Християните като общност

Разговор в редакцията  на сп. Християнство и култура с участието на: иконом Василий Шаган, пастор д-р Даниел Топалски, Ренета Трифонова и протойерей  д-р Сава Кокудев. Водещ: Сандра Керелезова

Сандра Керелезова: Когато поставяме голямата  тема  за християните като общност, нека започнем разговора ни с констатацията за разпада на традиционната общност. И днес сме в ситуация, в която мнозина разбират общността изцяло на ниво виртуално общуване, особено в пространството на големия град. По какъв начин тези процеси се отразяват на днешното ни разбиране за църковна общност?

Иконом Василий Шаган, предстоятел на варненските храмове „Св. Николай Мирликийски Чудотворец” и „Св.  Архангел Михаил”:  

Като  свидетел на всичко, което  се случва през тези 30 години на възраждане на Църквата в България, мога да кажа, че всъщност ние все още трудно разбираме какво би трябвало да представлява една църковна общност. На първо място, трудно можем да осмислим свободата на всяка личност – като член на общността, от една страна, и като индивидуална същност, от друга. Затова и нерядко ставаме свидетели как много лесно хора от една църковна общност се унифицират. Изобщо въпросът за свободата в Църквата е твърде голям и ние изпитваме затруднение да разнищим различните му пластове, защото много трудно е да приемаш различията, да ги цениш. Да съумееш да поставяш всеки член на общността на определеното му място, като осъзнаваш тази  общност като една мозайка, хармонично устроена. Далеч по-лесно е обаче да уеднаквиш всичко в някакъв общ профил. Да изградиш истинска църковна общност, това е голямо изкуство, което не се преподава, особено предвид това, че имаме прекършен опит.  Да изградиш една църковна общност зависи и от харизмата на човека, който е поставен да предстоятелства тази общност.

Бих казал, че има енории, които само създават впечатление за общност. Да, там се организират съвместни инициативи, заедно пият чай след неделната литургия, всички се стремят да се причастяват. Но струва ми се, че понятието общност е много по-дълбоко и трябва да го търсим именно в тази свобода и способност на хората да се отнасят по правилния начин един към друг, в това число да умеят да ценят йерархията, която е неизбежна и трябва да я има като принцип, който скрепява. Днес, преди да дойда на тази среща, моята съпруга ми прочете една мисъл: „Човекът се оценява най-вече по това как се държи с хората, от които не очаква нищо!”, или не очаква да му върнат ресто. И това се отнася и за една енория – начинът, по който се държим помежду си, когато не очакваме нищо един от друг, създава цялостната атмосфера в общността ни.

Действително съвременният човек боледува от себелюбие и егоизъм и тога- ва той много по-лесно се капсулира в себе си. Неговото отношение както към Бога, така и към всички останали около него е себично. Това несъмнено пречи и си мисля, че основните ни проблеми се коренят в нашите неправилно ориен- тирани страсти. Т.е., ако страстите ни са дадени да познаваме Бога – като решителност, хъс, а ние сме ги насочили към себични нагласи: как да защитим собствената си правота, на тази почва виреят егоистичните отношения помежду ни и в Църквата.

Ренета  Трифонова, магистър по теология, докторант  по християнска етика  към Православния богословски факултет  на Великотърновския университет, главен редактор на сайта  Християнство.бг:

Проблемът за разпада на общността според мен освен това, на което  обърна внимание отец Василий, е и с кризата на съборността . За жалост лесно допускаме всички тези съвременни явления – индивидуализъм, идеологии и др., да навлизат в Църквата. Вместо ние да преобразяваме света, което е нашата задача като християни, позволяваме тези явления да започнат  да навлизат в нашата църковна общност и да променят нас.

Проблемът е и в това, че енорията, дори и днес, рядко се разбира като  евхаристийна общност. А когато Литургията, Евхаристията не е неин център, тя започва да живее вече не като общност, а като общество, защото индивидуализмът навлиза в нея и я руши отвътре. Била съм свидетел на разпад на енории точно поради тази причина, на разпад на енорийското съзнание. Какво е лекарството това да не се случва, може би свещениците тук ще кажат.

Даниел Топалски, пастор на Евангелската методистка епископална църква във Варна, председател на Централното ръководство и суперинтен- дант на Евангелската  методистка епископална църква в България, док- тор по богословие:

Според мен всички традиционни общности, включително и църковните, се намират в изпитание и в криза в момента. И това ни изправя пред предизвикателството да престанем да възприемаме общността като нещо, което  е факт по подразбиране. Така са го възприемали хората в традиционното общество, но това вече не е реалност. Общността е нещо, за което трябва да положим усилие, нещо, в изграждането на което ние също трябва да вложим старание, и то съвсем целенасочено. Не е нещо, което  се случва от само себе си, макар че дарът на общението и създаването на общности  е и дар на благодатта. Затова и не бива да го поставяме в никакъв случай само в зависимост от човешките усилия.

Сигурно ви прави впечатление, че съвременните хора са склонни да участват в общности за постигане на краткотрайни цели. Аз ги наричам общности ad hoc. Такива много лесно се формират в интернет. Хората предпочитат да участват точно в такива общности, с крайните цели на които те са съгласни. И затова има една голяма флуидност на общностите, към които хората се присъединяват. И ние бихме могли много лесно да кажем, че всичко това е изключително негативно, но в същото време то ни изправя пред истината, че ако ние действително държим на нашето оцеляване, трябва да приемем това предизвикателство и с неговите положителни страни, т.е. още по-целенасочено да се стремим към изграждането на тези общности, към преодоляването на тази флуидност, на този характер на общностите да бъдат за случая единствено и само. И отново,  и отново да възстановим тяхната трайност, която се базира и на общението, което  преодолява строго  индивидуалните интереси и в крайна сметка цели общото благо.

