Християнство.бг
Парадоксалното положение на християните. Като членове на Църквата християните стават граждани на Царството Божие. Царството Божие обаче „не е от този свят“ (Иоан 18:36). Християните пребивават в този свят, но имат своето жилище на небесата (вж. Фил. 3:20); там е тяхната последна отправна точка и оттам произтичат принципите на техните земни постъпки. Без да престават да бъдат граждани на земното си отечество и да общуват с всички хора, християните са „съграждани на светиите и свои на Бога“ (Еф. 2:19). Това тяхно парадоксално състояние обуславя по аналогичен начин и отношението им към държавната власт.
„Кесаревото кесарю“. В най-общ смисъл отношението на християните към държавната власт се определя от отговора, който Христос дава на въпроса на фарисеите и иродианите, дали е позволено да плащат данък на кесаря. Преди да отговори на въпроса, Христос иска да Му дадат една монета. Когато я взема, пита: „Чий е този образ и надпис?“ Те отговарят: „На кесаря“. Тогава Христос казва: „Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Мат. 22:20-21; Марк. 12:17; Лук. 20:25).
Анализ. Характерното тук е, че отговорът на Христос не се отнася само към въпроса, а посочва и един нов елемент, който очевидно е най-същественият. Зададеният въпрос се свежда до това дали е законно, или незаконно да се плаща данък на кесаря. Отговорът на Христос отива по-далеч и посочва задължението към Бога. По този начин се подчертава най-същественото: „Едно е само потребно“ (Лук. 10:42).
Ако изследваме по-подробно Христовия отговор на фарисеите и иродианите, ще забележим следното. В него се използва глаголът „αποδιδιωμι“, който означава „връщам нещо на неговия господар“[1]. С други думи, човекът е призван да върне нещо, което не му принадлежи; нещо, което не е негово. В крайна сметка човекът не притежава нищо свое. Свети апостол Павел отбелязва: „Какво имаш, което да не си поучил? А щом си поучил, защо се хвалиш, като да не си поучил? (1 Кор. 4:7). Всичко, което човек има, идва от Бога. Когато човек принася нещо на Бога, той не го „дава“, а го „отдава“, т.е. връща го на неговия Господ. Той прави същото, когато принася на Бога цялото си битие, създадено по Негов „образ и подобие“: творението се връща при Твореца, образът – при своя Първообраз.
В отговора на Христос обаче става дума и за отдаване на кесаря на онова, което му принадлежи. Нещо повече, въпросът бил зададен във връзка с това. И така, които са тези неща? В повествованието като „кесарево“ се представят монетите. Те са тези, които носят изображението и надписа на кесаря. С това се оправдава плащането на данък, което обаче не е нещо ново. Тези, които запитали Христос, също не отричали плащането на данък. Новото тук е в отдайте Божието Богу. Цялата тежест пада върху втората част на отговора, чрез което нещата си идват на мястото.
Признаване и отричане на властта. Разбира се, проблемът за отношението между човека и държавната власт не е маловажен, особено когато става въпрос за власт, която се избира с неговия глас. Първостепенно значение обаче има връзката на човека с Бога. Тя изисква пълното му себеотдаване, като в същото време дава истинска свобода от всякакво условно началство и власт. Задълженията към кесаря остават на второ място. Те са условни и временни, както и властта на кесаря. Тук е налице не само признаването, но и отричането на властта. За признаването на властта свидетелства приемането на неща, които принадлежат на кесаря. А отричането на властта говори окончателно отнасяне на всички неща към Бога. Всички неща принадлежат на Бога, от Когото и произлизат.
Използването на това място в подкрепа на задължението на християните да се подчиняват на държавната власт води началото си от апологетите[2]. Несъмнено това схващане е правилно, но то не изчерпва смисъла на текста а позоваването на него с цел да се оправдае подчинението на Църквата спрямо държавата изопачава смисъла му. Доколкото всичко принадлежи на Бога, Нему принадлежи и властта на кесаря, както и самият кесар. Не съществува нищо, което да произлиза от друга власт и което да не принадлежи по право на Бога. Тертулиан подчертава , че и самият император принадлежи повече на християните, тъй като Бог на християните е Господ на всички и Той дава властта в света[3].
