Християнство.бг
Въведение
Текстът на изследването Християнството и войната представя християнският възглед за войната на базата на изворите на християнското учение: Свещеното писание на Стария Завет, Свещеното Писание на Новия Завет и светоотеческите творения, които изразяват опита на църквата и нейната история във връзка с повдигната в заглавието проблематика.
Темата е озаглавена „Християнството и войната“, а не „Църквата и войната“ по една основна причина: Църквата като богочовешки организъм, а не като институция или общество от вярващи, изключва априори агресията и войната. Християнството представено от трите главни християнски деноминации – римокатолицизъм, източно православие и протестантизъм, има една основа на вярата положена от Христос и същевременно много отлики по отношение на истините на вярата и духовния живот на християните.
В този контекст християнството, като обхващащо трите основни вероизповедания, изглежда, че имплицитно представя по-обща и по-широкообхватна тема. В този текст ще се огранича обаче с църковния възглед за войната на базата на Писанието и Преданието, което означава, че ще акцентирам върху православната гледна точка.
Основната теза, която ще защитя, е, че Църквата е есхатологична общност и самото християнство е есхатологично. Християните живеем тук и сега, но смисълът на живота е в Живота след живота, връзката с Бога, освещаването на човека. Във връзка с това, всяка война, каквато и да е тя, е свързана с отдалечаването на човека от Бога, с деформацията на човека и обезобразяването му от греха и злото. В този контекст, войната от християнска гледна точка като плод на злото, нарушава и обезличава връзката на човека с Бога, неговото освещаване и спасение. Тя нарушава Божия домостроителен план за спасението на човека и света.
Не на последно място, войната е дело на човешката страст за власт, която е едно от изкушенията, с които Сатаната изкушава Господ Иисус Христос след неговия четиридесетдневен пост в пустинята и преди началото на спасителното Му дело[2]. С нея е свързано отнемането на човешкия живот, който е дар Божий и като такъв, човек няма право да го отнема[3].
Библейски аспекти
Войната през Старозаветната епоха
Всяка една война в Свещеното писание на Стария завет е изпълнена с динамизъм и много драматизъм. В Стария завет войната е предадена двуполюсно – рязко разграничаване на доброто от злото и съответно – тяхното противопоставяне, което е предадено с характерния за Свещеното писание на Стария Завет език.
Първата война е свързана с конфронтацията станала вътре в духовния свят. Въставането на Деница /Сатаната/ и падналите ангели срещу Бога, което е предадено много накратко в книгата на пророк Исаия[4]. Всъщност тази битка продължава в човешката история. Тя е предадена на страниците на Свещеното писание на Стария и Новия завет, където са проследени прародителския грях на Адам и Ева в райската градина, отдалечаването на човека от Бога, изгонването му от рая, влизането на смъртта в света и веднага след това братоубийството – Каин убива брат си Авел. Всяка война в свещената история на Стария завет /и Новия Завет/ е следствие на греха, завистта на човека, влиянието на Сатаната върху него и е свързана с отнемането на човешкия живот, който е Божи дар. В този контекст всяка една война е драма, изпълнена с насилие и грях, отдалечаване от Твореца и обезобразяване на човека. С война е свързано и второто идване на Христос. Преди него е апокалипсиса и отново войната на архангел Михаил с Деница и падналите ангели[5].
Войната в Стария завет е война на брат с брата в следствие на греха, на народ с народа, на вяра с вяра. Историята на израилския народ е представена като преминаване през множество премеждия, страдания, войни за оцеляване.
Израилският народ е избраният Божий народ, носител на вярата в Яхве, в единия и истински Бог. Той е заобиколен от множество езически народи, които правят многобройни опити да го поробят, да го унищожат като етнос и като вяра. В този контекст, войните, които води Израил, са войни за оцеляването на избрания народ Божий и вярата в единия Бог. Тези войни са жестоки, изтребителни, агресивни и противоположни на християнския възглед за войната през новозаветната епоха, където Бог е Цар на мира.
