Щелян ДимовПрез последните месеци в общественото пространство се оформя обсъждане „За“ и „Против“ въвеждане на редовен предмет Религия в българското училище – казус, на който в 19 от 27 държави – пълноправни членки на Европейския съюз – отдавна са сложили точка. Защо точно сега се отваря тази дискусия у нас, закъснели ли сме и какви са ползите от този образователен предмет, можем да направим своите изводи, ако дискусията се води спокойно и аргументирано. Представяме в няколко части изследването на гръцкия богослов и преподавател доц. д-р Евангелос Пепес на тема „Религиозна идентичност и православно религиозно образование в ерата на глобализацията: Предложението на църковната традиция“, издадено в Солун, Гърция през 2022 г. В изследването са засегнати четири теми: Религиозното образование; Основни цели на предмет Религия; Религиозният човек в света на глобализацията; Какво се иска от учителя? Поради големия обем, публикуваме текста със съкращения – тези части, които могат да помогнат за дискусията.
Доц. д-р Евангелос Пепес
Религията днес дава на младия човек ориентир, чиято стрела има вертикален характер, за да върви непрестанно по пътя на Бога, да намира себе си и да се утвърждава като личност в съвременния свят. Нуждата в съвременния свят е силна, когато става въпрос за лично откриване, което да дава нови възможности и параметри пред младия човек, чрез които да произвежда нови и нови идеи, разбирайки света около себе си по друг интересен начин – чрез Евангелието, светите отци, и стойността, която до сега не е откривал в себе си, но винаги носи като християнин, мюсюлманин и т.н.
Освен развитието на религиозното съзнание на детето, то има за цел както нравствената страна на образованието, така и формирането на учениците в свободни и отговорни граждани, запознати с основни доктрини и изповедания.
1. Религиозното образование
Според психоаналиичната теория основата на нравствеността на индивида се намира в Суперегото. Тук императивите и правилата, които определят човешкото поведение, се категоризират на индивидуални и колективни. Религиозното образование в същото време се справя както с него, така и с още различни сфери.
Основните цели на Религиознанието са религиозното ограмотяване чрез предоставяне на знания за религии, светогледи и култури, развиване на светоглед и критично мислене на учениците, подпомагане на етичното развитие на учениците и култивиране на социално признание и отговорност, толерантност. Неговите цели, от християнска гледна точка, са: да осигури пространство за диалог между вяра и култура; да даде отговори на големите въпроси на живота, заедно с нравствените последици; да провокира въпроси у учениците и да ги изясни като свободен, личен избор; да осигури съвкупност от нравственост, принципи и отношение към живота; да насочва учениците с критично отношение към обществото.
Предополагам, всички бихме се съгласили, че урок, който би насърчил образа на Бог, премахващ човешката свобода, който парализира мисленето на детето и води до изчезване на детството, няма място в съвременното училище. Следователно съдържанието и целта на православното образование не е премахването на свободата на ученика, а словото за един Бог, Който е именно началото и основата на неговата свобода. Православието означава неизменно, обновяващо и оживотворяващо лично, но и социално предложение за живот. Православното образование отговаря и на изискването за развитие на критична религиозност. „Критичната религиозност преживява и разбира вярата като източник на нашата свобода, като по-дълбоко осмисляне на живота ни.“ [1] Това означава способност за ориентиране в рамките на съвременната анархия, чувство за „познатост“, признаване на значението на традицията за социалното съжителство, резултатът от което е идеологизирана религиозност.
В крайна сметка има начин образователната система да усвои само положителните аспекти на феномена на глобализацията, като заедно с православното образование, противно на предизвикателството на религиозния синкретизъм, учи словото и делото на Христос, неразделния и неразлъчен съюз на Неговата божествена и човешка природа, която функционира като пример за среща, взаимно опознаване и мирно съжителство на хора и култури.
„Предметът Религиознание, съгласно с целите и задачите си, но главно основавайки се на съдържанието си, представлява най-подходящият познавателен предмет, който е призван да служи на целта за етично развитие на учениците, имайки за основен източник теорията и практиката на православната традиция“ (Георгиос Мандзаридис), Нравственото развитие в контекста на училищното религиозно образование намалява стойността или по-точно достойнството на човека в мярката на неговата нравственост. По този начин учениците рискуват да формират мнението, че човекът не се стреми да се усъвършенства – да обожи според православната традиция, а да бъде морализиран.
