Християнство.бг
Свещ. Йоан Бурдин
Има едно страшно изкушение в християнския живот, на което често обръщат внимание атеистите, но което рядко забелязват самите християни.
Ние знаем, че всички наши грехове — и минали, и бъдещи — са изкупени с кръвта на Спасителя, и сме уверени, че е сравнително лесно да получим прошка, стига само да отидем на изповед и да получим „разрешение“ от свещеника.
Атеистите обикновено питат: „А какво тогава ви спира да грешите? Съгрешил — покаял се. Какво по-просто?“
Този въпрос изобщо не е толкова празен, колкото изглежда. И не е случайно, че има грехове, за които се каем на изповед цял живот, без да се променяме. Покаянието не се превръща в промяна на съзнанието и живота. Каквото се получава лесно, не се цени особено. Започваме да злоупотребяваме и с милостта, и с Божията благодат.
Крайна форма на това заблуждение става увереността, че вярата и грехът са съвместими. Така например, в писмо до своя приятел Филип Меланхтон, Мартин Лутер пише:
„Бъди грешник и греши дръзко, но вярвай още по-дръзко и се възхищавай на Христос, победителя над греха… Достатъчно е да признаем чрез богатството на Божията слава Агнеца, който взема върху Себе си греховете на света; затова грехът не ни застрашава, дори и да блудстваме и убиваме хиляди, хиляди пъти на ден.“
Подобно на това в апостолските времена учили гностиците, според които Божията благодат е безгранична и може да покрие всеки грях, затова човек може да греши колкото иска. Колкото повече грехове — толкова повече благодат. „Ако не съгрешиш — няма да се покаеш.“
Срещу такива заблуди е насочено посланието на апостол Юда. В него се говори за хора, които „извратиха благодатта на нашия Бог в повод за разпътство“ (Юда 1:4). В действителност те са осъдени, макар и да се надяват, че приетото от тях кръщение ще бъде входен билет за Небесното царство.
Апостолът напомня, че дадената ни благодат не ни освобождава от задължението да живеем свято и да се подвизаваме във вярата и благочестието:
„Ще останем ли в греха, за да се умножи благодатта? Съвсем не. Ние, които сме умрели за греха, как ще живеем още в него?“ (Римл. 6:1-2).
Павел също е много категоричен спрямо онези, така наречени християни, които изповядват вярата си с думи, но не и с живот:
„Но сега ви писах да не се сношавате с оногова, който, наричайки се брат, остава си блудник, или користолюбец, или идолослужител, или хулник, или пияница, или грабител; с такъв дори и да не ядете“ (1Кор. 5:11).
Вярата в безпределното милосърдие и любов на Бога е лекарство за човека, сразен от греха. Тя може да го извади от бездната на отчаянието. Но същата тази вяра може да стане отрова за онзи, който още не е осъзнал колко разрушителен е грехът за душата и сърцето му — за онзи, който още не е пожелал напълно да се освободи от него.
„Бог дава, когато намери празни ръце“ — казва блажени Августин. Нужно е искрено и твърдо желание, за да приемеш нещо от Него — било то прошка, изцеление, милост, любов или благодат.
„Прошката трябва не само да бъде дарена, но и приета, за да бъде завършена“ — отбелязва Клайв Луис. — „Човек, който не признава вината си, не може да приеме прошка.“
Преди да изпаднем в някой грях, живеем с илюзията, че ще можем да спрем навреме. Както алкохоликът вярва, че може да каже „Стоп“ след първата чаша. Но всеки извършен грях ни променя толкова, отдалечавайки ни от Бога, че в даден момент може вече да не ни остане нито сила, нито желание да се покаем и да поискаме прошка.
И тогава, наистина, не ни остава друго, освен да живеем в илюзията, че Христос ни приема такива, каквито сме — дори и да не се опитваме „да растем в благодат и в познание на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа“ (2Петр. 3:18).
Христос, разбира се, ни приема такива, каквито сме — но щом веднъж ни приеме, вече не можем да останем същите, каквито сме били.
Има огромна разлика между желанието да се освободим от греха и желанието да се освободим от наказанието за греха.
Първото включва това, което апостол Петър нарича „израстване в благодатта“: познание на Бога чрез Писанието и молитвата, „следване на Христос“, промяна на живота, стремеж към въздържание от всяко зло, послушание към Господа и изпълнение на Неговите заповеди, постепенно уподобяване на Бога чрез Иисус Христос.
Второто най-често се свежда до желание да се сключи сделка с Бога — да се разменят някакви неособено обременяващи ни добри дела, молитви, поклоннически пътувания, посещения в храма или дарения срещу освобождение от следсмъртни мъки. Да се „купи“ апартамент в Небесното Царство и късмет в земния живот — без вътрешна промяна, живеейки по старому, оставайки добросъвестно „чедо на този свят“, продължавайки да обичаме греха „с цялото си сърце, с цялата си душа и с целия си разум“.
