Ренета ТрифоноваЦърковните събития от последно време особено остро ни напомнят за този основен въпрос, на който рано или късно трябва да бъде даден отговор. И ни се струва, че е време църковното съзнание да го постави пред себе си в неговата цялост. За това време всички наши църковни устройства тук, в Западна Европа са имали и имат временен характер, защото са свързани с факта на емиграцията, факт, временен по самата своя природа. Но сега става все повече и повече очевидно, че ако руската емиграция, както и всяка емиграция, е явление може би временно, това не е така с Православието в Западна Европа. За последните десетилетия в Западна Европа се преселиха и живеят в нея стотици хиляди православни хора – и не само руски. Много от тях остават тук засега, каквато и да е съдбата на техните страни. Следователно и църковният живот на тези хора трябва да получи вече не временно, а постоянно разрешение. При това – разрешение съгласно каноничното устройство и дух на Православната църква.
Трябва направо да кажа, че църковното съзнание не е готово за разрешението на този въпрос, имащ огромно значение за съдбата на Православието и неговото свидетелство в света. В обичайните условия на живот, резките промени, случили се толкова много през последните петдесет години, изненадаха Православната църква. В течение на столетия тя до такава степен привикна към своето национално–държавно устройство, че когато вече не единици (обслужващи „посолските църкви“), а хиляди православни с епископите и със свещениците си се оказаха извън границите на своите поместни църкви, те като че ли забравиха, че в Църквата не действа националният и държавният, а поместният или териториален принцип на устройство, и че ако в течение на цяла историческа епоха националният и териториалният признак de facto съвпадат, това съвсем не означава, че така е било винаги и че така трябва да бъде винаги.
В същото време поместният принцип не е нещо второстепенно, преходно и случайно, а напротив, изконно и основно условие на църковния живот, произлизащо от самата същност на Църквата като единство, основано не на „природата“, не на плътта и кръвта, а на единството на вярата и любовта, на тайната на Тялото Христово. Както казва преп. Симеон Нови Богослов: „всички сме един Христос, като единно тяло от много членове“. И смисълът и радостта на Църквата се заключава в това – нейните членове, живеещи точно тук, в тази област, в този град, независимо от всякакви човешки и природни разделения между тях, да съставят някакво ново единство, живо въплъщение на единството на цялата Вселенска църква. И подменяйки това свръхприродно единство с чисто природни признаци – националност, език и т.н., означава да принизим Църквата до видове явления „от този свят“, подчинени до края на историческата причинност.
Но забравянето на този краеъгълен принцип на „поместността“ именно тогава, когато в необичайни, нови и изключително трудни условия е необходимо да се напрегнат всички сили на църковното съзнание и църковна съвест, за да се въплъти то, доведе в страните с православна диаспора до редица явления, дълбоко противоречащи на цялото канонично Предание на Църквата.
Днес понякога е прието каноните да не се приемат „сериозно“, да се отнасяме към тях като към някакво изживяно наследство от миналото или още по-често – да избираме от каноните само тези, които могат по някакъв начин да оправдаят и „узаконят“ приетата по-рано позиция, но съвсем не по канонически съображения. Крайностите на каноническия либерализъм отговарят на крайността на каноническата казуистика и буквоядство. Но едното и другото също толкова малко съответства на изконно православното разбиране на каноните и каноничността. Природата на каноните не е юридическа, а духовна, както е духовно в Църквата всичко, въплътено от най-обикновеното циркулиране на епархиалното управление до правилата за водене на метричните книги1.