За разлика от тази теория, училищното религиозно образование предлага на учениците прочит на нравственото поведение, който от една страна надхвърля негативния подход на човешката природа, и от друга – каузата на човешката нравственост. То прокарва православното учение, според което човекът е създаден по образ и подобие Божие. Свети Йоан Златоуст казва за „по образ“, че „достойнството не е по образ, а по подобното начало“, потвърждавайки специалната лична връзка на човека с Бога. Относно подобието той посочва: „Както „Образът“ (Самия Бог) дава началото на образа, така дава и „Подобие“, така че според човешката сила да станем като Бога – спрямо уподобяването ни на Него, според добродетелта“, подчертавайки перспективата на човека да прилича на Бога, в рамките на неговите възможности, по отношение на Неговата кротост и добродетел“, за да бъде обожен. Следователно на човека не е присъщо да е зъл, нито злото има онтологична субстанция, а представлява отчуждение на доброто в резултат на погрешното използване на неговата свободна воля.
Така училищното религиозно образование предлага на учениците прочит на нравственото поведение, който надхвърля негативния подход на човешката природа, и прокарва православното учение, според което човекът е създаден по образ и подобие Божие. Неговите по-специфични цели за основните и средните училища обаче са по-различни от тези на етиката:
• „Да се изгради солидна образователна рамка/област на познание и разбиране на Православната църква, ръководена от нейния агиографско-библейски произход, нейното догматично учение, нейната етика, нейния опит в Светия Дух и нейната традиция като цяло, като духовно и културно наследство на България и Европа, но също и като жив източник на вдъхновение, вяра и етика за съвременния човек. Така да допринесе творчески за развитието и култивирането на религиозното съзнание на православните ученици и същевременно за тяхното всестранно развитие (религиозно, когнитивно, духовно, социално, нравствено, психологическо, естетическо и творческо).
• Да създаде условия и да предложи възможности на учениците да развиват способности и компетенции – както и нагласи и отношение към живота – които характеризират религиозно грамотния човек, като същевременно култивират неговата нравственост и социална чувствителност към съвременните предизвикателства на нашето време.
• Да се осигури на учениците в гимназията, в отделни тематични единици, задоволително обучение за проявленията на религиозния феномен, тоест най-познатите и живи религии на света, тъй като те, в техния контекст, се считат [не само] за пространства за изразяване на вяра и определен нравствен начин на живот, но във всеки случай те са източници на култура. В това отношение религиозната грамотност също има за цел придобиване на информация и знания за световните религии в отделни тематични единици.
• В култивирането на хуманистично и гръцко образование, с акцент върху образователните блага, които учениците трябва да открият като необходима структура за собствения си живот.
• В опознаването и общуването с „другия“, което има за цел възпитаване на способността за диалог и уважение към многообразието.
• В социализацията, не като пасивно възприемане на социалната система, а като процес на индивидуализация, който се основава на творческата и реципрочна връзка между развитието на личността и социалната интеграция (църква, традиция, култура, религиозни общности, религиозна вяра, местни общества, нация, лични вярвания и възприятия)“. [2]
2. Основни цели на предмета Религия
Общите цели могат да бъдат обобщени накратко, както следва:
• Във формирането на свободни, отговорни и критично мислещи граждани;
• В развитието на религиозното (има се предвид християнското) съзнание на учениците;
• Разбиране и тълкуване на ключови аспекти на учението на Православна църква;
• В запознаване с връзката между Бога и живота;
• При признаването на колективния религиозен опит;
• В общуването със себе си, другите и света;
• В изследването на религиозния феномен;
• Във всестранното, хармонично и балансирано развитие на интелектуалните и психосоматичните силни страни на учениците;
• Запознаване с други религии и религиозни или нерелигиозни мирогледи. [3]
Очевидно влиянието на семейството и по-широката социална среда се счита за важно. Фактът на неспособността на детето да се съобрази с тази рамка е причината за развитието на чувството за вина. Егото в психоаналитичната теория функционира като хомеостатичен механизъм, който се стреми да хармонизира това, което РО (религиозното образование, бел. прев.) диктува с това, което Суперегото изисква, тоест инстинктивните стремежи и желания на индивида с ценностната система, която, като външно наложена, включва набор от правила, принципи и ценности, които управляват функционирането на непосредствената и по-широка социална среда. [4]
Швейцарският философ Пиаже поддържа теорията за когнитивния паралелизъм, правейки критериите на етичното мислене зависими от нивото на умствено развитие. От това следва че, ако целта на образованието е откриването на истината, тази истина не може да бъде наложена, тъй като в действителност човек открива или създава истини свободно, извън рамката на каквото и да е налагане.
