от спомените, с които се гордееше майка ми през тези години беше когато германски офицер настоял тя да му отстъпи мястото си в метрото, което е било задължително по време на окупацията. Когато тя станала, той видял, че е в напреднала бременност и бил в шок, но тя гордо останала да стои права.
Когато баща ми бил поканен от отец Георги Флоровски да постъпи във факултета на семинарията „Св. Владимир“, те [почти] нито за миг не се поколебали. Америка ги зовяла към нов свят и нов живот и те били готови. И така през 1951 година, с три деца (Ана – вдовицата на отец Тома Хопко, Мария – съпругата на отец Йоан Ткачук и вашия кореспондент) те прекосили Атлантика на кралския параход „Кралица Мери“ – майка ми и децата в една кабина, а баща ми – в друга.
На една от първите работи на майка ми като частен учител по френски, помня как афро-американската група, готвещи се за европейско турне, идваха в апартамента ни на уроци. Скоро тя стана преподавател на пълен работен ден в едно от най-добрите девически училища в Ню Йорк.
Съдейки по всичко, тя беше блестящ учител. Понякога още срещам жени в Ню Йорк, които питат дали случайно не съм син на мадам Шмеман, която преподавала в Спенс (Spence School) или в Бриърли (Brearley school). Веднъж бях на съдебно заседание и съдията ми зададе същия въпрос – г-жа Шмеман беше преподавала на дъщеря му: „Това е майка ми, Ваша чест – отговорих аз, – и предполагам, че дъщеря ви говори свободно френски език“.
През 1977 г. тя неочаквано беше назначена за директор на училището в Спенс, което беше голяма гордост за баща ми и всички нас. Нейната водеща идея, която тя споделяше с баща ми през целия им съвместен живот, беше празненството на живота. „Радостта е усилие, всекидневно усилие да виждаш красотата на собствения си живот, в радост и болка да пееш „Алилуия!“ както в един щастлив ден, така в деня, в който умираш… Радостта тогава се превръща в навик, в отношение, в начин на живот“ – каза тя в едно интервю.
През техния американски живот родителите ми прекарваха летата на езерото Лабел в Квебек, където техните роднини и приятели, Сергей и Любов Трубецкой бяха закупили земеделска земя. Построиха там параклис, посветен на св. Сергий, като привличаха много приятели и роднини да прекарват летата там, и в продължение на много години майка ми (като една истинска Осоргина) беше диригент и четец. Те обичаха това място и всички още го обичаме.
Отец Александър почина през 1983 година. Уляна го подкрепяше и участваше в работата му през цялото негово служение, точно както той я подкрепяше в нейното призвание. „Докато правя последните стъпки по пътя си към Царството“, пише майка ми години по-късно, „обръщам се назад с безкрайна благодарност за дългите години, които прекарах като съпруга на свещеник. Все още съм съпруга на свещеник“.
Тя продължи да преподава, да разговаря с енорийски и женски групи, да пише, да превежда „Дневници“-те на отец Александър. През 2003 година, майка ми се премести да живее в Монреал, близо до сестра ми Мария Ткачук; там продължи да говори на конференции и семинари, докато не дойде време да влезе в пансион.
„Гледам на всеки ден като на благословение“ – пише тя в „Моето пътуване с отец Александър“. „Всяка сутрин се чувствам щастлива, че имам още един ден живот. На моята възраст тялото ми не ме слуша, но имам по-голям късмет от мнозина“.
„Обичам да живея“.
Да бъде вечна паметта ѝ!
Цялата колекция от снимки, предоставена от автора, можете да разгледате тук.
Сергей Шмеман е бивш чуждестранен коресподент в Южна Африка, СССР, Русия, Германия и Израел на „Асошиейтед Прес“ и „Ню Йорк Таймс“, а сега е член на редакционната колегия на „Таймс“. През 1991 година той печели наградата „Пулицър“ за чуждестранна журналистика (Pulitzer Prize for International Reporting) за неговите репортажи при обединението на Германия, а през 1998 г. наградата „ПЕН“на Марта Олбрант за документалистика (PEN/Martha Albrand Award for First Nonfiction) за неговата „Ехо от родната земя: два века руско село“. Живее със съпругата си в Париж.
Превод: Ренета Трифонова
Редактор: Вера Давидова
Източник: Orthodoxy in Dialogue
* „Богоявление идва от гръцката дума „epiphany“ и означава „явяване“: Иисус Христос явява Себе Си пред света. В древната Църква на този ден (6 януари) християните са празнували различни явявания на Иисус Христос пред света: раждането на Иисус Христос, посещението на влъхвите и кръщението Му. Датата 6 януари е избрана, за да замени езическия култ на зимното слънцестоене. Църквата учи хората, че вместо да почитат слънцето, трябва да признаят Слънцето на правдата в лицето на И.исус Христос“. Повече по темата виж тук. (Бел. прев.)