Употреба и злоупотреба с властта. Според християнското учение кесарят, т.е. носителят на държавната власт, е обикновен разпоредник с властта, която принадлежи на Бога, и ако липсва това съзнание, тогава той властва „привидно“ (Вж. Марк. 10:42). Чрез съзнанието за връзката си с Бога носителят на държавната власт получава помощ да остане в рамките на своите правомощия, докато без него е очевидна вероятността за злоупотреба и тиранично упражняване на властта. Въпреки това християнските управници в много случаи също се опитвали да се намеся в църковните дела, като по този начин предизвиквали реакция от страна на представителите на Църквата. Характерни са случаите с императорските иконоборци във Византия, които предизвиквали реакцията на Църквата срещу тях, както и призива да помнят границите на своята власт[4]. Накрая, има случаи на използване на религиозната вяра с цел налагането на тиранична власт в името на Бога и те са най-лошите.
Власт и управници. Властта се явява във връзка с разединеното човечество. Упражняването на власт е промислено от Бога като служение, за да може да се ограничи злото и да се защити доброто (вж. Рим. 13:3 сл.). Това обаче не означава, че отделните управници са оръдия на Бога, защото израз на Божията воля е наличието на власт, а не някой нейн носител[5]. Затова и Църквата уважава и подкрепя свободния и отговорен избор на носителите на власт – нещо, което е характерно за общия дух на демокрацията, – но не ги разглежда като месии[6].
Общество и държавна власт. Държавната власт не е тъждествена с обществото. Тя съществува като институция, за да му служи, а не за да властва над него. Всяко положение в социалния живот обаче получава в известна степен трансцедентен характера по такъв начин, от друга страна, държавната власт фнкционира и като свръзка. Трансцендирането на държавната власт понякога се представя в метафизични измерения, но дори когато се ограничи до земното, властта не престава да обяснява склонността й към абсолютизация. Както беше отбелязано, държавната власт винаги е склонна да отиде отвъд границите си и да придобие тоталитарен характер. Склонността към обожествяване на кесаря е вечна. Тя се проявява в монархията, но може да се прояви и в демокрацията или в комунизма[7]. Очевидни са опасностите, до които тази тенденция води, както и объркванията, до които може да доведе.
Секуларизиране на властта. Като разграничава „кесаревото“ и „Божието“, Христос ограничава кесаря и неговата власт в рамките на света, с други думи, придава им светски характер. Само Бог е Господ. Държавната власт е условна. Тя принадлежи на света, който ще бъде унищожен, но това не отрича относителната й ценност за настоящия живот. Свети апостол Павел съветва християните да се подчиняват на властта, защото тя идва от Бога[8], но това не означава сакрализиране на властта, а признаване на ползата от нея заради ограничаването на злото. Както смъртта е била допусната от Бога като благодеяние, за да не остане човекът вечно в греха, така и властта е допусната, за да няма анархия и индивидуален произвол. Властта, както и смъртта, не може да се християнизира. Чрез Христос обаче се побеждава всяка светска власт, както и смъртта.
Свобода и подчинение. Христос освобождава от властта, както и от смъртта, и тази свобода има есхатологичен характер (вж. 1 Кор. 15:22-26; Мат. 17:24-27). Доколкото вярващият е странник в този свят, който ще премине, той не живее свободата в пълнота, а се подчинява на властта, както и на смъртта. Като гражданин на Царството Божие обаче той вече е свободен от властта, както и от смъртта. Естеството на свободата на християнина определя и естеството на подчинението му спрямо държавната власт. Подчинението на християнина е относително. Той не е роб на света или на управниците в света, а е Божие чедо и гражданин на Царството Божие. Окончателният съдник на християнина не е светският управник, а Бог. Това не намалява неговата свобода. От християнска гледна точка признаването на надмощие на даден човек над друг е неприемливо[9]. Светските управници нямат право да бъдат диктатори, защото властта им е ограничена и условна.
