Ренета Трифонова
Миналата година през март написах този кратък коментар и го пуснах в личния си блог. Бях под впечатленията на настъпващата пандемия, от която не знаехме дори как да се пазим. Публикувам го тук една година по-късно, тъй като не виждам особена промяна, а нямам почти никакво обяснение на въпроса: „Защо?“. Тогава предполагах, че пред лицето на смъртта ще паднат всички прегради и хората ще дойдат на себе си, но сега виждам друго – още по-голямо ожесточение и упорито стоене в лъжата. Човекът явно никога не си взема поука и винаги повтаря едни и същи грешки през различни периоди от историята. Единственият извод, който мога да направя за себе си е, че толкова сме се отдалечили от истината за Бога, света и човека, че лъжата и измамата са станали нашият „насъщен хляб“ за душата.
„У Него всичко е необичайно“
Особен Велик пост ни се случи през тази година – с епидемия, засегнала целия свят, от която проличаха неща, които ние отдавна знаем, но не решавахме по никакъв начин. Едно от тях е, че в ние в Църквата не сме подготвени за такива ситуации. Това е ясно за всички, но и разбираемо – все пак нито ние, нито родителите ни помнят такава пандемия през живота си. Неразбираемо е обаче едно друго нещо – упоритото твърдение, че в Църквата няма зарази и Господ ни пази от всичко, без ние да се пазим.
Това е гордост, а не вяра. Да вярваш и да се уповаваш на Бога е едно, а да вярваш, че Той автоматично ще те пази от всичко лошо, защото си достоен православен християнин е чиста гордост, стигаща до неразумност. Това ми напомня твърдението, че от всички християни само православните ще се спасят, защото останалите са еретици. По същия начин сме водили спора и преди – ние православните сме най-добрите и мили на Бога и само при нас има спасение и вечен живот, но при другите няма, те автоматично отпадат от Божието домостроителство, от Божията милост. Забележете – изключвам догмати, вероизповедни разлики и всичко останало, което разделя християните и казвам – милост. Нашата гордост слага мярка дори на Божията милост по същия начин, по който издига стени дори и на небето. Такива изпитания като сегашното могат да послужат за поука на целия християнски свят, защото ще му се наложи не просто да се съобразява с лъжичката за причастие, а въобще да преосмисли начина на общението помежду ни. Да преосмисли грижата за другия – близък или далечен, любовта към него през призмата на любовта към Бога и най-вече – милостта към другия.
Изведнъж в тази пандемия паднаха всякакви граници и стени, поставени между нас отдавна, стигнали дори до списъци с врагове на нашите идеали. Щом другият не мисли като мен и не е като мен, щом не вярва в това, в което вярвам аз, значи не е човек… Войни, войни, войни, по човешки.
Тези битки обаче, които вдигаха стени дори до небесата и слагаха окови дори на Божията милост, изведнъж утихнаха пред лицето на страха от болестта, на страха от смъртта. Едно поредно доказателство, че пред Бога човекът е немощен и гол, беззащитен и безпомощен така, както е излязъл от утробата на майка си. Рухват всички стени, всички идеологии, всички технологии, всички вражди. Разбира се, отстъпват място на конспирациите и лъжите, но това винаги се е случвало в човешката история. Лъжата и злото винаги са били признаци на греха, на отделянето от Бога, на обръщането на човека към себе си, на болестта.
В такива моменти, които могат да продължат дълго време, имат особено значение думите на св. Силуан Атонски: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“. Ето, че този светец, чиито думи бяха непонятни за мнозина, отхвърлящи неговата святост, се оказа прав в условия на световна пандемия и страх от болестта. Дръж ума си в ада – за хората адът е не просто смъртта, която е врата към другия живот, а невъзможността за общение. От известно време спорим усилено за начина на причастяване – хората се страхуват да не се заразят като приемат св. Причастие с обща лъжица – какъв по-голям ад от това да бъдем разделени дори в общението (communion) и благодарствената жертва към Бога?
Спомням си днес тези дълги разговори кой ще се спаси и кой – не. Сега не спорим за това. Сега можем да държим умовете си в ада и да не се отчайваме. Да не излизаме от ада, в който сме потопили своето покаяние пред лицето на опасността. Италианците пеят от балконите, за да победят страха от болест и смърт. Мисълта за другия свят и за нашето недостойнство може да бъде и нашата песен, нашият вик към Бога. Бог открил на св. Антоний Велики, че не може да достигне още духовното състояние на един обикновен обущар в Александрия и когато подвижникът отишъл при него, за да го попита как живее и се подвизава, обущарят отговорил: „Нищо не правя; само докато работя, гледам хората, които минават, и си мисля: „всички ще се спасят, само аз ще загина“[1].
Помненето на смъртта винаги е било най-сигурният признак за стоенето на смъртния човек пред лицето на Живота, за неговото покаяние, а то лекува и събаря всички стени между хората. Св. Софроний Сахаров пише : “Помненето на смъртта е особено състояние на духа, което няма нищо общо с присъщото на всички ни съзнание, че някой ден ще умрем. Това удивително помнене на смъртта извежда духа ни извън земното притегляне. Като сила свише, то ни издига над земните страсти, освобождава ни от властта на всяко временно желание и привързаност и така ни дава да живеем свято. Макар и по отрицателен начин, то плътно ни прилепя към вечното“[2] и допълва: „Господ ми даваше да живея в потоците на Неговата милост, а аз нищо не разбирах – у Него всичко е необичайно“[3].
Да, у Него всичко е необичайно. Особено пътищата на Неговата милост, различна от човешката милост, която често е като затворен сандък, в който пускаме другия само, за да сподели нашата тъмнина… Онзи ден спорихме дали да се причастяваме често или рядко, вчера спорихме за лъжичката за причастие, а днес утихваме с мисълта кога изобщо ще можем да се причастим и срещнем изповедника си лице в лице. Дали ще можем да прегърнем и целунем другия, да се зарадваме заедно с поздрава „Христос е сред нас!“ Тази бърза промяна на условията на живот не променя едно – и преди, и сега, ние винаги сме изправени пред лицето на Бога с мисъл за живота и смъртта. А Бог винаги ни очаква за среща с нашата другост, грехове и любов. Бог е един и същ, а ние сме винаги различни, но и винаги – свободни. Защото свободата е велик дар, но страшен[4]. Светът сега ще преживее и тества този дар на свободата и тази заповед за любов към другия пред Божието Лице.
15.03. 2020 г.
Източник: Блогът на Ренета Трифонова
[1] Архим. Софроний Сахаров. Свети Силуан Атонски. София, Омофор, 2008, с. 241.
[2] Архим. Софроний Сахаров. Ще видим Бога както си е. София, Омофор, с. 30.
[3] Пак там, с. 32.
[4] Архим. Софроний Сахаров. Раждането на непоклатимото царство. София, Омофор, 2009, с. 220.