Има един смущаващ факт, с който непредубеденият читател се сблъсква, когато чете за войните, които води Израилският народ. Това е изтребването на жени и деца по заповед на израилския Бог Яхве[6]. В тези библейски текстове се описват войните, с които се предават на „заклятие“[7] определени групи от народи. Трябва да се има предвид епохата през която са описани споменатите събития. През нея са обичайни подобни жестоки прояви, които са неразбираеми за съвременния човек. На второ място е обстоятелството, че народът Божий на Стария Завет е ситуиран сред езически народи, които са политеисти и в този смисъл са идолопоклоници според вярващите в Единия Бог. Това в известен смисъл обяснява водените от израилския народ войни, описани в Стария Завет. Те са войни на Божия народ, на Яхве срещу идолопоклонството или отстъплението от вярата и греха, които води израилския народ при общуването му с останалите езически народи. Такъв е изходът от Египет, когато Бог извежда своя народ от чуждото робство[8] или войните с филистимци и мидиамци.
Приведените свидетелства от историята на Стария завет дават основание да се заключи, че известните жестоки и изтребителни войни, извършени през старозаветната епоха са допуснати от Бог с цел оцеляване на избрания народ Божий сред обществото от езичници и политеисти.
Възгледът за войната, представен през призмата на Новия завет
В книгите от Свещеното Писание на Новия завет, както и в Свещената история на Новия Завет отношението към войната е радикално различно от описаното според книгите на Стария завет. Христос е Царят на мира, който идва в света да донесе мир и любов на всички хора без разлика от вяра, етнос или пол. Войната е нещо излишно, ненужно, сгрешено и неотговарящо на Христовото учение и личност. Христос се ражда, за да поправи грешката на Адам, да го изкупи от греха, тлението и смъртта, затова убийството, войната и всички трагични последици, които произтичат от нея, са в противовес с личността и учението на Христос за спасението на човека.
Божият син се ражда, за да спаси човека и затова раждането му е събитие от централно значение в Божественото домостроителство, което е възпято и ознаменувано от ангелския хор: „слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение“[9].
Христос е Изкупител и Спасител, който примирява човека с Бога, спасява го и го освещава. Христос спасява всеки един човек, без да прави разлика между социална или етническа принадлежност. Христовото учение е универсално за всяка една човешка личност. Грехът е победен с Христовата смърт и Възкресение и човекът, който вярва в Христос, кръстен в Троицата, се освещава, като мирът е една от основните християнски добродетели, която има духовно значение.
Всичко това автоматично изключва каквато и да е агресия, убийство, война или свързаните с тях действия. Христос дава не само физически, но и духовен мир, чието присъствие изключва априори желанието на човека за агресия и война: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава“[10].
Ако става въпрос за война, то тя е само духовна война „против поднебесните духове на злобата“[11]. Човек воюва със своите слабости, страсти и грешки, като в процеса на тази борба Христос го освещава и дава мир, прави миротворец и син Божий по благодат: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“, казва Спасителят на света[12].
Христос възвестява и предава на учениците си мир не от този свят, защото царството Му не е от този свят[13]. Затова и неговите последователи имат есхатологично очакване за Царството не от този свят[14]. Христос не се бори и не воюва за царство от „мира сего“, а за Царството небесно. Затова и възпира своите последователи, които искат да водят на земята война с думите изречени пред Пилат Понтийски: „Моето царство не е от тоя свят: ако беше царството Ми от тоя свят, служителите Ми щяха да се борят, за да не бъда предаден на иудеите; но сега царството Ми не е от тук“ “[15].
Христос осъжда войната, агресията, насилието и казва на св. апостол Петър: „всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“[16]. Богочовекът със смъртта си на кръста побеждава греха, злото и поднебесните сили на злото. Тази физическа смърт подарява духовна победа и духовно състояние, плодовете на които са мира и освещаването на човека. Тези, които се кръщават в Христос, те вярват в Него и живеят с Него, затова априори изключват оръжията на злото. В този контекст св. ап. Павел съветва християните да се въздържат „от всякакво зло“[17].
В християнското богословие църквата е наричана войнстваща църква заради духовната борба. В Новия завет намираме описанието на св. апостол Павел, който прави аналогия с въоръжението на римския войник[18], за да опише духовната война на християните, като добродетелите в Христос са техните оръжия, където вярата в Сина Божий е която побеждава Сатаната и света[19].
Християнството и войната в текстовете на Древната християнска писменост и отците на църквата
Апостолите на Христос предават Неговия възглед за ненасилието, за мира и любовта. Според св. апостол Павел, Бог е „Бог на мира“[20] и християните трябва да се подчиняват на държавните власти не само от страх да не бъдат наказани, но поради своята християнска съвест[21].