В този контекст един модел на авторитарно-принудително възпитание е невъзможно да формира нравствено зряла и пълноценна личност.
3. Религиозният човек в света на глобализацията
Религиозната идентичност в съвременния глобализиран западен свят днес, почти три века след Просвещението, е сред ключовите въпроси, които засягат съвременната педагогика, тъй като на образованието и в частност на религиозното образование се приписва голяма част от отговорността за нейното развитие, формиране, съхраняване и защита.
Понятийното определение на термина глобализация не е лесен процес, тъй като изследователите не са съгласни с общото определение – факт, който му придава характеристики на променливост и ликвидност. Според едно от формулираните определения глобализацията е „формиране на универсална територия без граници ще доминира единна икономическа, политическа и културна сила с повече или по-малко недвусмислен характер“.
1 . Въпреки настояването на някои учени, глобализацията не се отнася само до икономиката, а обхваща всички нива на човешкия живот. По този начин органичната връзка между Просвещението и глобализацията става разбираема. Човекът на Просвещението – и в продължение на глобализацията – става, според бащата на Просвещението Декарт, господар и притежател на природата, докато глобалният и икуменически човек на православната традиция е неин администратор.
2. Тънките концептуални разлики между термините глобализация, универсалност и икуменизъм са изключително полезни. В тази връзка се отбелязва, че „както универсалността, така и икуменизмът са фундаментални екзистенциални свойства: те посочват начините на човешкото съществуване от началото на неговата история“. Напротив, глобализацията е „изкуствена, изкривена универсалност“, в този смисъл, че представлява „исторически конструкт, според някои – модерен мит, идеология“.
3 . Във всеки случай е възможно да се идентифицират някои отличителни характеристики на явлението. Така глобализацията се характеризира с нова рамка от взаимоотношения, които се развиват в съвременния свят главно на икономическо ниво и като разширение на търговско, социално, технологично, политическо, религиозно и културно ниво. Въз основа на тези характеристики се идентифицират и основните отделни аспекти на глобализацията.
4. В опит да се систематизират горните характеристики на явлението глобализация, се формулират три основни принципа, които разкриват причините за неговото разпространение и основните му цели.
5. а. Връзката на знанието с производството, която се нарича първи принцип на глобализацията, има за пряка функция оценка на резултата. Всичко, което не води до полезен резултат, е безполезно и се счита за несъществуващо. Следователно целите на образованието в ерата на глобализацията се свиват до връзката на образованието с пазара на труда и икономическото благосъстояние на човека.
b. Вторият принцип на глобализацията е господството на разума. Този принцип оправдава прекаленото подчертаване на човешкия интелектуален капацитет по отношение на останалите му психосоматични функции.
c. Третият основен принцип на глобализацията се намира в нейната антропология, в нейната концепция за създаването и предназначението на човека, която интерпретира и нейните концепции за структурата и социалната организация на човечеството. В антропологията на глобализацията човешката личност се свива до индивид. На практика това означава, че интровертността на индивида е приоритет пред неговата общителност, неговото самозаграждане пред нуждата от среща с другия – етнически, езиково, културно и религиозно разнородния.
Религиозна идентичност и православно религиозно образование в ерата на глобализацията: предложението на църковната традиция за обединение с нейната антропология е в нейната концепция за създаването и целта на човека, с основна единствена социалната организация на човечеството. [5]
Изглежда, че глобализацията атакува човешката личност. Тя заплашва другостта и различията, насърчавайки една общност. Но въпроса, който възниква за причините за това бързо нарастване на миграционните потоци предимно към страните от т. нар. Западна цивилизация, политическите промени, настъпили в региона на Източна Европа, пренаселването, военните конфликти в различни региони на планетата, икономическите затруднения и неразвитостта на т. нар. Трети свят, постоянно нарастващата безработица, демографската стагнация, застаряването на работната сила в страните от Европейския съюз и накрая глобализацията, имат ефект върху икономическата, социалната, политическата и културната сфера както на изпращащата, така и на приемащата страна.
