Христос се ражда в сърце, което има смелостта да обича Бога и ближния си

Прот. Симеон Николов, храм „Успение Богородично“, Русе

По великата Си милост Бог и през тази година ни сподоби да застанем на прага на един от най-големите християнски празници – Рождество Христово. Велика радост е за всеки християнин да посреща раждането на своя Спасител. В дните около този празник навсякъде около нас усещаме радостното очакване, тихата надежда и величието на настъпващото събитие. Църквата премъдро е постановила в годишния богослужебен кръг ние, християните, да преминаваме и живо да съпреживяваме всяка година от живота си важните събития, свързани с Божия промисъл по отношение на спасението на човека. 

Такова събитие е и Витлеемската радост, споходила Небето и земята преди повече от 2000 години. Свети евангелист Лука ни разказва историята на това чудно събитие (Лука 2:1-19), като започва с една заповед, издадена от императора на Римската империя по онова време – Август, според която поданиците на  империята трябвало да бъдат преброени.

Огромна била територията завладяна от Рим в онзи древен свят. Към нея принадлежали и земите на Юдея и Галилея, които административно били причислени към Сирийската провинция, чийто управник бил Кириний. Стигнала вестта за тази императорска заповед и до праведния старец Йосиф, чиято съпруга Мария била непразна и предстояло скоро да роди своето Дете. Тежка за изпълнение била императорската заповед за Светото семейство, защото всеки поданик трябвало да бъде записан и преброен в родния си град, а Йосиф бил от рода Давидов и съответно трябвало да пътува със сгодената за него Мария от града Назарет (където живеели) до града Витлеем (родният град на цар Давид). Трудно било за престарелия Йосиф и особено за непразната Мария да предприемат това пътуване, което траело цели двадесет часа, но императорската заповед не търпяла възражение, нито отлагане и така те потеглили от Галилея към Юдея, за да я изпълнят.

Светият евангелист не дава подробности относно събитията, случили се по време на този тежък и опасен път. Това, което научаваме от него е, че когато Светото семейство пристигнало във Витлеем, Мария родила своето Дете. Това Дете обаче, въплъщаващият Се Бог, не се родило в царски дворец, а в пещера, пригодена да подслонява стадата с животни в неблагоприятни климатични условия. Този Младенец не бил положен в меко и удобно легло, а в ясли, постлани със слама. Причината Светото семейство да пребивава в това неуютно и непригодно за човеци място била, че по това време хора от всички краища на империята се стичали към родните си места, за да изпълнят заповедта на императора. Затова и страноприемницата на Витлеем била препълнена от хора и за Мария, и Йосиф място нямало. Така те стигнали до една кошара, в която се подслонили. Там и се родил Синът Божий, вечно Съществуващият, Князът на Мира, Спасителят на целия човешки род.

Евангелист Лука разказва, че през същата тази нощ на Христовото раждане се явил Ангел Господен на пастири, които нощували на полето, за да пазят стадата си и им благовестил за случващото се. Чудно и страшно било това явяване за пастирите, но Ангелът Господен им казал: „не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ; и ето ви белег: ще намерите Младенец повит, лежащ в ясли.“ (Лука 2:10-12) Веднага след тези думи на Ангела до него се появило „многобройно войнство небесно“, което хвалело Бога с думите, без които в Църквата не започва нито една Божествена Литургия вече почти 2000 години – „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение“. Овчарите били поразени от това, което видели и чули. Всъщност те станали и първите човеци, изпитали неземната радост от Христовото Рождество. Обзети от нея си казали един на друг: „да идем до Витлеем, и да видим случилото се там, за което ни възвести Господ.“ Откривайки кошарата, за която им благовестил Ангелът Господен, намерили вътре Йосиф, Мария и Младенеца, повит и лежащ върху слама в яслите, в които слагали храна за животните. Пастирите разказали на Йосиф и Мария всичко, което видели и чули по време на чудното небесно посещение. Евангелист Лука разказва за отражението, което оставя у двамата съпрузи този разказ: „И всички, които чуха, почудиха се на това, що им разказаха пастирите. А Мариам спазваше всички тия думи, като ги слагаше в сърцето си.“ (Лука 2:18-19)