Така че сегашната ситуация трябва да възприемаме не само от негативната ѝ страна. Тя е едно добро предизвикателство към нас – да осъзнаем, че именно в тази ситуация, именно в този контекст ние в още по-голяма степен сме призвани да полагаме усилия за изграждане  на църковните общности. В традицията, към която аз принадлежа, понятието енория не съществува. Особено в неговия чисто географски смисъл. Аз нямам граници, в които да се простирам, хората, които идват на богослужение в нашата църква, идват от всички краища на град Варна и те го правят, защото го желаят. В този смисъл богослужебната общност е винаги нещо, което с Божията помощ ние съграждаме всеки ден. И това е пак част от това, което в православната традиция се нарича аскеза или подвиг, неотделима част от нашия християнски начин на живеене.

Сандра Керелезова: Това е много важен момент, който вие споменахте – да погледнем на тази нова ситуация и като на възможност за търсене на нови подходи към съвременния човек и може би да успокоим неговите опасения. Ако може да формулираме едно от тях: „Не бих искал да принадлежа към някаква безлична колективна група, да съм някаква безгласна буква…”.

Протойерей д-р Сава Кокудев, свещеник в столичния храм „Св. София”, пре- подавател в Богословския факултет на Софийския университет:

Иска ми се да изкажа съгласието си с това, което говориха и отец Василий, и Ренета, и пастор Топалски. Наистина, сякаш сме допуснали светът много мощно да нахлуе в Църквата и да преобърне собствените ни представи за това  що е общност. И един от каналите, по който навлиза светът, е икономическият. Това е много голяма тема. Начинът, по който Църквата се издържа, връзката с т.нар. треби, индивидуални потреби, това днес е много определящо. Отец Василий каза за тази вътрешна връзка между членовете на общността – колко е важно тя да бъде изградена в свобода и абсолютно съм съгласен с него, за- щото унификацията на членовете означава наистина тяхната деперсонификация или another brick in the wall – някакви тухлички, някаква стена. Това е точно идеологическият тип за изграждане на общност.

От  друга страна, това  навлизане на света в Църквата трябва по някакъв начин да бъде претворено. Ние сме сложени в Църквата именно за да свидетелстваме за това друго време, за другия свят, за този друг еон, в който се претворяват нещата от света. Ние, християните, трябва да сме точките, чрез които се претворява тоя свят. Да си представим образно едни семена, които попадат в тая мелница на Духа, мелницата трябва да преломи обвивките на всеки един от нас – това е егоизмът. Тази фрагментарност на света трябва да бъде преобразена в единство, в един хляб, в който действат връзките  на вярата, надеждата и любовта. Тоест едно от нещата, което най-много ни липсва, както каза Рени, е усещането за съборност и за органичност на Църквата. Църквата е тяло, а ние, съвременните хора – и християни, и нехристияни – живеем в свят, в който всичко е виртуално, безтелесно, всичко е все повече отделено от телесността. Ние самите ставаме монади, някакви отделни фрагментарни същества, които са включени в някаква общност, както каза пастор Топалски, изградена на друг принцип – клубове по интереси, утвърждаващи нашата индивидуалност. Това е една от аксиомите на съвременното секуларно общество: ние да се усъвършенстваме в нашия егоизъм на практика. И тук идва Църквата, която трябва да преобрази това влечение в нещо, което  наистина е градивно, изграждане в Тялото Христово. Т.е. всеки от нас се явява някаква точка  на синтеза, на това претворяване в сблъсъка между света и Църквата. Всеки от нас е призван да бъде такъв проповедник.

И другото, което  искам само като щрих да добавя, е проблемът със семейството, защото то е домашната църква, аналогия на енорията, т.е. ако енорията е голямото семейство, семейството е домашната църква. Все повече виждам вътре в Църквата младежи, момчета и момичета, които не искат да имат семейство, и някак си не може да се случи това чудо. И си задавам този въпрос, много ми е болезнен – защо се случва така? Точно на мястото, където е мястото на Чудото, не се случва чудото на любовта между младите хора. Явно нещо някъде сме пропуснали. Самите ние или сме пропуснали, или сме изгубили нещо. И в разбирането за думата енория виждам поне три значения, които искам да ви предложа и с които става голямо объркване. Едното значение е енорията в географски смисъл, чисто териториално. Например ние, свещениците, обслужваме определени квартали, улици, села и би трябвало да сме отговорни за конкретни моменти в живота на всеки от тази енория. Второто значение е енорията като място  на обслужване на индивидуални треби. Т.е. Църквата започва да функционира с извинение като „религиозен мол”, в който всеки идва да си поръча нещо, записва се в графика… За съжаление ние, свещениците, често се оказваме в невъзможност да противостоим на това  разбиране. И третото значение, най-същественото – енорията като евхаристийна или богослужебна общност. Тези три значения често се сблъскват. Самите ние трябва първо да си го изясним и много ясно да застанем зад истинското значение, зад общото значение на тези три измерения.

Сандра Керелезова: Въпросът ми е свързан с онова, за което говори отец Сава – възприемането на Църквата като своеобразен мол, който предлага духовни услуги. Реалностите показват, че например тайнства като Кръщението и Венчанието са откъснати от автентичния църковен живот. Доколко например поставянето на условия за катехизация преди извършването на тези Тайнства би било резултатно? Какъв да бъде подходът на Църквата за привличането на хората, които наричаме номинални християни?

Отец  Василий Шаган: Едва ли някой ще каже, че на Църквата не ѝ е нужна мисия в света. Въпросът обаче е, че тази  мисия трябва да бъде добре планирана, подготвена  и следвана. А ние нямаме такава.  На първо място, ние подготвяме хората за Кръщението много повърхностно, а на места изобщо не ги подготвяме. Да, това  е началото на всички проблеми. И когато този човек, идващ да се кръсти, не е подготвен, той идва със своите предразсъдъци, суеверия, заблуди в представата си какво е Църквата, поради което  ние виждаме как много често хората се увличат по идеологии, както каза Ренета. Затова и имаме тези резултати. В духовното изграждане на една личност са необходими три подвижнически стъпки – пречистване от старото, просвещение и освещение, т.е. обожение.

