Ренета Трифонова
През август Църквата празнува края на земния живот на Пресвета Дева Мария, нейната смърт, която наричаме Успение – една дума, в която се съединяват и сънят, и блаженството, и мирът, и успокоението, и радостта.
В действителност ние не знаем нищо относно обстоятелствата около смъртта на Божията Майка. От ранното християнство до нас са достигнали различни разкази за това събитие, доукрасени от християните с нежност и по детски. Но тъкмо защото тези разкази биват най-различни, на нас не ни се налага да отстояваме „историчността“ на нито един от тях.
В деня на Успението паметта и любовта на Църквата са насочени не към фактическата историческа обстановка, не към датата или към мястото, където е завършила земния си живот тази Майка на всички майки, тази неповторима жена. Те са насочени обаче към онова, което представлява действителна същност и истински смисъл на нейната смърт – независимо от това къде и кога тя е настъпила. Църквата възпоменава смъртта на Майката, чийто Син – в съгласие с нашата вяра – e победил смъртта, като е възкръснал от мъртвите и ни е дарувал обещание за окончателно възкресение и тържество на неумиращия живот.
Същността пък и смисълът на нейната смърт са предадени може би най-добре от иконата, която в деня на празника Успение се поставя в центъра на храма и която представлява като че ли средоточие на цялата празничност на този ден. На тази икона е изобразена Божията Майка на смъртен одър, мъртва. Около нея са апостолите, а над нея – Самият Христос, държащ в ръце Своята Майка – жива и съединена с Него навеки. Можем да видим не само смъртта, но и онова, което се е извършило в събитието на тази смърт, а то е съединяване вместо раздяла, радост вместо печал и – в крайна сметка – живот вместо смърт. Загледана в тази икона, Църквата пее: „След раждането Дева, а след смъртта – жива“1Ирмос на Девета песен от канона Преукрашенная Божественною славою за Успение Богородично. Автор на този канон е св. Козма Маюмски (VII век) (бел. прев.)., а другаде добавя: „в Рождеството си съхранила девството и в Успението не си оставила света“.2Тропар на Успение Богородично, гл. 1 (бел. прев.).
И ето че в паметта неволно изникват думите на една от най-дълбоките и най-прекрасни молитви, обърнати към Божията Майка – молитвата, в която тя е наречена „зора на тайнствения ден“: „Радвай се, зора на тайнствения ден!“.3Богородичен акатист, Икос 5 (бел. прев.). Това е така, защото именно светлината на тази зора е, която се лее на празника на Богородичното Успение, защото тъкмо съзерцавайки тази смърт, стоейки през точно този смъртен одър, ние разбираме, че смърт повече няма, че самото умиране на човека вече се е превърнало в акт на живота, във влизане в по-големия живот, в живия живот. Тази, която отдава всичко свое на Христос и Го възлюбва докрай, Сам Той посреща в светлите двери на умирането. И изведнъж смъртта се превръща в радостна среща, в която животът надделява, и ето че над всички се възцарява радост и любов. Тя – Мария, Майката, Девата – е една от нас.
Столетия наред Църквата се е вглеждала, вдълбочавала и вживявала в смъртта на Майката на Иисус – на тази, която е дала живот на нашия Господ и Спасител и която Му се е отдала изцяло, чак до кръстните Му страдания. И в това съзерцание Църквата винаги е виждала, намирала и усещала не страх, не ужас и не край, а действителна пасхална радост. „На безсмъртното ти успение сме се събрали“4Хвалитна стихира, гл. 6, от службата за Успение Богородично (бел. прев.). – така пее Църквата в първото песнопение на този празник и веднага, още в първите слова, изразява самата същност на тази радост: „безсмъртно успение“, „безсмъртна смърт“.
Какво обаче означава това противоречие, това на пръв поглед абсурдно словосъчетание? В празника Успение е цялата радостна тайна на тази смърт, която се разкрива пред нас и се превръща в наша собствена радост… Защото, ако смъртта е ужас и тъга на раздялата, навлизане в една страшна самотност и тъмнина, всичко това го няма в смъртта на Дева Мария. Защото нейната смърт, както и целият й живот, е една среща, любов и приближаване към непомръкващата и незалязваща светлина на вечността, влизане в тази светлина.
„В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха“ – пише апостолът на любовта Йоан Богослов.51 Иоан. 4:18. Ето защо няма страх и в безсмъртното Успение на Дева Мария.
Тук смъртта се оказва победена отвътре и освободена от всичко онова, което ни изпълва с ужас и безнадеждност. Може да се каже дори, че самата смърт се превръща в живот, в тържество на живота, в „зора на тайнствения ден“. Ето защо в този празник няма нито печал, нито надгробно ридание, нито мъка… В него има само и единствено светлина и се откриват дверите, от които сияят лъчите на настъпващата победа, на настъпващото Царство Божие.
Така в августовските дни, когато светът на природата достига предела на своята красота и като че ли сам се превръща в похвалá, в надежда и в знак за другия свят, в тази особена празнична светлина звучат молитвените слова:
„Гробът и смъртта не можаха да задържат незаспиващата в своите молитви Богородица, която в застъпничеството си е неизменно упование. Защото Този, Който се всели в приснодевствената й утроба, като майка на Живота, я отведе в живота“. 6Кондак на Успение Богородично, гл. 2 (бел. прев.).
Това е смърт, която е престанала да бъде смърт. Това е смърт, светеща с вечност и безсмъртие; смърт, която не е раздяла, а съединение, която не е печал, а радост, не е поражение, а победа. Това е, което празнуваме в деня на Успението на Пречистата Майка, като предчувстваме, предугаждаме и утвърждаваме пламналата вече зора на тайнствения ден.
Превод: Борис Маринов
Източник: Протойерей Александър Шмеман „Неделни статии и беседи“, София, Комунитас, 2014.
- 1Ирмос на Девета песен от канона Преукрашенная Божественною славою за Успение Богородично. Автор на този канон е св. Козма Маюмски (VII век) (бел. прев.).
- 2Тропар на Успение Богородично, гл. 1 (бел. прев.).
- 3Богородичен акатист, Икос 5 (бел. прев.).
- 4Хвалитна стихира, гл. 6, от службата за Успение Богородично (бел. прев.).
- 51 Иоан. 4:18.
- 6Кондак на Успение Богородично, гл. 2 (бел. прев.).