Според някои изследователи глобализацията формира пространство за свободно развитие на религиозното многообразие. Това обаче е тънка теоретична декларация. Правилно се отбелязва, че „… всеки народ на нашата планета днес, който желае да участва в западната модернизираща визия за самоосъзнаваща се и самоизпълняваща се история, неизбежно навлиза в орбитата на глобализацията. Религиите, като традиционни форми на живот и мисъл par excellence са изправени пред предизвикателството да се адаптират към новата глобализирана среда. Чуват се гласове, които спешно призовават за модернизация, тоест за озападняване.
Очевидно това предизвикателство не оставя православието безразлично, така че колкото повече религии се поддават на него, толкова по-голяма е нуждата им да се съгласуват с целите на глобализацията, с нейните принципи. Възгледът за другостта под православната богословска призма съставлява изначален смисъл на човешката личност и в по-широк мащаб – особен възглед за обществото и неговия живот. Според него глобалното единство не се основава на хомогенизирането на хората. Постигането на глобално общество на солидарност е възможно само „като общество на различията, като общество на уникални личности с универсален дух“.
И ето, че отново достигаме до християнството, където Единството в многообразието, преподавано от Православието, „предполага именно приоритет на различието над идентичността“; в универсалността разликата съставлява сплотяващия материал на единството, докато в глобализацията се третира като проблем, който се разрешава чрез хомогенизиране. В този контекст „универсалността означава приоритет на различието, вярата, че оцеляването изисква съвместно съществуване и убеждението, че съществуването е съвместно съществуване“. Този подход към другостта предлага впечатляващи отговори и решения на съвременните проблеми на индивидуализма, ксенофобията и расизма. Ценността на човека не зависи от неговите индивидуални характеристики, а от самия факт на неговата същност, на неговото сътворение, тоест като човек по образ и подобие Божие. [6]
Според един учен йерарх на Православната църква: „Идентичността на другия не трябва да се определя от неговите качества, а от простия факт, че той е себе си. Не можем да правим разлика между тези, които заслужават и тези, които не заслужават да бъдат приети“. [7]
Мултикултурното образование е движение за реформа, което се стреми да доведе до значителни промени в образованието на учениците и студентите. То приема, че националното и културно многообразие обогатява една страна и увеличава начините, по които нейните граждани могат да възприемат и решават лични и обществени проблеми. В този смисъл междукултурното образование докосва и прониква в ежедневната образователна практика – без винаги да е в съгласие с една култура, то я приема, оживява и обновява.
Обратно, то иска да се въплъти в нея, за да допринесе за преодоляването на присъщата ѝ безизходност. Тази позиция се основава на начина, по който отците на Църквата са се сблъскали с древногръцката цивилизация в Първото послание до Коринтяните, както и начинът, по който той [апостолът] се сблъсква със спасителната вест на Евангелието, и независимо от тяхната религия и култура, изповядва „всичко за всички, за да спася поне някои“ (1 Кор. 9:22).
Следователно Православната църква, приемайки културата, извършва „цялостно отдаване с любов“. Това е, с други думи, „изливане или изпразване на Църквата в културата, което носи не само толерантност към трансформируемите елементи на културата, но и пълното им оценяване, тъй като води до превръщането им в тялото на Църквата. Трябва да се християнизират специфичните елементи на културата – ето голямата реалност на практиката… Църквата е тялото на Христос, а тялото на Църквата е социалното тяло. Християнската практика не отрича, а приема тялото, обича го и се стреми да го спаси”.
Всяка култура съществува във времеви и пространствен контекст и поради тази причина е обречена на разпад. Но „религиозното събитие отваря хоризонта на вечността и дава на съществуващия човек онзи смисъл, който не може да бъде открит в нетрайните културни обективации“. [8] Християнското учение, тъй като е универсално, уважава и обхваща всички култури, е над всички култури. Целта на интеркултурализма е да открие и дефинира условията и правилата, според които хората от всякакъв цвят и раса, идеология и вяра, бедни или богати, ще живеят в хармония с хората около тях, дори и да не изглеждат като тях, да не приемат вярванията им и да не споделят възгледите им. Православното учение, изразено в православното образование, предлага предложение за постигане на съжителство в любов на хора и народи с различни религии и култури. [9]
Неговата есхатология съдържа елемента на глобализация. Въпреки това „религиозното събитие отваря хоризонта на вечността и дава на съществуващия човек онзи смисъл, който не може да бъде открит в тленните културни обективации“.