Ето защо, преди човек да се кръсти, той поне трябва да получи знание за правилното разбиране на вярата, за да получи просвещението на благодатта, както каза и пастор Топалски, в тайнството Кръщение. И като пристъпи  към Кръщението с просветено съзнание, с отворено сърце, подготвен, разбирайки какво би трябвало да означава благодатта на Светия Дух, която той получава като печат, в него наистина ще започне претворяваща промяна. Когато ние имаме волята на Бога към човека, а нямаме волята на човека към Бога, то тогава Срещата в човешкото сърце може и да не се случи. Само когато има волята на човека към Бога, то тогава те могат да се срещнат и да се извърши това Тайнство на благодатта. И следователно катехизацията в смисъла на подготовка за приемането на благодатта на Светия Дух като сила, която ще промени ума и сърцето ти, е много важна. Без тази основа е възможно човекът да преживее разочарование, скоро след като прекрачи прага на храма. Всеки в духовните си търсения иска да намери истински отговор, а не нещо повърхностно, което ще угасне, когато еуфорията му започне да стихва. Проблемът е, че ние не задълбаваме, затова и се случват разочарованията, затова се разпадат църковните общности. Знаем, че в Ранната църква е имало цял институт на оглашение, това  предполага, че има принципи, но днес това е пренебрегнато. Казваме – няма да се молим за оглашените, защото нямаме такива. Какво може да очакваме, след като сме пренебрегнали изконните  неща, поставили сме ги на заден план, складирали сме ги като незначителни в задния двор?! Но ние имаме такава традиция и просто трябва да я възродим. Ако не го направим, тогава неизбежно се превръщаме в някаква институция за удовлетворяване на душевни нужди, не казвам духовни…

Всичко това  ни се случва, защото трудно се ангажираме, а катехизацията и формирането на една църковна общност изискват много усилия. Между другото, това, за което ти спомена, отец Сава – да бъдеш смлян в мелницата – изисква да изпитваш  болка. Преминаването през мелницата изисква сериозно чупене на стереотипи…

Ренета Трифонова:  Напълно съм съгласна с отец Василий, че ако не възродим катехизацията, ако не започнем да катехизираме хората, които се кръщават, които се венчават, ще бъдем изправени (или всъщност мисля, че вече сме изправени) пред момента, в който ще ни се наложи да извършваме апостолска дейност. Днес действително няма българи, които да не са чували за Христос.

Те са чували, но не знаят нищо за Него. Ние сме свикнали, че Църквата има своето  място в света, има своята историческа тежест, и не се възприемаме вече в идентичността си на християни като пратеници, а Църквата – като апостолска, мисионерска. Много от нас смятат, че щом има храм в един град и вратите на храма са отворени, това значи, че хората сами трябва да влязат в него. След като Христос казва на апостолите: „Идете научете всички народи…”, този призив се отнася и за нас, за тези, които сме вече вътре  в Църквата и сме Христови свидетели. Ние дори не можем да осъществим изцяло нашата вътрешна мисия, т.е. не можем да катехизираме тези, които кръщаваме, защото те много често не се връщат в Църквата. Те често остават християни само на декларативно ниво, удостоверено с издадено кръщелно свидетелство. И можем повече никога да не ги видим освен на тяхното венчание или на тяхната кончина.

Мисля, че това може да се промени с концепция на нашия Синод. Свещениците, които участват в нашия разговор, знаят, че ако един човек дойде в зряла възраст и иска да се кръсти и ние му кажем – преди това  трябва да минеш през курс по катехизис и трябва да проведем с теб няколко беседи, той може да откаже и да отиде в съседната енория, където веднага да го кръстят. Затова, за да се случи наистина промяната, да стане тя повсеместна, трябва да стане с концепция на Светия синод, тя да бъде сведена до всички епархии, енории, до всички свещеници, които да изпълняват тази катехизационна задача.

Отец Сава Кокудев: Много често днес храмовете се обхождат от съвременните кръстени „оглашени” – парадоксално, но факт. „Оглашените” са кръстени, но некатехизирани. Те обаче не идват, за да се катехизират, а за да „поръчат” молитва за своята си „потреба”. Някак дълбоко в нашата общност е заложена травмата, страхът за оцеляването, материалното  оцеляване – всичко е „ритуал”, „за здраве”, на всичко се слага етикет с цена. Ние, свещениците, не преобразяваме желанието на тези кръстени „оглашени”, а им даваме каквото поискат. Така, за съжаление, те преобразяват нас, а не ние тях. Затова често виждаме умората, „прегарянето” в свещенството, разочарование в отношенията с вярващите. Изграждат се стени наместо връзки. Всичко това говори за неудачност на този сух и вехт модел на индивидуалните треби. Обратно, изграждането на жива енорийска общност според мен минава през непрестанното  катехизиране – навътре и навън. Пулсиращото сърце на Евхаристията обновява нашата вероизповед и нашата мисия, служението.

Катехизацията  днес може да се извършва по много „канали” и жанрове – словесно, образно, виртуално, чрез календара и празничния цикъл, разяснения и участие в богослужението и пр. Самото ни живеене да катехизира, да успеем да „отгледаме” такива  примери в енорията, семейни и приятелски отношения да изградим, да изобразим Христос между нас – това е нашето призвание.

Сандра Керелезова: Пастор Топалски, във вашата общност имате  ли подобни тревоги в разбирането за мисията на Църквата, или това е специфичен проблем конкретно за православните?