Древната християнска писменост предава учението на Христос за мира и любовта, въпреки Неговото разпъване на кръст, гонението на християните и последвалите множество мъченици на вярата през първите три века от историята на Църквата. Най- древното християнско свидетелство от ранната християнска писменост – Дидахията, която датира от края на 1-и век, предава категорично задължителното изпълнение на третата Божия заповед „Не убивай“, като интерпретира и някои от поводите за убийство, като гнева, който затова трябва да бъде избягван: „Не бъди гневлив, защото гневът води към убийство“[22].
Следващите два века членовете на църквата продължават да бъдат преследвани заради вярата в Христос, като в тези години се раждат и много мъченици на вярата. Те стават жертва на войната, която води езическата Римска империя с християнството, поради неразбирането на християнската вяра от страна на езичниците, за което свидетелства св. Юстин Философ (+165) в своите съчинения[23].
Пример за подобно неразбиране е случаят с битката между св. равноапостолен Константин и Лициний, която често се интерпретира като аргумент в полза на благославянето на войната от Христос. Авторът на житието на св. Константин – еп. Евсевий Кесарийски описва видението на св. Константин на Кръста и Божиите думи: „с това побеждавай τούτῳ νίκα“[24]. Дали обаче думите описани по този начин от Евсевий Памфил се разбират като благословение от „Царя на мира“ на военните действия (тогавашните и всички след това) или те се разбират сотириологично и се отнасят за победата на Кръста над езичеството, която реално се случва през следващите години?
Учението на църквата за Христовия мир и отношението към войната през първите четири века, е резюмирано от най-обичания от източните отци на църквата – св. Йоан Златоуст (+407), който поставя акцент върху саможертвата и любовта към ближния[25]. Именно те са главния мотив, който подтиква християните по време на бедствия, на войни, епидемии безстрашно и самоотвержено да служат на ближните си. Св. Киприян Картагенски (+258) свидетелства за поведението на християните по време на чума[26], св. Василий Велики (+379) за откупването на пленници, Тертулиан запрещава служенето на християни в армията понеже там се принасят идолски жертви и се извършват убийства и всички драматични последици във връзка с военните действия, които противоречат на християнската вяра[27].
В Римската империя до Медиоланския едикт през 313г., а и малко след това, политеизма е доминиращ, като в почитта към боговете важно място заема култа към императора. Известно е, че всички граждани на Римската империя, които са заемали по-важните постове в армията, администрацията и управлението на държавата принасят често жертвоприношения, които са обичайни и преди всяка военна битка. Св. Иполит Римски (+236), подобно на Тертулиан, не одобрява служенето в армията от християни, като препоръчва напускането на военна служба от страна на християните.
В същото време са известни множество воини светии от трети век, които са служили в римската армия. Запазено е свидетелството на Ориген (+253) от този период, който изразява своето несъгласие за участието на християните във войните: както жреците на идолите не вземат участие във войните, за да бъдат техните ръце чисти и неокървавени от убийства при принасянето на жертвите, така и християните не участват във войните, те обаче формират особена армия на благочестието чрез молитвите си за държавата и за императора[28].
Очевидно Църквата се бори с войната като с необходимо зло и се опитва да го предотврати. Затова и през четвърти век св. Атанасий Александрийски (+373) пише: „Да се убива не е позволено, но на война да убиеш врага е законно и похвално“. Последните думи на светителя предават не учението на Църквата, а отношението на държавната власт, тъй като воините защитават държавата. В този контекст говори и св. Василий Велики в своето 13 правило, че убийствата по време на война не се считат за убийство, но същевременно налага най-строгото църковно наказание – лишаване от причастие, за тригодишен период[29]. Това правило на св. Василий Велики изразява много добре отношението на Църквата към войната през 4-и век: войната е зло, както и свързаните с нея последици, най-страшното от които е отнемането на човешки живот. Същевременно, поради принадлежността на християните към Империята, убийството по време на война не носи своите последици и отговорности пред светските власти, а само пред църковните такива.
Християнско отношение към войната в съвременния свят
След четвърти век, с признаването на християнската религия за позволена (свободна) и приключването периода на гоненията, за християните започва процес на християнизирането на Римската империя, който включва в себе си отношения на симфония и сътрудничество между църквата и държавата. Членовете на църквата са членове и на държавата. Затова учението на Христос за неотвръщането на злото със зло е трансформирано в полза на отношението църква – държава, при което Църквата постепенно започва да благославя военните действия в защита на отечеството. Императорът започва да се възприема като външен епископ, който брани границите на Империята, респективно на църквата. Впоследствие с развитието на християнската химнография се появяват богослужебни текстове, които благославят военното оръжие на василевса над варварите, изпросва се победата на византийската автокрация. По-късно, след разпадането на Римската империя, тези молитви се отнасят за победата на българската, сръбската, руската царска власт[30]. Тези молитви са свидетелство за промяната на отношението на Църквата към войните.