Граници на подчинението. Подчинението на държавната власт има своите граници и се разбира като подчиняване на изискванията за общото благо (вж. Рим. 13:1 сл.). Ограбването на общото благо в името на подчинението към властта е несъвместимо с духа на Църквата. Освен това подчинението към държавната власт не оправдава престъпването на Божията воля. Когато изискванията на държавниците влязат в противоречие с Божията воля, християнинът е длъжен да се подчини на Бога, а не на човеците: „Трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци“[10] (Деян. 5:29). Тук определянето на границите на държавната власт не е оставено на свободния избор на нейните носители, а се контролира от вярващите в името на Бога. Християнският живот не се ограничава до зачитането на законите за социално съжителство, а ги превъзхожда. Идеалът на християнина не е да стане „добър“ гражданин, а да се усъвършенства по примера на Христос и да стане бог по благодат. Постигането на тази цел става не чрез съобразяване с естественото или позитивното право, а чрез пазене на заповедите, които превъзхождат всяко право. Християните „се подчиняват на определени закони и със своя живот побеждават законите“[11]. Ако въпреки това се случи е да воюват и да бъдат преследвани, то преследванията и мъченията стават повод за изповядване и свидетелство за слава на Бога[12].
Сътрудничество и контрол. С разпространението на християнството и с признаването й от страна на държавата Църквата получила определени привилегии и поема съответните задължения. Така тя заема централно място в социалния живот – факт, който има сериозни социални и политически последици. Нейното живо присъствие в публичния живот обогатява обществото с духа на християнската любов и възпрепятства налагането на насилието и на политическия произвол, което е особено важно за политическия живот – факт, който има сериозни социални и политически последици. Нейното живо присъствие в публичния живот обогатява обществото с духа на християнската любов и възпрепятства налагането на насилието и на политическия произвол, което е особено важно за политическия живот. От друга страна, отклоняването на църковната плирома или на представителите на Църквата от тяхната мисия създава сериозни проблеми. Това отклоняване става не само когато Църквата се използва като инструмент на политическата власт, но и когато тя остави обществото на политическия произвол. Избягването на тези две крайности е наложително и често пъти болезнено. Дори когато Църквата влиза в противоречие с властта в съвременната секуларизирана държава – като протестира срещу несправедливите закони или като изобличава строго политическия произвол, – външните условия не са еднакви. Това обаче не трябва да бъде пречка за Църквата да изпитва нещата, без да престава да различава отделната личност и да храни християнска любов към нея.
––––
Превод: Константин Константинов
Източник: Георгиос Мандзаридис „Християнска етика“ т. II, Омофор, София, 2013, „Църквата и държавната власт“
[1] Вж. Св. Йоан Златоуст. Беседа върху Евангелие от Матей, 70, 2. PG 58, 656.
[2] Вж. Юстин Философ. Апология, 1, 17.
[3] Вж. Тертулиан. Апологетика, 33.
[4] „Не е работа на царете да законодателстват над Църквата (…) Работата на царете с общественото благоденствие, а църковното устроение – на пастирите и учителите“ (Св. Йоан Дамаскин. За св. изображения, 2, 12. – PG 94, 1296CD).
[5] Това, че има власти, и едни властват, а други се подчиняват, както и че всичко става не просто така и произволно, така че народите да се носят насам-натам като вълни, това аз наричам дело на Божията Премъдрост. Затова той не казва: „Няма властник, който не от Бога“, а говори за държавата (срв. Рим, 13:1)“ (Св. Йоан Златоуст. Беседа върху Послание до римляни, 23, 1. – PG 60q 615).
[6] Не се надявайте на князе, на син човешки, от когото няма спасение“ (Пс. 145:3).
[7] Вж. Μπερδιαγιεφ, Ν. Βασιλειο του Πνευματος και βασιλειο του Καισαπος. Θεσσαλονικη, 2002; 90-91.
[8] „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени“ (Рим. 13:1). Срв. И 1 Тим. 2:1-2. Свети апостол Петър пише: „И тъй, подчинявайте се на всяко човешко началство, заради Господа: било на цар, като на върховна власт, било на управници, като на пращани от него за наказание на злосторници и за похвала на добротворци“ (1 Петр. 2:13-14).
[9] „Понеже как ще е повелител на чуждия живот човек, който е чужд на своя собствен?“ (Св. Григорий Нисийски. За блаженствата, 1. – PG 44, 1205D).
[10] Свети Григорий Палама отбелязва: „Управляваните трябва да се подчиняват на управляващите само в онова, което не премахва обетуваната ни надежда в Царството небесно“ (Ομιλια 42; 8. „Εκδ. Εςρ. Σ. Οικονομου, σ. 14“).
[11] Към Диогнет, 5, 10.
[12] „Никой, прочее, от вас да не страда като убиец или крадец, или злосторник, или като посегател на чуждо; ако страда като християнин, да се срамува, а да прославя Бога за такава участ“ (1 Петр. 4:15-16).