Пастор Даниел Топалски: Не бих казал, че проблемите, за които стана дума, са само специфично православни. За мен изходната точка и отговорът на този въпрос е в това, че Църквата днес се намира в мисионерска ситуация. Тя вече не живее в този християнски контекст, в който е пребивавала в миналото, в който всички – по един или друг начин – са били свързани с Църквата или знаят нещо за християнството. И Ренета правилно каза, че преди въобще да се говори за оглашение и катехизация, има една предварителна друга крачка – отиването на Църквата при хората, защото  съществуването на църковната сграда сама по себе си и на Църквата като институция, която очаква някой да отиде при нея, е очакване, което няма да се оправдае в много голяма степен, особено в съвременното общество.

Има една мисъл на немския богослов, екзекутиран в нацистки концентрационен лагер, Дитрих Бонхьофер, който казва: „Църквата е само тогава Църква, когато е за другите”. И ние знаем, че на Петдесетница раждането на Църквата беше ознаменувано не само със слизането на Духа, но следващата стъпка беше да се отвори вратата на Горната стая, която беше здраво заключена поради страха от юдейските първосвещеници, и апостолите да излязат навън, да започнат да свидетелстват пред множеството за великите Господни дела. Това, което Църквата трябва да започне да прави отново. Ние вече не живеем в християнския свят на император Константин и нямаме право да се отказваме според мен от първата и най-важна задача, която ни е възложена от Самия Господ – проповядването на Благовестието.

Следващият етап без съмнение е катехизацията и това е много сериозен въпрос. При нас нещата стоят малко по-различно, защото хората, които ние кръщаваме, са станали част от нашите общности. При нас не се случва да дойде случаен човек (или се случва изключително рядко), който просто да иска да бъде кръстен, защото е видял, че протестантската църква се намира по-близо до него от православната. Или когато се пристъпва към кръщението на деца, това са деца на вярващи семейства, които са част от нашата общност.

Сандра Керелезова: Взимам повод от последните думи на пастор Топалски за децата, израснали в среда на вярващи семейства. Има въцърковени родители, които са объркани как да подходят, когато детето им не иска да идва с тях в храма, подобни противоречия по въпросите на вярата между родители и деца стават по-интензивни в тийнейджърската възраст – период, в който се оспорват авторитетите… Освен това в тази възраст за младия човек е важно да се впише в средата на своите съученици и приятели, за които – в много от случаите – Църквата е отживелица.

Отец Василий Шаган: Много е важно да кажем на нашите деца: „Добре дошли в реалния живот! Неразбиране  – това  е, което ще срещате тепърва в живота си по един или по друг начин, понякога по-изявено, понякога – не толкова. Зависи от обстоятелствата – къде живеете, какви са вашите  приятели, с кого общувате… Наблюдавах моите деца как осмислят и преживяват своята вяра и това, че са деца на свещеник, в своята среда – в училище, в приятелската си компания.

Нека не създаваме еднообразен профил на всички православни деца – че трябва по някакъв начин да се отличават от другите. Реакциите на децата и спрямо вярата трябва да бъдат индивидуални, да изграждат собствена критичност и умение за преценка.

Дъщеря ми сега е в София, миналата седмица ми се обажда и ми казва: „Татко, бях в една църква, странни неща видях. Първо, хората стоят като замръзнали, второто – свещеникът беше с мръсни маратонки, и трето, не разбрах как се причастяват тези хора, по много странен начин, т.е. не като в нашата общност“. Да, от една страна – нейният коментар е повлиян от културата на църковен живот, в която е отраснала, но от друга – това е оценка на основата на нейния индивидуален критичен поглед и аз приветствам това.

Трябва да бъдем много внимателни в общуването си с децата по въпросите на вярата, без методики, без да морализаторстваме и да им всяваме страхове.

Ренета Трифонова: Отец Василий всъщност засяга отново темата за личността в Църквата. Трябва да подхождаме спрямо личностните специфики на всяко дете. И най-вече с личен пример. Преподавала съм предмета „Религия” на малки деца – между 4- и 6-годишна възраст. Имах много случаи, при които детето, макар и толкова малко, по свое желание е поискало да научи нещо за Бога, а впоследствие неговите  родители научаваха много неща за вярата чрез него.

Сандра Керелезова: Когато говорим за църковен живот, не може да подминем една голяма тема – за дяконията и в по-конкретен план – за милосърдната активност на християнските общности, според повелята на свети апостол  Яков: „Каква  полза, братя мои, ако някой казва, че имал вяра, а дела няма?” (Иак. 2:14). Общественото внимание е особено бдително към темата за милосърдието, когато стане дума за Църквата, и тук като че ли са концентрирани много от критиките…

Пастор Даниел Топалски: Обществото очаква от Църквата да бъде полезна по един специфичен начин – ако има въобще някаква полза от вас, това  е да дадете хляб на гладния. От останалото в повечето случаи обществото не се интересува. Има три възможни отговора на Църквата в тази ситуация – единият е да се опита да оправдае съществуването си, като замести дяконията, за която вие говорите, със социален активизъм. Това се наблюдава най-вече на Запад, където Църквата е решила да оправдае своето съществуване, да извини себе си пред обществото, като прегърне здраво този социален активизъм. И Църквата неусетно започва да се превръща в някаква неправителствена организация, а всичко останало започва да заема второстепенно място. Това, за съжаление, е състоянието на немалка част от западните църковни общности. Това е един тревожен симптом, който заслужава сериозен анализ. Така че правилното поддържане на баланса е изключително важно.

Дяконията е всъщност  функция на начина, по който църковната  общност живее; нещо, което трябва да бъде прибавено като вторично, и съществува абсолютно хармонична връзка между разбирането за общността като общност, в центъра на която стои Евхаристията, и изявяването на благата (или даровете) чрез любовта към другия човек. Неслучайно в традицията, към която аз принадлежа, грижата за другия е наречена благодатно средство. И това е точно така, защото в грижата за другия ние самите получаваме от Бога грижа в много по-голяма степен. Чрез обръщането ни, отварянето ни към другия, в нас се възпълват празноти, които по никакъв друг начин не могат да бъдат изпълнени. Но човек разбира това, само когато е включен в този опит на общността по един непосредствен начин. Така че трябва да се предпазим от изкушението да се опитваме да доказваме нашата полезност чрез прекомерен социален активизъм. Когато просто живеем нашия църковен живот, съвсем естествено ще изразим необходимостта да се погрижим за онзи, който е в нужда. Такъв е християнският етос.