Учението на Христос е за спасението, освещаването на човека и света, произрастяването на християнските добродетели у вярващите, в основата на които са душевния мир, смирението, саможертвата, покаянието, любовта.
Църковното богослужение е адресирано към Бога, но благодатта освещава човека и впоследствие у него се развиват християнските добродетели. Различните типове литургии от древността до днес са застъпили като основен елемент мира: предаването на мира от свещенослужителя на народа, целувката на мира, подканата на главните молитви е да се помолим с душевен мир. В същността си мирът е в основата на принасянето на Безкръвната Жертва, както и на християнския духовен живот.
В контекста на казаното по-горе, считам за в известен смисъл проблематично прошението от ектениите на вечерното и сутрешното богослужение, където освен за мира в целия свят се молим и за успех на войнството: „за христолюбивото ни войнство да се помолим…за да покори под нозете му всеки враг и противник на Господа да се помолим“[31]. То е въведено и в ектениите от литургиите на св. Йоан Златоуст и св. Василий Велики и въпреки, че е от късен произход, но то също говори за тенденцията за благославянето на войнството и неговата победа и не само за това, а и за „покоряването на всеки враг и противник“[32]. Тази част от прошението има проблематичен характер, защото е свързана с изкривяване на учението на Господ Иисус Христос за мира, греха и спасението на човека. Евангелието, което благовести Христос, е за спасението на всеки един човек и войната трудно може да се впише в контекста на учението за любовта, според което Христос учи да обичаме и враговете си[33]. Повечето от химнографските текстове акцентират предимно на духовната битка и имат есхатологична перспектива[34].
Със зависимостта на църквата от държавната власт се променя и отношението на първата към злото и войната. Следващата фаза от тези промени е замяната на патриотизма от национализма[35], който е присъщ за поместните православни църкви. Проблем, който започва след оформянето на националните църкви и ереста на етнофилитизма.
В историческия развой на църквата на Изток доминира т.н. цезаропапизъм, който се изразява не със симфонията на държавната и църковната власт, както е описана в шестата Юстинианова новела, но с превес на императорската власт над епископската. Съществуването на патриотизма е лесно защитимо при една единна императорска власт. При обособяването на отделните държави се конфигурират и самостоятелни национални църкви. Национализмът (а не патриотизмът) се свързва с борбата за власт, променя християнското учение за мира и любовта в пацифизъм или в толстоизъм и подменя християнското учение за любовта.
Действително, учението на Толстой и Ганди за не противенето на злото има в основата си християнския възглед за войната и в това няма нищо опасно. Напротив. Взаимстването на възгледите им от учението на Христос е свидетелство за действието на освещаващата Божия благодат в света, на влиянието на християнския мироглед и духовност през вековете, което започва с Въплъщението на Словото (началото на християнската ера), християнизирането на империята и влиянието на християнската духовност върху всички аспекти на човешкия живот, което създава християнската цивилизация. Проблематично е, обаче, когато учението на Христос се оприличава с учението на Толстой (което е еретическо) с цел да се оправдава нехристиянския възглед за войната[36].
Евангелието на Христос няма как да благославя войната. Не съществува необходимо зло и то не може да бъде благославяно от църквата. По същия начин не съществува и „справедлива война“, защото в „основата на войната винаги има някаква несправедливост или неправда“[37].
На Запад св. Августин Хипонски (+430) полага основата на учението за справедливата война. Въпреки, че той я отрича, пише, че разбира причините, които оправдават нейното водене[38]. На тази база през Средновековието се оформят основите на „свещената война“, които на Запад прерастват в поредица от кръстоносни походи. За православния Изток се оказва съдбоносен именно Четвъртия кръстоносен поход, когато носещите кръста тръгват да освобождават Йерусалим, а превземат и разграбват Константинопол през 1204г., като основават своя империя. Подобни събития, освен че са съдбоносни, са свидетелство за изкривяването на християнския възглед за войната.
