Атанас Димитров – АтаДим
Ние много често не се замисляме защо сме в Църквата. Една голяма част от християните в България са кръстени по традиция от своите родители, но не ходят „на църква“ и смятат, че кръщелното свидетелство е достатъчно, за да бъдеш християнин. Какъв е смисълът на човешкия живот, защо изобщо е необходимо да се кръщаваме и защо влизаме в Църквата – това е загадка и остава такава до края на техния живот.
Други пък възприемат християнската си вяра като система от добродетели, а Църквата считат за мястото, където да ги придобият. Това е донякъде вярно, макар да не е достатъчно само да бъдем добри. Добър може да бъде всеки човек, дори да не е християнин – дори езичниците могат да имат по-силна вяра в своя бог и да бъдат с по-морален живот от нас, християните. Но целта на един християнин не е просто да прави добро или да е морален. Господ Сам ни казва: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец (Мат. 5:48). Целта на човешкия живот е среща с Бога, постигане на съвършенство и промяна на човека до такава степен, че да се стане подобен на Него. Това трябва да бъде основната причина, за да влезе един човек в Христовото Тяло – Църквата: да стане богоподобен, христоподобен. Ако искаме да бъдем съвършени и подобни на Христос, първата крачка е да влезем в Църквата. Това съвършенство обаче не можем да постигнем сами, колкото и да искаме.
В началото употребих един израз „ходят на църква“ и тук е мястото да си кажем нещо за него. Той е стар, архаичен, останал от нашите прародители и е близък до израза, използван от първите християни: те се събирали на „едно и също“ всеки ден и извършвали една и съща благодарствена жертва – Евхаристийната. Те всеки ден се причастявали – за тях това означавало „едно и също“, този бил смисълът на това да ходиш „на църква“: да отидеш на едно и също благодарение, на едно и също богослужение, на една и съща Евхаристия (думата идва от гр. „евхаристо“ – благодаря).
Днес ние употребяваме този израз с друг смисъл – да отидем до храма, за да постоим в него и да послушаме църковния хор или певците и да се помолим. Когато казваме, че ходим „на църква“, ние използваме тези думи като странични наблюдатели, сякаш сме само някаква част от Църквата, но тя не е станала част от нашия живот. А всъщност ние сме Църквата, ние всички – нейните епископи, свещеници, миряни. Всички те са Църквата, всички ние сме Църквата със своя епископ или свещеник, събрани около общата Трапеза – Евхаристията (благодарението). Храмът е сградата, където се извършва това благодарение и всеки има своето място в него с всичко, каквото може да помогне или да даде като част от себе си за тази общност.
Но ние вече разделяме християните на вярващи и невярващи, защото у нас отдавна е забравена тази истина, заради която Христос стана Богочовек – че всички ние сме Неговото Тяло, поканени сме на Неговата трапеза, на която ставаме причастници с Него и Му благодарим за тази милост. Ние сме сътрапезници на Христос. Като такива трябва да останем до края на живота си, докато Господ реши кога да ни прибере при Себе Си. Дотогава само превдкусваме Неговото Царство и споделяме Неговия мир: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши (Йоан 14:27).