Отец Василий Шаган: Ако приемем, че Църквата действително е лечебница, то наравно с просвещението, въздържанието, поста, се нарежда и милосърдието като една от основните добродетели, с която може да се излекуваме. Да, точно това, което каза пастор Топалски – като средство за нашето лично възраждане. Тук е въпросът обаче да преценим мярката и кога рискуваме нашата активност да се превърне в комсомолска. И разбира се, по никакъв начин не бива да парадираме, да придаваме прекомерна социална публичност на тези дейности.

Ренета Трифонова:  За да не превръщаме дяконията в комсомолска дейност, както отбеляза отец  Василий, бих допълнила само, че трябва да се опитаме да живеем с литургичното съзнание на Църквата. Както казва епископ Атанасий (Йевтич) – Литургията и литургийният живот не се ограничават само в храма; ние, християните, от момента на кръщението си живеем една непрестанна Литургия. Тя включва всичко – и милосърдната дейност, и катехизиса.

Отец  Сава Кокудев: Точно така, можем да погледнем дяконията като  хоризонтал, а Евхаристията като вертикал на църковния живот, имаме нужда и от двете измерения. Ако изгубим Евхаристията, мистичното ядро, губим и истинската дякония. Ако нямаме дякония, служение, изгубили сме „солта” на Евхаристията, нямаме принос, идваме с празни ръце в храма. За съжаление днес често става така, дори нямаме реално действащ дяконски институт, но пък имаме все повече „иподякони“, т.е. в енориите се извършва своеобразна „иподякония“. Важно е да подготвяме принос за Евхаристията – от просфорите и виното до милосърдните дейности, които са продължение на Литургията в света. А на децата дължим примери – как да опазват сърцата си.

Сандра Керелезова: „Знаем, че ние сме от Бога, и че цял свят лежи в злото” – има сякаш една тенденция тези знакови думи на свети Йоан Богослов да бъдат според мен превратно разбирани от някои християни, в резултат на което светът сякаш е разсечен на две – от едната страна е „нашият” свят, на християните, а от другата са останалите, които са част от враждебния свят, към които вземаме отбранителна или нападателна позиция. От  друга страна, конкретно сред православните се наблюдава фрагментиране  на всякакви разломни линии. На какво са симптоми  тези две тенденции в църковната реалност и какъв е пътят към тяхното преодоляване?

Отец Василий Шаган: Ако може да извлечем полза за духовното си развитие от всички тези изпитания (като пандемията например), които ни се случват, е, че чрез тях ярко се откроиха и добрите ни, и лошите ни страни. А лошата ни страна е, че лесно се поддаваме на разделения. За жалост оказа се, че в Църквата липсват – ще го кажа по светски – лидери. Липсата на пастирски авторитет се изразяваше често в мълчание, а то изпраща объркващо послание към вярващите: „Мълчим, защото или се страхуваме, или не знаем какво да кажем”. Опитваме се да говорим за възвишени неща, да цитираме светите отци, да проповядваме върху Евангелието, но в същото време не извличаме от всичко това полза за конкретната ситуация, в която се намираме тук и сега. За конкретните болки на конкретните хора, на конкретните общества в конкретния момент. Затова нашите  проповеди много често звучат абстрактно, обтекаемо и следователно не носят полза.

Резултатът е, че всеки по свой начин тълкува реалностите, вслушваме се в противоречиви  интерпретации с неясен произход. Епископът посред целия този хаос е призван да се яви като свидетел на правдата, на истината. В епископите е дарът на Светия Дух, затова именно вярвам, че чрез тяхната харизма и поемането на лична отговорност може да се случи истинското ни духовно възраждане.

Ренета Трифонова: Струва ми се, че този проблем е своеобразно продължение на темата за навлизането на характеристиките на едно общество  в Църквата. И тук ми се иска да спомена явленията на антимодернизма и на фундаментализма в Църквата. Трябва сериозно да ги изследваме, защото според мен именно тези явления и техните производни са в основата на нашите разделения. Има православни например, които живеят с идеята за един православен свят и държава, които нямат нищо общо със съвременните реалии; идея, изградена въз основа на някакви фикции. Например по време на пандемията имаше православни среди, в които беше отричано всяко постижение на науката.

Да си част от общността на Църквата не означава капсулиране или тотално скъсване с реалностите на света. Както каза пастор Топалски, ние се намираме в мисионерска ситуация. Ние не можем да си позволим въобще да говорим за някакъв комфорт в този свят. А някои възприемат Църквата именно по този начин – че тя трябва да „пази” от нещо, да ни пази от целия този „лош свят”. Всъщност призванието на Църквата е да преобразява света, а не да се сблъсква с него.

Пастор Даниел Топалски: Църква, която не осъзнава своя мисионерски призив, е църква със затворени врати. Симптом на това  е възприемането на християнството като някаква идеологическа платформа, инструмент или даже идеологическо оръжие, с което ние сме склонни да нападаме другите, а понякога да се нападаме един друг и да си причиняваме много сериозни поражения. Ако Църквата иска да бъде чута от света, трябва да е готова на диалог с него. А как е възможен такъв диалог, как изобщо е възможна евангелизация на културата, ако ние априори отричаме каквато и да е ценност на културата, с която би трябвало да влезем в разговор?!