Първо, православното зание има в основата си православното учение, тъй като то е запазено непроменено и се преживява в пространството на нашия съвременен Изток. Ако се приеме, че православната вяра в нейния абсолютен израз е преживяна и преподавана чрез дела и думи от Христос и апостолите, тогава Православието не е идея или теория, а живо – реалистично, алтернативно и новаторско – обновяващо предложение за живот. Следователно основният му стремеж трябва да бъде най-автентичното и пълно изживяване на неговото послание чрез подражание на живота и делото на Христос и Неговите приемници.
Второ, православното образование не налага, а по-скоро предлага нов живот. Защото тази вяра запазва своята цялост и истина само когато е предложена, както беше първоначално предложена на целия свят, на всеки отпаднал човек от своя Създател.
Трето, православното образование е освобождаващо, защото Православието, освен вяра, в която се вярва свободно, е и вяра, която освобождава.
Очевидно „… урок, който би насърчил образа на Бога, премахващ човешката свобода, парализира мисленето на детето и води до изчезване на детството, няма място в съвременното училище“. Следователно съдържанието и целта на православното образование не е премахването на свободата на ученика, а словото за един Бог, Който е именно началото и основата на неговата свобода. [10]
Православието означава неизменно, обновяващо и животворно лично и обществено предложение за живот. Православното образование отговаря и на изискването за развитие на критична религиозност. „Критичната религиозност преживява и разбира вярата като източник на нашата свобода, като по-дълбоко осмисляне на живота ни. Това означава способност за ориентиране в рамките на съвременната анархия, чувство за „познатост“, признаване на значението на традицията за социалното съжителство, резултатът от което е идеологизирана религиозност.
Показателен пример е азиатският континент. Глобализацията е предизвикателство и за местните азиатци – обществата, тяхната образователна система и нейните отрицателни въздействия не остават незабелязани. В крайна сметка има опит да се намери начин азиатската образователна система да усвои само положителните аспекти на феномена на глобализацията. Напротив, православното образование, противно на предизвикателството на религиозния синкретизъм, учи словото и делото на Христос в неделимия и неразлъчен съюз на Неговата божествена и човешка природа, която функционира като модел на среща, взаимно опознаване и мирно съжителство на хора и култури.
Прекрасен пример за православно образование, предавано чрез слово и дело, е педагогическото дело на свети Козма Етолийски, триста години от рождението на когото се навършиха през изминалата година. Отец Козма се интересуваше от духовно образование, което поставя особен акцент върху култивирането и напредъка на цялата личност. В рязък контраст с утилитарния дух на глобализацията, светият просветител на нацията се застъпва за всеобхватно образование, прокламирайки на родителите:
„… правите голям грях, като ги оставяте (децата) неграмотни и слепи, а не се грижите да им оставите богатства и образование. В модела на човека и света, който светите отци предпочитат, без да пренебрегват материалния просперитет, особеното значение на духовното назидание и напредъка се подчертава в съответствие с материалната и духовна природа на глобализацията. [11] След еманципационното освобождаване от миналото „модерността се представя като опит за хомогенизиране на всички подходи към истината“. Следователно религиозното образование в глобализираната среда е призовано да създаде обща среща на всички религиозни традиции.
По този начин можем да разберем, че човешкото същество не толерира, но обича другия безусловно. Универсалното единство не зависи от приликата, а се гради върху разнообразието и различието.
В преглед на съответната литература използването на термина „религиозна грамотност“ в обществения живот се категоризира според три основни, но различни начина. Използва се като:
а) изучаване на религиите по обективен начин;
б) изучаване на религията от специфична гледна точка и
в) религиозно обучение.
Очевидно е, че тези определения не включват личния, религиозен живот и според някои изследователи има повече религиозни грамотности от една грамотност, тъй като концепцията е специфична за всеки контекст, следователно варира във връзка с него.
