Въпрос: В Стария Завет Бог нарежда на евреите да унищожат цели народи заради грешните богове, на които се покланят, т.е. по това време била ли е войната допустима?
Отговор: Да, въпросът е интересен.
Доколко това е било от Бога например? И дали евреите не са оправдавали жестокостта си по този начин?
Във всеки случай това е в разрез с Евангелието. Христос не е учил на нищо подобно. Напротив, Той възпира учениците Си, които искали да изпепелят езическото село („не знаете какъв дух сте, защото Човешкият Син дойде не да погуби човешките души, а да ги спаси“). Не е ли точно обратното на това, което четем в Стария Завет?
Дори да приемем на вяра, че Бог наистина е призовал евреите към унищожението на езичниците, Той им е наредил да направят това чрез пророците, но нищо подобно не е нареждал на християните.
Самият Христос не е убил никого (самата мисъл за такава възможност изглежда богохулна) и нямаме доказателства, че някой от апостолите или други ученици на Иисус е проливал кръв (с изключение на Петър, когото Христос веднага спря, изцелявайки ранения слуга, като по този начин е направил извършеното несъществуващо).
В същото време Той дава на Своите ученици заповед, която е точно противоположна на старозаветната: „Чували ли сте, че е казано: „Обичай ближния си и мрази врага си“? Но Аз ви казвам, обичайте враговете си и молете се за тези, които ви гонят“.
Според мен изграждането на някакъв модел на поведение в настоящето на базата на Стария Завет е ужасна грешка. Той трябва да се разглежда изключително през „призмата“ на Христос – на Неговите думи и дела (по-точно на синтеза на думи и дела).
Когато се говори за „боговдъхновеност на Писанието“, често се допускат няколко елементарни логически грешки.
Една от тях е, че всичко, казано там, започва да се приема буквално. И веднага се сблъскваме например с факта, че библейската картина на света противоречи на данните на науката.
Библията не е учебник по история, биология, астрономия и други науки. Не е необходимо всичко, казано там, да се възприема като откровение за света в научния смисъл на думата.
Библията е духовната история на света, картината на падението и спасението, пророчествата за Спасителя и вестта за Неговото раждане. Историята на народа на Израил е история на човечеството по пътя му към Христос.
В този смисъл Писанието е вдъхновено от Бога. Но ни разкрива смисъла на историята. Кулминацията му е появата на Спасителя в света. Каквото и да се случи с човечеството в миналото, настоящето или бъдещето, ние вече го гледаме само чрез Него.
Христос е логическият център на Библията и историята. Всичко е привлечено към Него. Никоя дума от Писанието не може да бъде разглеждана извън Неговия образ.
Никой библейски персонаж (дали от Стария Завет, дали от Новия) вече не може да не се съпоставя с Иисус. Това е смисълът на Откровението. Христос е жизненият стандарт. Истинският човек, човекът в неговата пълнота.
Давид, Йоан Кръстител, апостол Павел, Пресвета Богородица – те могат да бъдат образци за нас само дотолкова, доколкото техният живот съответства на живота на Христос.
Ние сравняваме себе си и всеки друг човек в света с Него. А пътят към спасението лежи чрез „подражание на Христос“. Не мимикрия, а вътрешна промяна, истинско прераждане.
В същото време, както уместно отбелязват богословите, Христос не е учител в традиционния смисъл на думата. По отношение на етиката и морала Той не е изрекъл нищо, което да не е било казано от еврейските учители преди Него. Той върши дела („делата на моя Отец“) и след това обяснява какво е направил. Следователно учението Му не може да бъде извадено от контекста на целия Негов живот.
Всичко, което е в противоречие със синтеза на Неговите думи и дела, трябва да бъде изхвърлено: колкото и „вдъхновено“ да изглежда някому.
Следователно всички разсъждения, че Бог е наредил на евреите да убиват езичниците и следователно – и ние можем, не са нищо повече от извращение на човешкия ум. Това заключение е „небоговдъхновено“. То е извън Евангелието, извън Откровението, разкрито ни чрез Христос.
––––
Превод: архим. Никанор Мишков