В този контекст не мога да отмина въпроса за езика, нямам предвид богослужебния език (това е въпрос за дискусия между православните). Имам предвид езика, на който ние говорим с невъцърковените хора. Дали наистина говорим понятно за тях, дали нашата идея е наистина да ги приканим и въвлечем в ползотворен разговор? Или не успяваме да се отървем от нашия специфичен църковен сленг, който хората трябва с много голямо усилие да разбират. Христос не правеше така, нали?! Той отиваше при хората, разговаряше с тях. Със земеделците  говореше с притчи от техния опит, с животновъдите – с притчи  от техния опит. Естествено, с юдейските началници говореше по техния начин и това не им хареса, но това е друга тема…

Въпросът за езика е един от аспектите, който Църквата трябва да се постарае да облекчи като усилие от страна на хората. Не говоря, че след като станат част от църковната общност, те не трябва да се научат на нейната специфична култура, но това ще стане, когато бъдат потопени в нея. Това не може да бъде предварително изискване, особено към онези, които дори не смятат себе си за номинални християни, които въобще не се смятат за християни, което е огромната маса от хората, с които ние живеем всъщност. И това е истина, която трябва да приемем. А другото са фантазии, на които може да се любуваме за собствен комфорт. Византия умря отдавна, и слава Богу…

Отец Сава Кокудев: Въпросът е много важен и той засяга една, бих казал, аксиома за Църквата: че тя е в този свят, но не е от този свят. Относно думите на св. Йоан Богослов, че „целият свят лежи в зло“ – още древните християни  много ясно са разбирали, че излизайки в света, те отиват на битка в едно пространство, което е владяно от княза на тоя свят и неговите слуги, обаче този княз вече е победен, макар и не напълно. Тоест между Първото и Второто пришествие на Христос ние сме в едно време на борба и на очакване. В това време на очакване християните, подобно на Христос, са призвани да бъдат за света като елей във вода. Капката елей, която не се разтваря във водата, тоест остава някаква граница. За Православната църква онова минало, когато християнството е било държавна религия, и до ден днешен тежи и това оказва натиск върху нас да извършваме някаква ритуалност, т.е. ние сме длъжни да отговаряме на очакванията на обществото. Но от друга страна, има друга опасност – да се изживяваме като пазители на истината. Това би могло да се превърне в някаква прелест и да ни лиши от възможността да погледнем към втората половина от смисъла в тази аксиома – че Църквата е в този свят. Тоест желанието да се отделим от този свят не е по никакъв начин оправдано и не е съгласно с духа и традицията на Църквата. Затова наистина се оказа, че ние много трудно различаваме вярата от идеологията. А идолите на тоя век са идеологиите. Свети Йоан Богослов ни казва също да се пазим от идолите.

Бих искал да кажа нещо и по въпроса за езика и нашето затваряне в границите на храма. Това е много умело провеждана стратегия от комунистическата власт – да капсулира Църквата в стените на храма като някакъв резерват с отмиращи функции, знаейки, че лишавайки Църквата от мисия, тя е лишена от насъщното ѝ, от своя живот. И всъщност по този начин целта е била да се получи една обезкървена църква, една резерватна, музейна църква. Ние и днес сме в инерцията на това  статукво. А езикът е много важен, но както подчерта пастор Топалски, не само буквално богослужебният език. Нашият логос, който ние излъчваме към света, умението да приемем логоса на света, да го трансформираме в себе си и да го върнем като проповед пак към света. То дори и да говорим на български, пак не е сигурно, че ще стане, но разбира се, че би трябвало да служим на нашия майчин език, и за мен най-главното основание е това, че ние, като словесни същества, се раждаме, служим и живеем в някакъв езиков свят. И когато принасяме този свят на Бога, ние трябва да сме максимално искрени, т.е. принасяме и нашия език и чрез него да постигаме това общение с другите и с Бога.

Сандра Керелезова: Доколко християнинът трябва да отстоява своите верски убеждения и в качеството си на гражданин, чрез механизмите  на гражданското общество? Спомням си например, че през 2018 година раз- лични християнски общности в Румъния, начело с Румънската православна църква, инициираха референдум за промяна в Конституцията на формулировката за брака като съюз между мъж и жена, а не между двама души (каквато например е формулировката  в Българската конституция). Този референдум обаче не постигна целта си, защото не се събра нужният брой гласове, за да бъде валиден…

Пастор Даниел Топалски: Това е интересен въпрос, свързан с темата за нашата европейска идентичност. Свидетели сме на конструирането на една Европа от нашите съвременници, различна от нейната  историческата идентичност, от нейните корени. От гледната ни точка на християни това ще доведе до криза и не вещае нещо добро. Но според мен ние не можем да отстояваме християнските си принципи по законодателен ред. Аз съм юрист по образование, но този способ ми е чужд. Да, ние можем да отстояваме гражданската си позиция, да настояваме за приемане на законодателство с определено съдържание, доколкото това са наши граждански права. Но християнските принципи не могат да бъдат насаждани по законодателен път.  Никакъв шанс няма за това, дори и в Румъния видяхте, че това просто не се получи. И там, както и тук, Църквата се изправя лице в лице с едно ново поколение, което изобщо не е съгласно нещата да се случват по този начин. И тя трябва да се събуди и да разбере, че живее в едно съвсем различно време.

Като християни сме призвани да бъдем свидетели на истината, а не да я налагаме по законодателен път или да се борим с огън и меч за нея. Да свидетелстваме за истината, а не да я отбраняваме по рестриктивен или насилствен начин.

Сандра Керелезова: Пастор  Топалски спомена отбраняването с „огън и меч”. Иска ми се да поговорим за идеологическото оправдаване на войната в Украйна и по-специално за нейното легитимиране в християнски контекст, което чухме в проповедите на Руския патриарх Кирил. В едно от тези слова той придаде някакъв метафизичен статут на войната, което е трагичен парадокс от християнска гледна точка…

Ренета Трифонова: Напълно съм съгласна с пастор Топалски и смятам, че от законодателни мерки, които да налагат нашите християнски принципи в света, Църквата много трудно може да спечели. Това е така поради факта, че ние се намираме в мисионерска ситуация и имаме прекрасната възможност да проповядваме и да свидетелстваме своите християнски принципи и своя християнски живот на останалия свят, който лежи в зло, но не е зъл.