Аналогични аномалии са характерни за римокатолицизма през Средновековието където църквата се слива с държавата, при което папата става и глава на държава, като ръководи развитието и управлението на западните държави. Църквата на Запад има нужда от оправдаване на военните действие и тяхното благославяне, което е свързано и с индулгенции. Впоследствие учението за „свещена война“ е подкрепено с учението за оправдателната „превантивна война“, която благославя изпреварващата атака като форма на самоотбрана.
Църквата на Изток не приема „свещената война“ и „превантивната война“. През 9-и век византийският император Никифор Фока отправя апел към Константинополския патриарх за канонизация на войниците, които загиват във войните, приравнявайки ги с мъченици на вярата. Патриархът отхвърля искането с аргумента, че тези, които убиват на война, не са мъченици за вярата, а според каноните на църквата се лишават от причастие за 3 години[39].
Православният Изток, въпреки че не споделя римокатолическото учение за свещената война и няма своите кръстоносни походи, исторически се доближава до сходни действия, където православни народи воюват срещу православни народи поради икономически и геополитически интереси.
Теорията за пацифизма[40] е използвана от определени изследователи, за да определят християнското отношение към войната на църквата на Запад. Тя се е превърнала в евфемизъм, с който заменя православния възглед за мира и войната, така както се заменят християнските добродетели с евроатлантически или общочовешки ценности. Пацифизмът не може да замени учението на Христос за мира, духовната борба, саможертвата, любовта към Бога и ближния. И не на последно място: пацифизмът има своето значение и място в материалния свят, докато учението на Христос е есхатологично, християнските добродетели имат своето отправление и предназначение към живота в бъдещия век. Ето защо отношението на църквата към войната не е пацифистично, а с оглед спасението на човека и неговото битие в бъдния еон.
Заключение
В съвременния свят Църквата продължава да отстоява евангелското учение за мира. Всяка война е противоположна на мира и носител на злото. Църквата е била принудена да приеме по снизхождение отбранителната война като по-малкото зло. Ставаме свидетели как в последните войни от страна на православни държави се оправдава войната като свещена, превантивна и необходима. Христос и Евангелието изключват една такава позиция като чужда на основното послание на Спасителя за освещаването на човека, освобождението му от греха и неговото спасение. Духовната война със страстите и греха е изместена от войните за власт, пари и надмощие, икономически и геополитически интереси. Съвременните войни, развитието на технологиите[41], дори електронните агресивни игри на подрастващите, представят мирогледа на съвременния християнин съвсем различен от учението на Христос за злото, греха и спасението на човека.
Думите на Господ Иисус Христос са категорични: „Моето царство не е от този свят“. Изправена пред реалността на войната Църквата не толкова приема по-малкото зло, колкото проявява своята сотириологично-икономийна природа и снизхожда към човешките немощи, тъй като гражданите на държавата са и членове на Църквата. Затова по време на междуособна война, литургичната общност се моли за прекратяването на войната, която е плод на човешките страсти, властолюбието и користолюбието. Молитвите, произнасяни (в случай на война) по време на великата ектения и сугубата ектения на светата Литургия са показателни какво е отношението на християните към войната и борбата им за духовно противостоене на злото: „за да спре (Господ) междуособната война и да обърне сърцата на непримирителните люде от кръвопролитните им желания към братолюбие и омиротворяване…, за да изкорени всичката завист, гняв, братоненавист и всички останали страсти, които се намират в нас, от които произлизат всичките крамоли, раздори и кръвопролития“[42].
Църквата е есхатологична общност. Новият завет и светоотеческите текстове предават учението на Христос не за оправдателна или свещена война, а за духовната такава. Достоевски, който основателно е наричан „петият евангелист“, също предава тези истини, но в литературна форма. В поемата си „Великият инквизитор“ от „Братя Карамазови“ той описва именно това „преформатиране“ на учението на Христос от съвременния човек, който иска хляб земен вместо „небесен хляб“[43]. Учението на Христос за духовната борба е заменено от „меча на кесаря“, който Христос отхвърля[44]. Великият инквизитор пророкува, че народът ще иска да разпъне отново Христос, защото не търпи Неговото учение за любовта и свободата, затова „ще низвергнат храмовете и ще залеят с кръв земята“[45]. Част от „поправянето на подвига на Христос“[46], за което говори Великия инквизитор, е подмяната на мирогледа на човека, замяната на духовната борба с война един против друг, на подмяната живота в Христос сега и винаги и во веки веков с живота само тук и сега.