Днес имаме свобода да изповядваме вярата си. Вече няма гонения, никой не ни забранява да вярваме в Христос, но уви, много от нас въобще не стъпват „на църква“ след кръщението си и така живеят до самата си смърт – като християни без църква и без Христос. Така си отиват от този свят, без да са вкусили колко е благ Господ и да са дошли по Неговата покана: „Вкусете и ще видите, колко е благ Господ! Блажен е човекът, който се Нему уповава! (Пс. 33:9). Остава да мислим, че голяма част от християните не знаят защо се ходи „на църква“, а и „не им е интересно“. Не са чували и чели този Христов призив „Елате и вижте“ (Мат. 28:6) и не искат да дойдат и да видят. Не искат да дойдат на Трапезата, за да станем заедно Христови сътрапезници…
Вината за това е и наша. Всеки от нас трябва да бъде не просто християнин, който ходи „на църква“, а да бъде свидетел. На всяко богослужение ние приемаме Христос, затова можем да свидетелстваме за Него. По всякакъв начин светът може да разбере от нас, че Христос е Бог, а нашата църква е Църква на благодарението, която кани всички на Господнята Трапеза. Ако искаме да имаме пълноценен църковен живот, длъжни сме да свидетелстваме, че вярата ни не е просто система от добродетели и Църквата не е морална институция, която прави хората добри, а място, където се съединяваме с Христос. Ние сме свидетели като мироносиците на Възкресението, че в Църквата превдкусваме бъдещия живот, защото „ние тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (Евр. 13:14). Църквата е нашият настоящ и бъдещ „град“, в който можем за всичко да благодарим и да получим Божия мир. Тук можем да разберем колко е преходен човешкият живот и колко е милостив Господ; тя е пристан за всички, които търсят Бога – и за праведници, и за грешници. Църквата е единственото място, в което всички са поканени и всички са очаквани, без значение на техния пол, раса, род, обществено положение и състояние: „Бог не гледа така, както гледа човек, защото човек гледа лицето, а Господ гледа сърцето“ (1 Цар. 16:7). И единствено в Църквата най-силно проличават нашите недостатъци, особено ако влизаме в нея неразкаяни или ако си мислим, че трябва да променим другите, вместо да променим себе си.
Но обикновено влизаме в Църквата, за да се срещнем с Бога. И често го правим в състояние на тревога, немощ, лошо стечение на обстоятелствата в живота ни – тогава търсим Христос, за да ни помогне, да ни укрепи, да намали тежестта на кръста ни. Но ако мислим, че Църквата е само място за палене на свещи „за здраве и упокой“ и от нея очакваме Бог да подреди живота ни и да ни намери пари и работа, сме сбъркали пътя. Църквата е място не само за болка, но и за радост. И всеки намира в нея това, което търси. Някои намират временен успех и никога повече не се връщат, дори за да благодарят; други намират място, за да излеят сълзите си, трети – за да изкажат болката си, четвърти – за да се покаят за греховете си, а някои – за да се зарадват. „Служете Господу с веселие; идете пред лицето Му с възклицание! Познайте, че Господ е Бог, че Той ни е създал, и ние сме Негови – Негов народ и овци от Неговото паство. Влизайте в Неговите порти със славословие, в Неговите двори – с хваление. Славете Го, благославяйте името Му, защото Господ е благ: Неговата милост е вечна, и Неговата истина е в род и род“ (Пс. 99:2-5).
Ние влизаме в Църквата, не само за да страдаме, а и за да се радваме. Страданията винаги са съпътствали човешката история и винаги са били предизвиквани от човешките грехове: „Знаем, че ние сме от Бога, и че цял свят лежи в злото“ (1 Йоан 5:19). Но тази тиха, кротка и мирна радост може да се изпита само в Дома на Отца ни. Тази радост не е в бурята, в грохота, в силата Божия, а в Неговата милост, в Неговия полъх. Радостта е първият и най-сигурен признак, че сме близо до Бога. Св. ап. Павел в посланието си до филипяни пише утешителните думи: „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се. Вашата кротост да бъде известна на всички човеци. Господ е близо“ (Филип. 4:4-5). Така говорел и св. Серафим Саровски на своите духовни чеда: „Радост моя, придобий мирен дух, и тогава хиляди ще се спасят олоко тебе!“
Радостта, милостта, тишината и покоят са плодовете от срещата ни с Христос. Ние живеем в света, пълен с грях, мъка и страдания, но Христос победи света: „В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света“ (Йоан 16:33). Затова и този призив за радост не е случаен, тъй като радостта е плодът на благодарението; тя е точно тази мирна тишина, която обитава сърцето на всички Божии сътрапезници в Евхаристията; най-голямата милост и утеха, която ни дава Господ в Своето Тяло и Кръв.
Затова елате с милост, елате с мир, елате заедно да се зарадваме!
Елате в Църквата на благодарението.
Публикувано във „Вяра и дело“ – Бюлетин на II Каварненска енория на храм „Св. вмчк. Георги“