За жалост позволяваме и в Църквата да навлязат тези политически и идеологически разделения на Изток и Запад и се опитваме някак да се впишем в тях, като обличаме тези идеологии в християнски одежди. Една от тях е например, че източният свят трябва да има за основа православната култура и този модел трябва да бъде наложен на останалия свят. А това, което трябва да правим всъщност, е да свидетелстваме като Църква, че светът не е източен и западен, че за Църквата не са валидни географски или геополитически понятия и измерения.

Отец Василий Шаган: Въпросът тук е как да се държим като християни, които сме призвани да бъдем солта на земята? Поздравявам Ренета за това, което каза: че светът лежи в зло, но не е зъл. Ние трябва да разберем, че хората в сочения като прогнил Запад не са зли. Изглежда, че им липсва Евангелието като настолна книга, но ми се струва, че християнският отговор по важните въпроси не е автоматично отхвърлен от тях.

По въпросите за личността като ценност, как да се отнасяме към различните, към науката  и т.н. Основната ценност на Запада не се олицетворява от ЛГБТИ движението, а от търсенето как да се отнасяме към тези хора, които по някакъв начин трябва да бъдат приети. Разбира се, това е отделна тема, която се нуждае от много сериозна дискусия. Да, в западния свят има борба между леви и десни, но на Изток пък виждаме да се появява един авторитаризъм, който посочва някои като зли, които трябва да бъдат „поставени на място”. Като православни да подкрепяме подобни наративи е особено опасно. Това го имаме през целия XX век, живели сме го и не бива да позволяваме то да се възроди.

В нашата дискусия тук все стигаме до едно заключение – че просвещението с духа на истината трябва да се случи по църковен начин. В този свят сме, но не сме от този свят – в тези думи според мен се крие един важен смисъл – че знанието, което носим и което ние можем да покажем на дело, трябва да бъде преподавано от нас по най-естествения начин. С мир и любов да дадем възможност на хората да осъзнаят християнското разбиране за понятието свобода – че това е ценност, и в същото време е и отговорност.

А докато все още дискутираме има ли справедлива война, докато изсмукваме от пръстите си аргументи да я оправдаваме, ние имаме сериозен проблем. Не може да има оправдана, а камо ли свещена война, всяка война, дори отбранителната, е тежък грях. Когато  ние не сме свободни, когато се страхуваме, внасяме този проблем и в църковния живот.

Отец Сава Кокудев: Темата за Запада и Изтока и примерите, които бяха посочени тук, ни разкриват две различни изкушения. От една страна изглежда, че Западът е потънал в това униние на постхристиянството, както го наричат, на една метафизична безпътица, апостасия, или излизане от дома на Отца, което граничи с безсмислието и намирането на някакъв друг смисъл, но във всеки случай не отвъден смисъл. От другата страна обаче се забелязва едно друго изкушение, което ми се струва, че може да бъде още по-тежко, защото все пак за Блудния син винаги има завръщане, докато в другия случай не е толкова вероятно… Това е изкушението на прелестта, на тоталното затваряне в себе си, в своя ум, в собствената правота, откъдето може би няма изход. Затова е и толкова страшно и това именно виждам в руската метафизична идеология, която по някакъв начин имитира християнството. А щом е идеология, тя е идолопоклонническа. Може би това  е някаква ревност не по разум; желание да се свали Царството Божие в този свят  или нашата правота да бъде фундаментално засвидетелствана. Този стремеж е заместване на Христос, Чието Царство не е от този свят, с нещо от този свят, с една държавна идеология. И резултатът е един идол, облечен в християнска одежда, за което, дай Боже, да има покаяние и обръщане, иначе би могло да стане и по-страшно, това, за което спомена и отец Василий и което вече се е случило през XX век.

Сандра Керелезова: Бих искала да завършим нашия разговор,  посветен на християните като общност, с темата за диалога между различните християнски общности. Самото понятие „икуменизъм” е натоварено с различни пластове и всеки го разбира посвоему. В един свой труд покойният протопрезвитер проф. Стефан Цанков пише: „Отдавна думата икуменизъм е станала мръсна за едни, безсъдържателна за други, носталгична за трети…”¹Из „Литература и бележки по Икуменическото движение”, протопр.  Стефан Цанков, https://dveri.bg, 15.02.2013., но той определя „делото на единението” като дълг на всеки християнин ²Из „Църковното единство в съвременния свят”, протопр. Стефан Цанков, https://dveri.bg, 12.04.2017..

Отец Василий Шаган: Лично аз съжалявам, че за някои православни тази дума е станала нарицателна в негативен план, и смятам, че духът на един християнин трябва да е икуменически. Друг е въпросът защо тази дума е станала нарицателна. Вероятно има причини за това, но така или иначе тези негативни нагласи трябва да бъдат превъзмогнати и ние да жадуваме за единение на Църквата или на църквите, както ние се молим. Разбира се, това не може да се случи без диалог, без взаимно да се действа с уважение. Всеки, който сяда на масата за такъв диалог, със сигурност има ревност по Бога. Тази ревност е ценност, която не може да бъде пренебрегвана, това е стремеж за търсене на правдата. И когато ние сядаме с такава нагласа на една маса, може да се роди нещо добро. Само когато се отнасяме с внимание към това, което  има да ни каже събеседникът, а не за изхождаме от идеята, че сме си самодостатъчни.

Ренета Трифонова: Икуменизмът като понятие, което би трябвало да символизира един нормален диалог с всички християнски изповедания, се превърна в идеологическа дъвка. И продължава да води до още по-голямо разделение. Има християни, които обвиняват другите християнски общности в ерес, но не знаят например, че за да обвиниш един човек, че е еретик, той първо трябва да бъде християнин. Изгубено е разбирането за истината, че всички ние носим Христовото име.