Съществува реалната опасност Христовият мир да се идеализира и превърне в пожелателен, а християнството да остане есхатологично само в Евангелието, докато в реалния живот да продължи да се акцентира върху надпреварата във въоръжаването, оправдаването на всякакви войни, битки за власт, икономически и геополитически приоритети и интереси.
В същността си Евангелието на Христос е сотириологично и есхатологично. Има значение спасението на всеки един човек и живота му с Христос не само тук и сега, но и в бъдещия век. Всеки член на Христовото тяло има възможността да направи своя избор за своя живот, за своето отношение към Бога, човека до себе си, мира или войната.
Смъртта и злото присъстват в света, но християните не бива да ги предизвикват, защото те са несъвместими с Христос, с Неговото учение и с есхатологичната перспектива на Църквата. В нея християните се освещават, осветяват и вкусват от живота и сладостта на славата Божия в бъдещия век. Войната, злото и всички последици свързани с тях, отдалечават човека от Бога, от общуването с Него. Те предполагат начин на живот тук и сега противоположен на този, който Църквата предлага, заради който Христос умря и възкръсна, несъвместим с Царството на славата в бъдещия век[47].
Позицията на църквата основана на библейските и светоотечески текстове следва да бъде неприемане на войната, защото животът на вярващите е живот в Христос. Той е славословие на Бога и общение с Него сега и винаги и през всички векове. „Когато пък дойдеш праведно да съдиш вселената, благоволи и аз да посрещна на облаците Тебе, моя Създател, с всички Твои светии, та безкрайно да Те славословя и възпявам с безначалния Твой Отец и с пресветия и благия и животворящия Твой Дух, сега и винаги и во веки веков! Амин“[48].
––––––––––––
Източник: Сп. „Християнство и култура“, бр. 183/2023 г.
Изображение: www.thcci.org
[1] Протойерей Стоян Чиликов е доцент, доктор по богословие на ПУ „Паисий Хилендарски“, Философско-исторически факултет, катедра по Теология; председател на храм „Св. Йоан Рилски“ София, Студентски град.
[2] „Пак Го завежда дяволът на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава и Му дума : всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш. Тогава Иисус му казва: махни се от Мене Сатана! Защото писано е: „Господу Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш“ (Мат. 4, 8-10).
[3] В този контекст Бог забранява на планина Синай с даването на скрижалите на завета между Него и човечеството отнемането на човешкия живот. „Не убивай“, гласи третата Божия заповед дадена на израилския народ чрез Мойсей (вж. Бит. ). Второто изкушение на Христос от Сатаната, което е преди това за властта, е свързано именно с отнемането на живота, като изкушаване на Бога и противопоставяне на Този, Който е дал живота. Между двете изкушения на Христос от Сатаната за властта, живота и послушанието на Бога има зависимост, която продължава да се предава в човешката история. Със същите тези изкушения сатаната продължава да изкушава всеки човек и да воюва против Бога. „ Тогава дяволът
Го завежда в светия град и Го поставя на храмовата стряха и Му казва: ако си Син Божий, хвърли и се долу, защото писано е: „на ангелите Си ще заповяда за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си. Иисус му рече: писано е също: няма да изкушиш Господа Бога Твоего“ (Мат. 4, 5 – 7 ).
[4] Ис. 14, 12-17.
[5] Откр. 12, 7-10.
[6] Второз. 3, 6.
[7] В синодалния превод думата ḥă·rêm е преведена като заклятие, но по-точния превод е унищожение. Концепцията за предаване на „заклятие/унищожение” я има и в Исляма, възприета от Стария Завет, където стои ḥă·rêm (в Септуагинта ἐξωλεθρεύσαμεν). Местата от Стария завет, в които се описва херем, служат като основа за учението за свещената война при Исляма, както и при някои фундаменталистични кръгове в юдейската и християнската религия. Библейският учен Нилс Питър Лемче твърди, че европейският колониализъм през деветнадесети век е бил идеологически основан на библейските разкази за завоевание и изтребление. Той също така заявява, че европейските евреи, които са мигрирали в Палестина, са разчитали на библейската идеология на завладяването и изтреблението и са смятали арабите за ханаанци . Lemche, Niels The Old Testament between theology and history: a critical survey, Westminster John Knox Press, 2008, pp. 315–316. Според Артър Гренке възгледът за войната, изразен във Второзаконие, е допринесъл за унищожаването на индианците и за унищожаването на европейското еврейство. Grenke, Arthur, God, greed, and genocide: the Holocaust through the centuries, New Academia Publishing, 2005, pp. 17-18. Herem war or property. Вж. https://en.wikipedia.org/wiki/Herem_(war_or_property). Благодаря на прот. доц. д-р Павлин Събев за помощта относно библейската концепция за херем.