Каноните съвсем не предвиждат всеки единичен факт и целия сложен, но затова пък жив, действителен църковен живот. Но в каноните е изразено вечното свидетелство на Църквата, самотъждествено църковно съзнание в преходните и изменящи се обстоятелства от земната история на Църквата. Това не са параграфи от устава, изискващи автоматично приложение, но не са и исторически документ, от който всеки е свободен да избира това, което му „подхожда“. Спазването на каноничността е винаги подвиг, изискващ напрежение на църковното съзнание, а не формална връзка към произволно избран „текст“. Само при такова – не законническо-старозаветно и не либерално, а църковно и духовно разбиране на каноните, в тях се разкрива като че ли идеалният образ на Църквата в нейното земно странстване, тази норма, към която в своето устроение трябва винаги да се стреми както цялата Църква, така и всяка отделна нейна част. По тази норма трябва и ние да мерим своя църковен живот. Каноничност означава тази вярност към Преданието (част от която са и каноните), съгласие с цялостния и католически2 опит на Църквата с това, „че винаги, навсякъде и от всички се приема“ (определение на Преданието от св. Викентий Лерински).
Но както казахме, ако основното в този опит, в самата същност на Църквата е единството, и единство не природно, а свръхприродно – по образа на единството на Св. Троица („Те не са от света, както и Аз не съм от него… да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно… за да бъдат едно, както Ние сме едно…“ Иоан 17:16, 21-22), то може ли да се каже, че те са били вдъхновени от православната диаспора3 в своето църковно устройство? На практика всяка национална емиграция веднага устройвала своя църква, очевидно искрено считайки, че юрисдикцията на всяка национална църква (т.е. в същността си само поместната, ограничена територия), се разпространява от представителите на тази националност във всички пет части на земното кълбо. Принципът на „посолските църкви“4 – явление, което не е църковно, а държавно, просто и като че ли несъзнателно се е пренесъл върху целите „задгранични“ епархии, митрополии и накрая – върху цялата „задгранична“ Църква.
Така например, в Америка на една и съща територия управляват едва ли не шест или седем православни епископи от различни нации и национални юрисдикции, въпреки основния канон за това, че в един град и на една територия в епархията може да има само един управляващ епископ, предстоятел на Църквата Божия, т.е. на всички православни християни, живеещи в тази област, които съставляват „едно тяло и един дух“, които са „призвани към една надежда“, у които „един е Господ, една е вярата, едно е кръщението“ (Ефес. 4:4-5). Още по-далеч в тази посока отива Задграничният Синод на митрополит Анастасий5. Тук териториалният принцип открито е заменен от националния и на Синода са подчинени енориите не само извън границите на поместните църкви (Америка, Западна Европа, Австралия), но и съществуващите територии с православни, но не руски патриаршии (Константинополска, Александрийска, Антиохийска, по-рано в Събрия и България). Разбира се, такова положение се обяснява с ненормалността и трудностите на условията, в които живеем, с цялата трагична сложност на обкръжаващата ни обстановка. Но Църквата Христова, която е „в този свят, но не от този свят“, е създадена на непоколебимия камък на Христос, винаги свободна от външните условия, недетерминирана от тях и преодоляваща ги със своята благодатна сила. Но може би най-печалното е това, че цялата ненормалност на църковния живот на православната диаспора се възприема вече почти като нещо напълно нормално, едва ли не заслужено.
„Много юрисдикции – едно Православие“ – подобен род изказвания се срещат на страниците дори на църковния печат. Но това показва, колко далеч сме отишли ние от духовния реализъм на древната Църква, за която въпросът за църковното устройство е бил не второстепенен, не просто въпрос на „юрисдикция“ (юридически термин, в същността си чужд на православното разбиране за църковно устройство), а радостно въплъщаване и проявление на живата природа на Църквата, на нейния богочовешки организъм; победа над света, защото „всякой, който е роден от Бога, побеждава света; и тази е победата, която победи света – нашата вяра“ (1 Иоан 5:4). И това показва също до каква степен е забравена реалността на Църквата като нов живот, откриващ се в света, колко е разцърковено самото църковно съзнание, за което центърът на църковния живот задължително трябва да съвпада с центъра на националния живот; единството на вярата и любовта е след чисто човешкото и натурално единство; тогава, когато Църквата по самата си същност няма такъв земен център и всяка община (именно общината-епархия е била и остава основна съставна единица на Църквата), възглавявана от своя епископ и намиращия се в единство с него свещеник, е жив и пълноценен член на вселенския църковен организъм – член, притежаващ цялата пълнота на църковния живот и църковните дарове.
