Атанас Димитров – АтаДим
Беше хлъзгава декемврийска утрин. Отец Александър вървеше по заледените улици на града, с тежка и бавна крачка, превил гръб, с наведена глава. Не че бе много смирен. Просто се страхуваше да не се озове в спешното отделение на местната болница със счупен крайник. „Господи, моля Те, пази ме да не падна!” – помоли се той. „Ти, май, само за тялото си се безпокоиш!” – упрекна го вътрешният му глас. „Аз се страхувам, защото имам тяло, ако нямах тяло, от какво щях да се страхувам?” – заропта с думите на древен китайски мъдрец ветхият човек в него, но отец Александър тутакси се осъзна и се завърна в християнското си благочестие: „Господи, пази ме от всякакви падания – и телесни, и духовни!” „Това е друго нещо!” – похвали го вътрешният глас. И така, в мир със себе си, отец Александър стигна до гробищния парк, където предстоеше да отслужи опело на една ревностна, както го увериха роднините ѝ, християнка. Тъй като ковчегът беше затворен, той се взря в снимката на некролога ѝ. Не разпозна в нея своя енориашка. „Сигурно снимката датира от по-ранни години. Както и да е, мое задължение е да я изпратя в отвъдното по християнския обичай, а как ще я посрещне Господ и каква участ ще ѝ отреди, това вече си е Негова грижа!”
Към гробищния храм имаше и хор на разположение, съставен от мъже в пенсионна възраст, бивши хористи и солисти от състава на местната опера. Един от тях, който беше по-сладкодумен и се представяше пред опечалените за диригент на хора, макар да не беше такъв, ги уговаряше, ако желаят, да се насладят на певческите им усилия и да изпратят достойно покойника. Свещениците го наричаха „главния преговарящ”. В повечето случаи той успяваше да убеди близките, но сега не му се удаде. „Покойната не беше музикална” – пресякоха певческия му устрем опечалените.
Отец Александър, и без помощта на хористите, отслужи, както трябва, опелото. След като буците пръст затрополиха по капака на ковчега, а близките, като по команда се обърнаха с гръб, както повеляваше „бабешкото богословие”, по-далечните започнаха да си тръгват. Отец Александър дочу разговор между две, както подразбра по-късно, колежки на починалата, които вървяха след него.
– Голяма лицемерка беше, Бог да я прости! – каза едната.
– Да, наистина. Веднъж съзря една жена, която влезе в офиса, и ми прошушна: „Дано тази да не дойде при мене, непоносима досадница е!”, но жената се насочи точно към нея. „Ах, колко се радвам да Ви видя!” – възкликна нашата приятелка, а после след като въпросната жена ѝ отне почти час, ми сподели: „Едва я изтраях!” „Защо не я отряза още в началото?” – попитах я. „Мъжът ѝ е директор на една елитна гимназия. Може да изпратим внучето да учи там”. А внучето ѝ беше още в детската градина.
Отец Александър побърза да се отдалечи от двете бивши колежки на починалата. Не му се слушаха такива разговори. Гробищните алеи бяха хлъзгави и заледени, но той забрави за страховете си.
Янчо Михайлов е рожденото име на иконом Йоан Карамихалев, дългогодишен свещеник в столичния храм „Св. София“, богослов, църковен писател, поет, белетрист и преводач. Негови авторски и преводни богословски, публицистични и поетични трудове са публикувани в редица авторитетни църковни и светски издания. Член e на Съюза на българските писатели и на дружеството „Бургаска писателска общност“. През юни 2022 г. излезе от печат най-новата му книга – сборникът с разкази „Хлъзгаво време”. Мотото на книгата, даващо ключ към подтекста на заглавието, е стих от Първо послание до коринтяни на св. ап. Павел: „Който мисли, че стои, нека гледа да не падне“. В духовния живот няма статично положение: ако не вървиш нагоре, падаш. Затова този, който си мисли, че е постигнал някакъв напредък във вярата, нека не се превъзнася над останалите, за да не изпадне в прелест.
—————-
Източник: Вяра и Дело, брой 1 (39), година IX, февруари 2023 г.
Всички броеве на „Вяра и Дело“ можете да изтеглите от страницата на бюлетина или да четете в рубриката Вяра и Дело.