[8] Изх. 1гл.- 17гл.
[9] Лука 2, 14.
[10] Йн. 14, 27.
[11] Ефес. 6, 12.
[12] Мат. 5, 9.
[13] Йн. 18, 36.
[14] За разбирането за Божието Царство в Новия Завет като ново устроение на човешкото общество вж. Събев, П, 2013. В тези последни дни… В. Търново, УИ „Св. св. Кирил и Методий”, 2013, с. 242 сл.
[15] Йн. 18, 36.
[16] Мат. 26, 52.
[17] 1Сол. 5, 22.
[18] 1Сол. 5:8; Ефес 6, 11-13-17: „облечете се във всеоръжието Божие, за да можете устоя против дяволските козни, защото нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината на този век, против поднебесните духове на злобата. Затова приемете Божието всеоръжие, за да можете се възпротиви в лош ден и, като надвиете всичко да устоите. И тъй, стойте, като си препашете кръста с истина и се облечете в бронята на правдата и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира; а над всичко вземете щита на вярата, с който ще можете унищожи всички нажежени стрели на лукавия; вземете и шлема на спасението и духовния меч, който е Божието слово“.
[19] Xavier Leon -Dufour, 1980, ΛΕΞΙΚΟ ΒΙΒΛΙΚΗΣ ΘΕΟΛΟΓΙΑΣ, Αθηνα, σ. 841.
[20] 2Кор. 13, 11.
[21] Римл. 13, 5.
[22] Schaff, Filip, 1885, The Didache and kindred documents in original, New York, p. 171.
[23] Вж. повече в Чиликов, Стоян, 2007, Въведение в богословието на отците, Пловдив, изд. ИНТ, с. 34-36.
[24] Migne, J. 1844, Patrologiae Cursus completus Series Graeca Tomus XX Eusebius Pamphili. De vita Constantini 1, 28, p. 944. Евсевий Кесарийски пише, че св. Константин също не разбирал видението и затова по- късно питал знаещите (букв. μιστας) Неговите слова да изтълкуват видението и съня му. Отговорът (на Божиите свещеници) е обяснение на това Кой е Христос и Неговото учение за победата на кръста над смъртта: „Те отвърнали, че Този Бог е Единородния Син на Единия и Единствен Бог, а явилото се знамение е символ на безсмъртие и тържествен знак на победата над смъртта, която удържал Той с идването си на земята. След това подробно разкрили на Константин учението за Въплъщението (въчовечването) и причините за Неговото (на Христос) идване. Константин, макар и да се вразумявал от техните думи, същевременно не по-малко имал пред очи чудото на даруваното му Богоявяване и сравнявайки небесното видение със словесно обяснение се утвърждавал в своите мисли “. Ibid. p. 947.
[25] Вж. повече в Чиликов, Стоян, 2006, Спасението на човека според св. Йоан Златоуст, София, изд. Дъга-ЙК, с. 166-170;141-144.
[26] Св. Киприан Картагенски в своето съчинение „За смъртността“ описва саможертвата на християните при грижата им за болните от смъртоносната болест. Но преди всичко представя християнския мироглед по отношение на смъртта и живота в бъдещия век. Тя не е безстрашие пред смъртта, което е напълно възможно да притежават и езичниците, а любов към ближния, което има своя есхатологичен център и отправна точка – Царството Небесно и животът в бъдещия век. Вж. Сидоров Алексей. Св. Киприан епископ Карфагенский. Творения. Москва, изд. Паломник, 1999, с. 292-307. Migne, J. 1863, Patrologiae Cursus completus Series Latina Tomus IV S. Cyprianus, Liber de Mortalitate, p. 606-608.
[27]„ Трябва да знаем дали един християнин може да служи в армията и дали един войник, който не произнася смъртни присъди и не принася жертвоприношения може да бъде приет в Църквата. ..няма нищо общо между знамето на Христос и това на дявола…Господ разоръжи войниците, отнемайки оръжието на Петър. Това което служи на едно забранено действие, не може да бъде законно за нас“. Migne, J. 1844, Patrologiae Cursus completus Series Latina Tomus I Tertulliani, De idololatria 19, p. 690-691.