Но ако е било така, нека вече не бъде… Целият католически опит на Църквата, цялото нейно Предание, запечатано от светите отци и учители, каноните и богослужението, цялата дълга история на историческите падения и слабости на Църквата, но и преодоляванията и победите над тях по силата и благодатта Христова, неизменно живееща в Църквата, днес и сега ни призовават към единство – в критичен и трагичен момент, когато от нас се изисква особено напрежение на нашата християнска съвест. Ние сме длъжни да се стремим към единство, преодолявайки нашите човешки разделения и поставяйки над всичко Православието, връчено ни по воля Божия за свидетелство пред света. Как да достигнем това единство, какви форми да приеме то, не ние предопределяме, защото не формите създават единството, а самото единство намира за себе си външни форми; трябва само да поискаме да стъпим на трудния, но благодатен път на търсенето на това единство.
Но и сега вече могат да се определят няколко основни положения, произтичащи по наше убеждение, от това канонично Предание, но изискващи разбира се, всестранно обсъждане и „съборност“ на целия църковен организъм.
- По количеството на своите членове, по отдалечаването от Източната църква, по особеностите на условията на живот и задачи на Православната църква в Западна Европа, те несъмнено представляват сами по себе си някаква цялост, естествена църковна форма, за която се представя автономната област, управлявана от избран от нея самата епископ, и решаваща на място своите църковни дела. Ние говорим за автономия, а не за автокефалия, защото автокефалията предполага Църква, която има дълъг опит от самостоятелен живот и е достигнала в пълнота църковна зрялост и органично вътрешно единство. До всичко това е още далеч многонационалното и малко сплотено Православие в Западна Европа, преминало през толкова разделения и конфликти. Затова е необходима и автономията, обезпечаваща от една страна достатъчна вътрешна самостоятелност, а от друга – каноничната свързаност с Вселенската църква чрез определен контрол. Устройството на тази автономна област трябва да бъде дело на самата Църква, основано на съгласието на всички автокефални Църкви, при това горепосочената връзка е естествено да се мисли чрез Вселенския престол, който има преимущество по чест и е безспорно пръв по старшинство Престол на Православната църква. Именно каноничната връзка с Вселенския престол, по силата на неговото първенство, неотменено досега от нито един Вселенски събор, би освободило цялата Западно-европейска църква от необходимостта пред „избора на юрисдикция, с всички свързани с нея национални и други страсти и пристрастия.
- Специфичната особеност на Западноевропейската православна църква е в нейната многонационалност. И единството в никакъв случай не означава отказ от това национално многообразие, от необходимостта да престанеш да се чувстваш в Църквата руснак, грък, сърбин и т.н.; да престанеш в Църквата са осъществяваш и своето национално призвание. И това става разбира се, най-трудният, но съвсем не неразрешим въпрос за църковното оформяне на това национално многообразие и националните задачи. В качеството на пример за това, че този въпрос е някъде вече разрешен, може да се посочат нашите енории в Лил или Бордо, в които мирно живеят и се молят заедно миряни от различни националности. И нима общият църковен живот може да попречи например на това руско дело, което е направено в годините на емиграция при църквата – училища, издаване на духовни книги, благотворителни църковни организации? Но ще кажат, че ние, руските православни, имаме особена мисия, особена задача – да свидетелстваме за истинския лик именно на Руската църква, боли ни точно за руската историческа драма и за това ни е необходимо да съхраняваме своята каноническа „самобитност“. На това ще отговорим, че в Църквата всичко има вселенски характер и въпросът за Руската църква е въпрос, стоящ пред цялото църковно съзнание, и само така може да се отговори на него истински църковно. Всичко, което се случва в една част на Църквата, касае и всички останали части, защото Православната църква не е федерация на чужди една на друга организации, а единно Тяло Христово, в което ако страда един член, страдат и всички членове, ако се радва един, радват с него и живеят с неговата радост и другите. И духовно трябва да отнасяме нашите руски църковни болки не на „съда“ на Вселенската църква, а на нейната помощ и молитва, на общо църковно преживяване, на вселенско разбиране. Националността не противоречи на вселенскостта, а ако противоречи, то е само вследствие на човешката слабост и греховно нарушаване на „йерархичните ценности“. И ако всяка националност има свое национално предназначение, то има и общ живот на Църквата, има общо свидетелство пред инославния свят, има обща и несравнима с никакви други основна задача – съзиждане на Тялото Христово, благодатно възрастване в пълнотата Христова.