Въплъщението на Бога (раждането на Христос на земята) е видимото за човечеството начало на изпълнението на предвечния Божий промисъл за спасението на света. В това Боговъплъщение е обещанието, което получиха праотците от Бога. Чрез това Боговъплъщение се обличат в разбираемо за хората съдържание пророчествата на старозаветните пророци. Чрез Боговъплъщението Христос слезе от Небесата на земята, за да може човекът отново да се изкачи от земята на Небесата. Защото Бог принизи себе си и стана Човек, за да даде възможност на човека да се богоуподоби и да си възвърне отново достойнството, в което е създаден, и в което е пребивавал преди грехопадението на Адам и Ева. Раждането на Христос е крайъгълният камък на великото Божие Домостроителство, което превъзхожда непостижимо всеки ум. Вследствие на Рождеството на нашия Господ Иисус Христос Небесата отново се отвориха за човечеството, смъртта беше унищожена, древната клетва бе премахната и нашата природа отново бе съединена с Бога. И всичко това бе продиктувано от безкрайната Божия любов към нас, хората. Затова и в ирмоса на девета песен на първия канон, който Светата Православна Църква е предвидила за празника четем: „Тайнство странно и преславно виждам: пещерата стана Небе, Дева – херувимски престол (на Бога), яслите – вместилище, в което легна невместимият Бог – Христос, Когото величаем, възпявайки Го в химни.“

Всичко това Бог стори заради нашето спасение от любов. Не се стърпя да гледа повече мъките, на които дявола подлагаше онзи човек, създаден по Божий образ и подобие, венецът на Божието Творение. И ако бихме могли да приемем, че безкрайната Божия любов към нас би могла да бъде визуализирана и осъзната по някакъв начин от хората, то трябва да признаем, че това е възможно именно чрез Образа на Онзи чуден Младенец, родил се от Дева във Витлеемската пещера преди повече от 2000 години.

Христос дойде на земята и донесе мир, както небесното войнство пееше в химна: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“. Това е същият онзи мир, за който Самият Той, тридесетина години след Рождеството Си, говореше на учениците Си и казваше: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши.“ (Йоан 14:27) Това е онзи мир, който човек, придобил благодатта на Светия Дух, усеща в себе си. Именно този мир носеха в себе си всички свети мъченици на Църквата, когато без страх заставаха пред земния си край заради Името Христово. Този мир придобиха и всички преподобни, изповедници и Божии угодници от всички векове, пребъдващи в Христовата Църква.

Свети евангелист Матей ни разказва и за мъдреците (т.нар. влъхви), идващи от Изток, които видели звездата, свидетелстваща за Христовото Рождество и я последвали, докато тя не ги отвела при Младенеца, на когото те се поклонили и принесли най-скъпоценните за онези времена дарове – злато, ливан и смирна. Тези мъдри мъже пропътували огромно разстояние от далечни земи, преминали през безброй опасности, с които едно такова пътешествие изобилствало в онези времена, носейки ценните си дарове, истински съкровища. Тези мъже идвали от място, в което никой не бил чувал за Христос и за пророчествата за раждането на Месия. Но тези мъже, които следвали небесното и търсели пътя, истината и живота, полагайки усилия, за да ги намерят, успели да завършат своя подвиг –  да се поклонят пред Бога и да Му принесат най-скъпоценните си дарове.

Така и ние днес, подобно на тях, търсейки Бога, трябва да сме готови да преминем нелекия път на своя подвиг, носейки със себе си съкровищата на душите си. И когато намерим Онзи, Когото търсим и Който толкова много ни обича, да Му се поклоним и от дълбините на душите се да Му поднесем най-драгоценните си дарове. Това са сторили влъхвите, това са вършили всички Божии угодници през вековете, това трябва да направим и ние днес в нашия земен живот. А най-голямата ценност, която можем да поднесем от себе си на Бога, е Любовта ни, защото няма нищо друго, което да ни приближава до Христос и да ни уподобява толкова много на Него, както Любовта, която носим в себе си. Христос се ражда в сърце, което има смелостта да обича Бога и ближния си. Само от дълбините на такова сърце естествено извират най-радостните думите: „Христос се ражда – славете Го! Христос от небето идва – посрещнете Го! Възпявайте Го, люде, защото се прослави!“

––––––––––––––––––

Източник: Вяра и Дело, брой 6 (50), година Х, октомври 2024 г.