Ренета Трифонова
На 20–21 ноември 2025 г. в Шарджа (ОАЕ) се проведе кръгла маса на тема „Руската православна църква и сънародниците: опит от сътрудничество в страните от Африка и Близкия изток“, организирана от Руската църква и подкрепяна от държавни институции. Отделът за външни църковни връзки (ОВЦС) съобщава, че срещата е била председателствана от Волоколамския митрополит Антоний и в нея са участвали архиереи, духовенство и представители на „руските православни общности в Африка и Близкия изток“. Основната тема е била сътрудничеството на РПЦ с руските общности извън Русия, като инициативата включва структури и дейности в канонично чужда юрисдикция, предизвиквайки тревога сред други поместни църкви. Това се случва малко преди срещата на Вселенския патриарх и папа Лъв XIV в Никея за голямото събитие за цялата Христова Църква – 1700 години от Първия вселенски събор в Никея.
Срещата показва, че РПЦ не се е отказала от църковните раздори с т. нар. „екзархия на РПЦ в Африка“ след като нахлу в чуждата канонична територия на Александрийската патриаршия и след фиаското, което се случи там (виж коментара на Orthodox Times). В този контекст старецът митрополит на Халкидон Емануил (Адамакис) изразява тревога в свой коментар в гръцкия портал Ekklisia Online за духовната цялост на Църквата, каноничния ред и истинската съборност. Той подчертава, че Църквата не може да бъде побеждавана със светски средства, защото единството ѝ е дар на Светия Дух, а не резултат от политическа или финансова сила.
Истина е, че преминаваме през още една сурова зима. Но онова, което сковава душите ни по-дълбоко и по-болезнено от студа, е духовният хлад на нашата епоха. Докато Майката Църква на Константинопол, вярна на своята отговорност на пазителка на каноничния ред и църковното единство, се подготвяше да отбележи великата 1700-годишнина от Първия вселенски събор в Никея, заедно с предстоятеля на Древния Рим – папата – и папата и патриарха на Александрия, с дълбока скръб ставаме свидетели на действия, които съживяват спомени от мрачни и разделителни времена.
Скорошната среща в Обединените арабски емирства – онази т.нар. „кръгла маса“, организирана под покровителството на светски и политически фактори – представлява сериозно и тревожно изкривяване на църковното съзнание. Тук не става дума за обикновено разногласие или второстепенна несъгласуваност, а за явление с далеч по-дълбоки и опасни последици. Очевидна цел на тези действия е древният и всечестен Престол на Александрия и цяла Африка. Навлизането в каноничната юрисдикция на един апостолски престол чрез създаването на неканонични „екзархии“ и чрез привличането на клирици посредством финансови средства не може и не бива да остане без отговор. Подобни деяния – било то нахлуване в чужда църковна територия или създаване на разколнически събрания – имат особено тежък характер според светоотеческото и каноничното предание на Църквата.
Необходимо е ясно и своевременно да се осъзнае, че онези, които поставят под съмнение установения каноничен ред, не могат да използват икономическата си мощ като средство за натиск срещу древния Александрийски престол. Негово Блаженство папата и патриархът г-н Теодор понася кръста на тази несправедлива и болезнена атака, отстоявайки не само правата на своята патриаршия, но и самата същност на православната еклисиология и ясно очертаните юрисдикционни граници на поверената му църква.
Онова обаче, което следва да остане дълбоко запечатано в съзнанието на читателите, е въпросът за истинската природа на църковното единство. Единството трябва да бъде разпознавано като дар на Светия Дух и плод на божествената благодат, а не като светска цел, постигана чрез демонстрация на власт и влияние – така, както Московската патриаршия се опитва да го представи. Вселенската патриаршия, и лично Негово Всесветейшество г-н г-н Вартоломей, застана до претърпяващия изпитания украинския народ още от първия момент – не по политически подбуди, а по силата на своята пастирска отговорност. Предоставянето на автокефалия на Църквата на Украйна беше акт на църковна свобода и справедливост, насочен към изцелението на един дългогодишен и болезнен разкол.
Ето защо реакцията на Москва не може да бъде тълкувана като просто прекъсване на евхаристийното общение поради административен църковен въпрос, а разкрива по същество една по-дълбока криза на църковната идентичност и ясно изразена тенденция към самоизолация.
Една църква, която се страхува от свободата; която съзнателно избира пътя на изолацията и с неблагодарност забравя кой ѝ е дарувал автокефалията и патриаршеското достойнство; една църква, която се отъждествява с меча на светската власт, вместо с животворящия Кръст на Господа, неизбежно се насочва към духовна и историческа безизходица. Войната, насилието, нахлуването в чужди земи – било то географски или църковни – са белези на тържеството на нищото и на смъртта. Онези, които мечтаят за т.нар. „анти-Вартоломееви съюзи“ и за разколнически сборища, забравят една основополагаща истина: Църквата не може да бъде победена със светски оръжия.
Ние, с поглед, насочен към Никея и към общия исторически път на древните патриаршии заедно с Църквата на Рим през първото хилядолетие, избираме пътя на диалога, на прошката и на истинското единство. Този път е озарен от светлината на Витлеемската звезда, която възвестява на света надеждата и спасението. Нека си пожелаем – дори и сега, в този тежък духовен и исторически час – да възтържествува любовта на родилия се Христос, за да престане съблазънта на раздорите и да съединим гласовете си с Ангелите, възпявайки:
„Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение“ (Лука 2:14).