Затова всички трудности могат да бъдат преодолени, и в преодоляването на тези разделения, разкъсвания, всичко това, което е свойствено на този свят, се заключава предназначението на Църквата. И ако църковното общество така често се подчинява на този свят, то не е ли необходимо всички да се стремим към истинската църковна правда? В частност за това, което касае нашата многонационалност, може при управляващия епископ да се мислят викарии от различни националности при смесен Епархийски съвет, национални църковни органи за водене са своите национални дела и т.н.
Повтаряме: всички тези организационни въпроси трябва да получат своето разрешение, ако се събуди в църковното съзнание тази жажда за единство, желание да се постави Църквата по-високо от всичко. Може би ще кажат, че всичко това е утопия. Но тогава е утопия и цялото християнство, и Евангелието, и целия несъмнен опит на древната Църква, в която не е имало „ни елин, ни юдеин, но всичко и във всички е Христос“.
Ако оценяваме всичко от „реалистическа“ гледна точка, винаги се прилага към човешките слабости“, то нужно е тогава да се отречем от апостолския завет: „Показвайте ревност за по-добри дарби…“ (1 Кор 12:31). Но да си спомним, че не без воля Божия сме разпръснати ние, православните по всички краища на вселената и сме призвани да свидетелстваме за истината на Православието. Но ето, възвестявайки за тази истина с думи, на дело пред света се явяваме печален пример за всички исторически немощи на Православието, за неспособността да преодолеем човешкото и относителното заради безценния бисер на повереното на всички нас Православие.
Да, по човешки това е утопия. Но невъзможното за хората е възможно за Бога. Само да поискаме да бъдем изпълнители на Неговата воля, да почувстваме и осъзнаем силата и славата на Църквата и благодатните дарове и възможности, живеещи в нея. Неслучайно ни е дадена задача – да явим истината на Православието в немощ, в изгнание, когато то е лишено от своята историческа мощ и благоустроеност, от всички свои държавни и национални опори. Но в това свое историческо „унижение“ то трябва да засияе в чист вид: такава е нашата задача, такова е нашето призвание. Силата Божия се в немощ проявява. Ще се окажем ли достойни за това призвание? Ще можем ли не само на думи, но и на дело да явим пълнотата на целия наш живот на целия свят – че Христос е посред нас, е, и ще бъде?
Превод за Задругата: Ренета Трифонова
Преводът е по книгата на прот. Александър Шмеман „Църква и църковно устройство“ (сборник статии), изд. „Гранат“, Москва, 2018 г.
Източник: azbyka.ru
1 Метрични книги се наричат регистрите за ражданията (и кръщенията), браковете и смъртта на енориашите, които всеки храм води за своята енория (бел. прев.).
2 Католически в текста се използва в смисъл на католичен, съборен. Повече за католичността на Църквата можете да прочетете тук и тук (бел. прев.).
3 Православна диаспора – част от народ (етническа общност), живееща извън страната на своя произход, извън своята историческа родина (бел. прев.).
4 Храм при посолството на дадена страна (бел. прев.).
5 Митрополит Анастасий (Грибановски) е управляващ РПЦЗ от 1936 до 1964 година (бел. прев.).
