Химнът на любовта като тържество на християнството

Продължение от „Не привикнахме ли към трагедията на злото?“

Войната не е причастна на това, което Христос ни учи. Войната е чужда на любовта, особено ако тълкуваме 13 глава на Първото послание на апостол Павел до коринтяните.

Любовта „не мисли зло“.

Блажени Теофилакт Български изяснява, че „любовта[…] търпи всяко зло, не се дразни от гняв и не само не прави зло в отмъщение, но дори не мисли за това“¹. Тези думи на апостола са обърнати към коринтяните, за да не отвръщат на обидата с обида.

Поддръжниците на войната казват: „вижте, ние 8 години ги търпяхме, те стигнаха една граница и затова войната беше неизбежна“. Като оставим настрана твърденията за 8-те години, думите им влизат в остър конфликт с разбирането за любовта, което дава 13 глава от посланието на апостол Павел.

Вече споменах за ценностите. Ще добавя: не разбирам по какъв начин защитаваш някакви ценности (каквито и да са те), влизайки в остро противоречие с тяхната същност. Самата идея християнството да бъде защитавано с меч ми се струва безумна. Та нали Христос не дойде за да погуби, а за да спаси човешки души?

Свещ. Йоан Бурдин в една своя проповед говори за превратното тълкуване на думите на Христос, че „няма по-голяма любов от тая да положиш душата си за своите приятели“². Милитаризираното православие взима на оръжие думите на Господ в полза на тезите за необходимата, справедливата или дори „свещената“ война. А те са казани в контекст! Христос отива на кръстна смърт за света, а не за да убива! Той пролива собствената си Кръв, за да спаси човека. Той дойде, за да излекува болните, да донесе свобода на поробените от греха хора.

Любовта „не се радва на неправда“.

Тоест „не се радва, когато някой изпитва несправедливост, страда от насилие или е обиждан“³.

Една война е изтъкана от обиди и несправедливости. Никой нормален човек не би могъл да се радва на злото и смъртта. И никоя война не може да бъде справедлива от християнска гледна точка! „Справедливите войни стават най-дълги и най-кръвопролитни, и ако нямаше справедливи войни, то въобще нямаше да има войни“, разсъждава в едно свое есе за трагедията на съвременното християнство прот. Радован Бигович⁴.

Любовта „се радва на истина“.

Време е и ние като Пилат да запитаме: а какво е истина? Бях чела тълкувание на този епизод от Евангелието, отбелязващо, че Пилат не е задал правилния въпрос. Ако беше попитал Господ „Кой е истината“, може би щеше да чуе думите „Аз съм Пътят и Истината, и Животът“⁵. Христос е Истината и за християнина това е достатъчно, за да застане срещу всяка война и срещу всяка несправедливост.

Но хора, които смятат себе си за защитници на християнството, стават катализатори за най-големи несправедливости.

Извратено е разбирането за „скалпела“, който трябвало да се използва, когато имало „гной“ на едно място. Тук става въпрос за живи хора, ценни Божии създания. Да се говори за „изрязването“ им е нацизъм.

Ако се върна към думите на апостол Павел: да се радвам на истината, значи да съм с Христос, да живея с Него и в Него. Насилственото налагане на някаква истина, няма общо с Евангелието.

Любовта „всичко покрива“.

Тук става въпрос за дълготърпението. Християнското търпение според прот. Александър Шмеман е „вяра в силата на доброто“. Упование, че същността на човека не е зла, че той може да се върне обратно към „истинската си светла същност“.

Не сме ли бедни откъм тази добродетел? Човек стига някакъв предел на злото (според нас) и ние го отписваме. Или се отдръпваме от него като от прокажен. Книгата за отец Арсений, духовник преживял сталинските концалагери, е едно доказателство, че и за най-пропадналия в греха човек, има надежда за покаяние и спасение.

Има версия, че отец Арсений е събирателен образ на свещениците, които са били в ГУЛАГ. Същността на историята обаче остава неизменна. Един от затворниците в бараката на отеца се оказва много жесток човек, извършвал всякакви най-ужасни деяния. Поради благото отношение на свещеника, този човек постепенно омеква. Сърцето му се преобръща в покаяние, а накрая той се изповядва при отец Арсений.

Любовта „на всичко вярва“.

Светиите – хората, които са се обожили още в земния живот – често приличат на деца в своето търпение, смирение и обич към „всичко и всички“.

Спомнете си случая, когато някакви хора дали на св. Паисий Светогорец батерия, произведена в Япония, и той, като видял плюса на батерията, се зарадвал, че японците станали християни.

Охристовилите се хора напълно се доверяват в ръцете на Любимия – Христос. Те и в лошата ситуация намират надежда и добро. Затова идеологиите, които оправдават с „духовни“ аргументи една война, са антихристови по своята същност.

Отец Шмеман пише в проповедта си за Страшния съд, че„християнската любов се състои именно в тази „невъзможна възможност“ – във всекиго да видиш, да осъзнаеш, да срещнеш Христос“⁶. Химнът на любовта е тържество на християнството. Победа без капка кръв освен Неговата кръв, пролята на Кръста за спасението на всеки човек.

–––––