[28] Мандзаридис, Георгиос, 2013, Християнска етика, том II, София, изд. Омофор, с. 393.
[29] Там, с. 394.
[30] „Спаси Боже Твоя народ и благослови наследието Си като подариш победа на василевса над варварите и запазваш с кръста Си Твоя народ“. Тропар на 14 септември- Въздвижение на светия кръст.
Σῶσον Κύριε τὸν λαόν σου καὶ εὐλόγησον τὴν κληρονομίαν σου, νίκας τοῖς Βασιλεῦσι κατὰ βαρβάρων δωρούμενος καὶ τὸ σὸν φυλάττων διὰ τοῦ Σταυροῦ σου πολίτευμα. Минея Сентябрь (Москва 1997), 282. – Μηναῖα τοῦ ὅλου ἐνιαυτοῦ Α´´ (Rome 1888), 162.
[31] Вж. Служебник, 1988, София: Синодално издателство, с. 69.
[32] Християнството е есхатологично, като Христос освещава човека още в сегашния век. Разбира се, прошението може да се разбира и като духовна борба, на която христолюбивото воинство не би трябвало да е чуждо. Така се разбира то в молитвата на проскомидията при покриването на предложените дарове. В конкретния случай обаче по-скоро се имат предвид и духовните и физическите врагове. Прошението е символ на симфонията църква-държава, като воинството трябва да брани държавата „от всеки враг и противник“.
[33] Лук. 6, 27- 28.
[34]„ Въоръжили се с бронята на вярата, мъченици, силно уязвихте противобореца враг и противник“. Минея июнь 28 юни св. Кир и Йоан. канон 6песен 2стих. „И вземайки на всеоръжение кръста, на врага да се възпротивим, имайки за всенерушима стена вярата, и молитвата – за броня, и милостинята – за шлем, и вместо меч – поста, с който се отсича от сърцето всеки порок. Постъпващият така ще получи истински венец от Царя на всички Христа в деня на съда“. Триод, Неделя сиропусна 2 хвалитна стихира.
[35] Тъй като Църквата не успя през вековете да намери отговор на етнофилитизма, в историята на света той се ипостазира в национализъм. Започвайки от гротескните му форми, демонстрирани от Хитлер и Мусолини и достигайки до доминирането му в съвременния свят. Днес може да се открият много ясно изразени паралели на това явление и в България.
[36]Вж. Романов, Андрей. Християнство или толстоизъм. https://www.pravoslavie.bg/колонката/ християнство или толстоизъм/.
[37] Мандзаридис, Георги, цит. съч. с.392.
[38] Там.
[39] Там, с. 395.
[40]Вж. статията на Стоевски, Гроздан. Богословски възгледи за войната и военната служба. В: https://www.evangelsko.info/bogoslovski-vazgledi-za-voynata-i-voennata-sluzhba/. Авторът представя три модификации на християнския възглед за войната : пацифизъм, оправдателна война и превантивна война. Това вероятно е протестантската богословска гледна точка, но не е църковната гледна точка за християнското отношение към войната.
[41] Развитието на технологиите е естествен процес. Те, разбира се имат много позитивни страни. Проблематични са начинът, целите и средствата, които могат да ги превърнат в унищожителни оръжия.
[42] Служебник, с. 310.
[43] Достоевски, Фьодор. 2003. Братя Карамазови. София, Изд. Захарий Стоянов, с. 306.
[44] Там, с. 311-312.
[45] Там, с. 310.
[46] Там, с. 314.
[47] В своята беседа върху 2 Тимот. 9, 3 св. Йоан Златоуст пише: „ никой от човеците, които оскверняват себе си със скверни дела, не може да види Слънцето на правдата. Отрезви се пък и макар и малко, излез от тази бездна, от светската пропаст, ако искаш да видиш Слънцето, ако искаш да се удостоиш с Неговото пришествие. Ако ти се удостоиш с Неговото пришествие сега, ще гледаш с голямо дръзновение на Него тогава “ [47]. Migne, J. 1862, Patrologiae Cursus completus Series Graeca Tomus LXII. S. Joannes Chrysostomus. Homiliae in Epistolam secundam ad Timotheum, p. 654.
[48] Молитвеник. Трета молитва преди свето причастие., 1991, София: Синодално издателство, с.256.