Църквата никога не се е съсредоточавала върху грешката, върху разделението, затова не можем да не водим диалог помежду си – ние се именуваме първо християни и чак тогава сме православни, католици или протестанти.

Пастор Даниел Топалски: Удивявал ме е учебникът по мисионерство, който и днес все още е в обращение в богословските факултети. В него е представен един възглед за мисионерството, според който – накратко казано – има една група от заблудени овце, които трябва да бъдат обърнати в правата вяра. Ако Православната църква продължава да разглежда мисионерството по този начин, сигурно няма смисъл да си говорим за икуменизъм. Употребата на този учебник за мен е повече от скандална. Първо, защото неговите автори доста често не боравят с непосредствени, преки свидетелства за това, което съответните християнски традиции казват. И второ, с оглед на времето  на съставителството на този учебник, в него се предлагат особено остарели заключения относно състоянието на тези християнски традиции.

В основата  на всеки смислен диалог стои  желанието да опознаеш другия. Затова за мен е важна мотивацията, с която отделните християнски общности участват в т.нар. икуменическо движение. Българската православна църква не участва в него институционално. Аз съм участвал на институционално ниво в този диалог, бил съм участник в тематичната група за еклисиология и богословски диалог на Европейската конференция на църквите, сега участвам в тематичната група за човешките права. Това, което ми прави впечатление, е, че в повечето случаи православните църкви участват доста формално в този диалог, те просто присъстват.

Състоянието  на институционалния  икуменизъм е резултат  преди всичко от погрешното западно разбиране, но аз ще добавя – и от изключително неконструктивното и неактивно присъствие на православните църкви в този диалог. Така че проблемът не може да бъде прехвърлен само на едната страна. В диалога всъщност участват много страни и те не могат да бъдат определяни с географски, геополитически или културни понятия – Запад и Изток.

Защо икуменическият диалог може да бъде полезен и в институционалния смисъл на думата? Защото той осигурява възможности и механизми за диалог на църквите с европейските институции. За мен това е важно. Имал съм възможност да участвам в такъв диалог, в организирани срещи в Европейския парламент по различни теми (европейските институции са длъжни да организират срещи по един от текстовете на Договора за функционирането на Европейския съюз). Ние сме свидетели на истината, нека тогава да свидетелстваме! По всички въпроси, които имат значимост за европейското общество, ние сме поканени да говорим и да свидетелстваме. На една от тези срещи бях на една маса с един епископ, представител на Гръцката православна църква, който взе много активно, сериозно участие в дискусията. Така че ние не бива самоволно да се дистанцираме от тези възможности, които са ценни, тъй като ни дават една представителност в диалога с европейските институции.

Отец Сава Кокудев: Въпросът за икуменизма е много болезнен в българската православна среда. По-скоро той се превръща в маркер на църковна политика, която на свой ред разделя на своеобразни „лагери” – „икуменисти” (прогръцки настроени) и „зилоти” (проруски настроени). Става въпрос за две формулировки на църковни идеологеми по отношение на единството на християните.  Аз лично виждам нещата изключително просто: икуменизмът е полезен диалог, общуване, което не означава литургично общение и отстъпление от своята вероизповед.

Малко е лицемерно ние, православните в България, които допускаме разединение в Символа на вярата – не знаем дали да изповядваме Църквата като „съборна” (гр. „католики“), или като „вселенска“ (гр. „икуменики”)  –  да се изживяваме като суперправославни, като пазители на Православието. Ако не можем собственото си единство да опазим, как да говорим за единение? Трябва диалог – и вътрешен, и външен, трябват горещи сърца за вярата, но и смирение, ревност по разум.

Сандра Керелезова: Пастор Топалски, стана  дума тук, че сред православните има антиикуменически нагласи, а каква е ситуацията сред вашата общност?

Пастор Даниел Топалски: При нас няма такива нагласи. Ние сме малцинствени общности в една държава, която се възприема преимуществено като православна. Свикнали сме да живеем с дамгата, че сме сектанти, нали това  е разбирането на нашите сънародници за протестантите като цяло?!… Да, в един определен смисъл на думата ние сме едни малки общности, които се различават от доминиращата религиозна общност в нашата страна. В този смисъл бих могъл да го приема. Така че за нас въпросът с диалога е изключително важен.

Ние искаме да бъдем възприемани от нашите православни събратя като християни най-напред. И след това вече можем да водим диалог по богословски въпроси от най-различно естество и да обсъждаме нашите еретични отклонения... Но както каза Ренета, най-напред трябва да признаем, че сме християни.

Поддържам много добър и близък контакт с католическия свещеник във Варна, който казва: „Ние се намираме в такова състояние на света, че когато срещнеш друг християнин, това винаги би трябвало да бъде повод за радост, а не за обратното“. Да, това трябва да бъде повод за радост, защото Европа, каквато я познаваме отпреди, не съществува и всичките приказки за нова евангелизация имат своите абсолютни основания. Ние се изправяме пред един континент, който твърде много прилича по някои свои нагласи – философски и културни, на това, пред което апостолите са се изправили през първия век. Далеч съм от елементарното, механично поставяне на знак за равенство, в никакъв случай. Но необходимостта от нова евангелизация е налице. И затова, когато един християнин срещне друг християнин, това по-скоро трябва да е повод за радост, отколкото основание за взаимни обвинения и опити да се нараним един друг, в което, без съмнение, сме много добри.

————–

Източник: сп. „Християнство и култура“, бр. 175 (юбилеен)

• 1
  Из „Литература и бележки по Икуменическото движение”, протопр.  Стефан Цанков, https://dveri.bg, 15.02.2013.
• 2
  Из „Църковното единство в съвременния свят”, протопр. Стефан Цанков, https://dveri.bg, 12.04.2017.