Следва
Доц. д-р Евангелос Пепес е завършил бакалавърска степен в катедра „Пастирско и социално богословие“ на Богословския факултет на Университета „Аристотел“ в Солун. Притежава магистърска степен от същата катедра. Като стипендиант на Фондацията за гръцки държавни стипендии, той получава и магистърска степен по богословие от Университета в Единбург. Докторска степен получава от катедра „Пастирско и социално богословие“ на Австралийския държавен богословски университет. Сертифициран е като учител за възрастни в неформалното образование от Националната организация за сертифициране на квалификации и професионално ориентиране. Научен сътрудник и преподавател в Лабораторията по педагогика – християнска педагогика към Катедрата по пастирско и социално богословие на Аристотелевия университет. Преподавал също така в Националния и Каподистрийски университет в Атина, Егейския университет, Критския университет, Университета в Янина. През 2019 г. е избран за асистент по теория и практика на християнската педагогика и едновременно с това става директор на Лабораторията по педагогика и християнско образование към Катедрата по социално богословие и християнска култура към Аристотелевия университет. Научните му интереси включват областите на училищното религиозно образование и дидактиката на религиозното образование.
–––––––––––––––––––––
Превод: Щелян Димов. Цитиранията са на чужд език, затова бележките под линия на изданията са преведени на български за улеснение на читателя. Докладът се публикува със съкращения.
Използвана литература:
Евангелос Пепес, доктор по богословие – теолог и преподавател. „Религиозна идентичност и православно религиозно образование в ерата на глобализацията: Предложението на църковната традиция“, Солун, 2022, 87-120.
[1] Вж. Реракис, И. Училищното религиозно образование като възпитание на любов и свобода // Сборник с научна конференция на тема: Религията като предмет на търсене на истината и живота, Неаполи, Солун, 2010, с. 45-68.
[2] Зарка С., Религиозно образование като задължителен предмет в съвременното гръцко училище: Πозиции и опозиции, Атина, Μай 2022, с. 32-33.
[3] Пак там, с. 35.
[4] Реракис, И. Съвременно преподаване на религия. Солун, Π. Πουρνάρας, 2007.
[5] Бауман З. Глобализация. Последиците за хората, Атина, Πολύτροπον, 2004. с. 10.
[6] Реракис И., По-подробна информация за другия като личност у Х. Реракис, „Другият” в гръцкото училище. Православна християнска педагогическа перспектива, издание на П. Πουρναράς, Солун, 2006, с. 75-107.
[7] Реракис И. Систематично представяне на гледната точка на ближния и непознатия в религиозните учебници за начално и средно образование в САЩ, Социална интеграция и религиозно възпитание на ученика в гръцкото училище, изд. P. Pournaras, Солун, 2010, с. 332-386.
[8] Коциопулос К. Православие и глобализация I, Теодромия, 7, 2000, с. 106-114. Богословско образование за правата на човека и проблемът с насилието. Социологическо изследване. Доклади на 3-та Всегръцка конференция на теолозите: Религиозно образование: образование за бъдещето. III, с. 295-301. Солун: Катедра по теология, Факултет по теология, Университет Аристотел в Солун, Публикуване: Солун, юни 15, 2021.
[9] Юлцис В. От „чужденеца“ към „ближния“. Преодоляване на ксенофобията към „другия“. Православие, Атина, 9 септември 2007 г., с. 218-228.
[10] Вж. Реракис И. Училищното религиозно образование…, с. 45-68.
[11] Перселис Е. Относно възприятието на отците за образованието и възпитанието вж. Е. Перселис, Християнското образование и съвременният свят, изд. Армос, Атина 1994, с. 100-106.
[12] Бауман З. Глобализация. Последиците за хората, Атина, Πολύτροπον, 2004. с. 10.
[13] Реракис И. По-подробна информация за другия…, с. 75 – 107.
[14] Реракис И. Систематично представяне на гледната точка на ближния и непознатия в религиозните книги за начално и средно образование в САЩ, Социална интеграция и религиозно възпитание на ученика в гръцкото училище, изд. P. Pournaras, Солун 2010, с. 332-386.
[15] Коциопулос К. Православие и глобализация…, с. 106-114.
[16] Юлцис В. „От „чужденеца” към „ближния”, с. 218-228.
[17] Вж. Реракис И. Училищното религиозно образование…, с. 45-68.
[18] Перселис Е., Относно възприятието на отците за образованието и възпитанието, Християнското образование и съвременният свят, изд. Армос, Атина 1994, с. 100-106.