Това понякога се нарича „плътско християнство“ (срв. 1 Кор. 3:1) или стремеж към „евтина благодат“.
Терминът „евтина благодат“ е въведен през 30-те години на миналия век от Дитрих Бонхофер. Той го противопоставя на понятието за „скъпа благодат“ — благодат, която изисква посвещение, жертвоготовност и следване на Христос.
Живеейки в Нацистка Германия, Бонхофер бил потресен от малодушието на християните, които в неделя проповядвали и слушали проповеди за милостта, любовта и Божията благодат, а през останалите дни от седмицата мълчаливо наблюдавали делата на нацистите около тях — приемайки за нормално расизма, убийствата, мъченията и геноцида.
„В тази Църква — пише Бонхофер — светът намира даром прикритие за своите грехове, за които нито скърби, нито желае да се освободи от тях.“
„Евтината благодат“ (в тълкуването на Бонхофер) е прошка на грехове без покаяние, кръщение без включване в църковната общност, причастие без осъзнаване на греха, разрешение на грехове без лична изповед (пред Бога и пред свещеника). Това е благодат без следване на Христос, без промяна на живота, без кръст и без реална среща с живия Спасител.
Такава „благодат“ всъщност оправдава греха, а не разкаялия се грешник. Тя прощава греха на онзи, който още не е започнал да скърби за него и не е пожелал да се освободи. Тя дава „прошка“, която не отделя човека от греха и не прави невъзможно връщането към него. Това е мечтата на престъпника, който иска да продължи да върши зло, без да се страхува от наказание.
В рамките на „евтината благодат“ християнството се възприема като система от възгледи, която може да се приеме, без непременно да се следва. Милостта Божия се приема за даденост, а човекът престава да се изумява от това, че абсолютната Праведност и Чистота е готова да прости и най-тежкия и мерзък грях. Не се изумява до степен да се замисли, да се разкае и да се промени.
Божията любов се възприема като абстрактна идея, приета с ума, но не с цялото сърце — и затова неспособна да породи ответна любов, която очиства и преобразява човека изцяло.
За разлика от това, благодатта, чиято цена човек осъзнава, изисква пълна себеотдаденост. За нея той е готов да даде целия си живот, като търговеца от Христовата притча, който продава всичко, което има, заради една скъпоценна бисерна перла.
„На първо място, тя е скъпа, защото е струвала на Бога живота на Неговия Син: ‘вие сте скъпо купени’, и това, което е струвало много на Бога, не може да бъде евтино за нас. Преди всичко, това е благодат, защото Бог не счете Сина Си за прекалено висока цена, която трябва да бъде платена за нашия живот, но го отдаде за нас!“.
„Скъпата благодат е благата вест, която трябва да се търси отново и отново, дар, за който трябва да се моли, врата, на която трябва да се хлопа.
Такава благодат е ценна, защото ни призовава да следваме, и е благодат, защото ни призовава да следваме Иисус Христос. Тя има висока цена, защото струва на човека неговия живот, и е благодат, защото му дава единствения истински живот. Скъпа е, защото осъжда греха, а е благодат, защото оправдава грешника“.
Ние вярваме в безкрайността на Божията любов и в безграничността на Неговото милосърдие. Но вярата е много повече от изричането на думите: „Иисус Христос е Син Божи“.
Ние се спасяваме чрез жива и действена вяра (Як. 2:14–26), която се проявява в покаяние, послушание и любов към Бога и ближния. Спасението не е сделка — то е преобразяване: „Ако е някой в Христа, той е ново създание“, казва апостол Павел. Затова и не се извършва мигновено, а се придобива на висока цена.
Не е достатъчно само да наречем Христос наш Спасител. Трябва да се съгласим да Го признаем и за свой Господар: да подчиним Неговата воля цялото си същество — желанията, очакванията, надеждите си, целия си живот. И да я приемем, каквато и да е тя.
Някой е изчислил, че в Евангелието думата „Господ“ (гр. kyrios — господар) се използва по отношение на Бога Отца или на Иисус Христос 667 пъти, а думата „Спасител“ — само 24 пъти. Без съмнение, Христос е наш Спасител, но далеч по-важното е, че Той е наш Господ — Той заповядва, а ние се подчиняваме.
„Защо Ме зовете: Господи! Господи! — а не вършите това, което ви казвам?“ — казва Иисус на събралите се около Него юдеи.
Да Го следваме изисква действено покаяние и послушание. Не е достатъчно само да се съберем около Христос и да Го слушаме — нужно е да чуем какво казва и да изпълним онова, което Той повелява.
