
„Писмо до Балфур“
Архим. Софроний (Сахаров)
Християнството и Църквата
И така – мислиш, че няма да те разбера. Първото, което, както ми се струва, съм длъжен да разбера – това е твоето желание да се освободиш от тези вериги, които ти е налагало йерейството и монашеството. И това е нещо, което е така лесно за разбиране. Та колко пъти сам съм преживявал и все още преживявам теснотата и тежестта на тези окови. Достатъчно е и най-повърхностното запознаване с каноните на Църквата и със законите на държавата по отношение на монашеството и свещенството, за да разбереш колко притеснени сме до последната степен, до формата на гонение. Отричане от света – светът ни отмъщава с отхвърляне и изгнание, и ненавист. Особено на монашеството. Монашеството е гонено даже от църковните власти. Иска ти се да запиташ – на какви основания, поради каква ли причина всичко това е предприето против нас? Нима са ни дадени някакви особени права и преимущества, та да бъдем свързани със съответните на тях задължения? И на мен са ми известни случаи, когато йереи и монаси, възмутени от безсмислените садистични издевателства на владици и други църковни власти, са се отказвали от свещенството и от расото, но не и от Христос. Правили са го, за да живеят свободно в Христос, за да стоят в онази свобода, в която – както казва св. апостол Павел – ни е изкупил Христос. И ако това го усещат гърците и руснаците, то още повече ти, – който си англичанин – трябва да го преживяваш още по-остро и болезнено.
И ако трябва да кажа за себе си, защо аз досега търпя всичко това или какво ми е давало силата да търпя, или по какъв начин се боря, подобно на тебе, за вътрешната си духовна свобода, то изповядвам ти и това. Според моето дълбоко убеждение (а не само вяра) – независимо дали ще разглеждаме Църквата като мистично тяло на Христос или като историческо явление, – християнството не може да бъде безцърковно общество от християни. Състоянието на членовете на последното, т. е. на обществото от християни, неизбежно налага и известни задължения – и вътрешни, и външни. Неизбежно е да се съобразяваме със състоянието и с изискванията на съ-членовете. Моят метод в борбата за свобода, това е пределно възможното за мен отдалечаване и самоограничаване, т. е. връзвам се толкова здраво, че да не усещам налаганите ми от Църквата и от обществото окови. И смятам за нужно да го правя, за да не загубя това, което със сигурност ми дава Църквата, запазвайки при това възможната свобода. А какво ми дава Църквата ли? Тя ми дава тайнствата: Кръщението, Покаянието, Причастяването, Свещенството и всичко останало.
Чрез Църквата, в достъпната за мен мяра, аз ставам наследник на най-великата в историята на човечеството култура. Чрез Църквата и в Църквата аз постоянно чувствам най-жива връзка със свети Йоан Богослов и апостол Павел, и останалите от апостолите, със св. Атанасий Велики и Василий, и останалите от Отците, с преподобните Антоний и Сисой, с преподобните Макарий и Исаак, с преподобните Максим и Симеон Нови Богослов, със свети Григорий Паламà и преподобния Серафим Саровски. Те са ми като роднини, но тях съм ги приел чрез Църквата – вън от Църквата връзката с тях отслабва. Макар и в по-малка степен, но аз живея един живот с тях. Чрез Църквата в съзнанието си аз нося образа на Христос – заради нашите грехове разпнатия, поради безкрайната Си любов.
Образ, който постоянно – кротко, но силно – влече към себе си душата! И ето че всичко това ми дава сила да търпя многото уродливо и извратено, което ние постоянно срещаме в църковните среди. Говорих за моето отдалечаване от църковното общество. Нерядко обаче ние виждаме в историята на Църквата връщащи се в тази необразована среда, та – по примера на Христос – да положат душите си за своите братя. Което пък означава – отново в Църквата. Много е отрицателното, уродливото и обвързващото – и, все пак, много повече е онова, което е положителното. Струва ми се, че излизането от Църквата заради свободата в крайна сметка довежда до вреда. Лично от себе си мога да констатирам, че, в крайния си стремеж да придобие любовта Христова, душата остава свободна – при всичките окови, налагани на монаха от Църквата, и на обществото – от света.
Ти казваш така: „Чрез вътрешната борба, аз придобих някаква духовна свобода”. Дръзвам да кажа – не мисли, че твоята свобода е била по-голяма от тази, която имам аз в пустинята. Когато обаче се въртя сред други монаси, действително се приспособявам към техния ред на живот… Но и дълбоко преживявам най-тясната, неразривна връзка на нашия аскетичен живот с основните догматически положения. Когато, например, се запознавам с римокатолическата доктрина на Йоан Кръстни [de la Croix], аз виждам в нея връзката с августиновото учение за последствията от грехопадението. Когато пък се запозная с Шлайермахер – не мога да не обърна внимание на това, че бездогматичното му християнство, бездогматическата му вяра са го довели до това, да охарактеризира пантеистичното светоусещане на Спиноза като класически израз на религиозен живот (подразбира се – живот, който е автентичен и истинен). Въобще опитът и изучаването ясно показват най-тясната връзка между вътрешния духовен живот и догматическите възгледи (теории).
Лично аз смятам за необходимо да бъда много внимателен. Аз вярвам в Христос. Аз вярвам на Христос. Свързан съм чрез любовта с Христос. Доверявам се на Христос – на Него, Когото аз съм познал в Църквата. Някога търсенето на „истинното битие” ме е довело на Атон. Сега аз с всички сили на душата си желая да се уподобя, дори и в най-малката степен, на Христос, защото в Него за мене се съдържа автентичният, вечният и божественият живот – престанах да търся.
8 (21) август 1945 г.
––––––
Давид Балфур (1903—1989) — католически свещенник, монах в православен манастир, богослов, дипломат.
След дълбока душевна криза, той оставя монашеството и православната вяра. Жени се и става успешен дипломат.
Има запазени много писма от св. Софроний (Сахаров), с които бива духовно наставляван.
Превод: Борис Маринов
Източник: Живо предание