Маргарита Генчева
Маргарита Генчева
Във връзка с разпространяваните внушения за „предпоследните“ и „последните“ времена, които вече настъпвали, публикувам кратък публицистичен текст за Църквата и есхатологията. Той е вдъхновен и от трактовката на проф. Калин Янакиев по темата за Апокалипсиса.
Когато засягаме темата за Църквата и есхатологията, е важно да я поставим в правилен контекст. Есхатологията като преживяване и очакване на вечното Божие Царство се осмисля в Тайнствения живот на Църквата, център на който е св. Евхаристия. Извън Литургията, радостното очакване и упованието на Христовото Царство, което ще се прояви в пълнота след Второто Пришествие, се подменят със страха от бъдещето и антихриста.
Св. Йоан Богослов завършва своето „Откровение“ с призива „Амин. Да, дойди, Господи Иисусе!“ и в неговите думи се разкрива смисъла на християнската есхатология. Този побелял старец с изгорели от огъня на любовта коси, с очите, съзрели тайнството на Бъдещото Царство и вечната Литургия, вечната Христова Пасха, е свидетел на Откровението.
В същото време Литургията като средоточие на живота на Църквата е преживяване и разкриване на това Царство още тук на земята. Евхаристия значи „благодарение“. Свещеникът принася с благодарение „от всичко което“ е на Бога, хляба и виното „за всички и заради всичко“ и Светият Дух ги претворява в Тяло и Кръв на Христос. Литургията е Тайнство на Царството, есхатологично събитие на радостта, когато временното се докосва и освещава от Вечното, а смисълът е в спасението на човека, в неговото обожение.
Както Църквата не може да съществува без Литургията, така и животът на човека в църковната общност не е цялостен без участието му в нея. Християнинът е призван да преобрази света, да го освети, като освети и преобрази собствения си живот в една несвършваща Литургия.
От друга страна, думата „църква“ не случайно означава „общност“. Човекът се спасява в общност от хора, събрани около една Трапеза, причастяващи се от Една Чаша, които с „едно сърце и една уста“ изповядват вярата си в Христос, а спойката е Любовта помежду им. Радост в любовта на хора, събрани около едната Трапеза в Христос и с Христос – ето това е смисълът на есхатологията – предвкусване на радостта, която още не е разкрита за човека в пълнота, но която е и един от плодовете на християнския живот.
Отец Александър Шмеман в „Литургия и Есхатология“ отбелязва, че „Църквата даде на света преди всичко истината, правдата, радостта от Божието царство“, а по-надолу продължава: „…само ако това преживяване на радостта от Царството Божие в цялата му пълнота отново бъде поставено в центъра на богословието, ще стане възможно богословието да се занимае още веднъж със сътворението в истинските му космически измерения, с историческата реалност на борбата между Царството на Бога и царството на княза на този свят, и накрая с изкуплението – като изобилие, победа и присъствие на Бога, Който върши всичко у всички“1.
Светът и историята имат смисъл, докато човек се стреми към Вечността. „Смисълът на живота не е в това – някога моите потомци да могат с максимален комфорт да преживеят отредените им 70 или 90 години, а в това животът на всеки да може да бъде приет в Благата Вечност“2, пише протодякон Андрей Кураев в книгата си „За нашето поражение“. Когато историята престане да изпълнява своя основен замисъл, тя ще свърши. Затова не е преувеличение мисълта, че светът съществува, защото в него се извършва Литургия.
Добре е да се запитаме дали днес живеем като християни тази есхатологична радост, дали се стремим към нея или в своя църковен живот сме подменили вярата си в Господ Иисус Христос, с една безрадостна, мрачна и законническа религия, която няма общо с Христовия дух.
Ако ние като общност, като църква свидетелстваме пред света за Христос и за Неговото Царство най-вече с радостта, любовта и милосърдието си към ближните, ако сме изпълнили целия си живот с Христос, то наистина сме сол на земята по думите на Евангелието.
Заменим ли обаче милосърдието със законничество (което подробно описва св. Мария Скобцова в „Типове религиозен живот”), ако за нас основа на Църквата е не Христос, а каноните, ако поглъщаме камилата, а прецеждаме комара в нашето отношение към хората, ако буквата издигнем в идол, а изгубим духа на закона, тогава не живеем есхатологично. Тогава по думите на св. Порфирий Кавсокаливит в сърцето ни идват страхът и тревожността. Не е чудно, че е толкова лесна подмяната на есхатологичния смисъл на Евангелието с разговори за идването на Антихриста, правене на списъци от врагове, които искали да разрушат православието, ненавист към всичко светло и радостно, което окрилява и води към Христос и въздигане в култ на една безрадостна религия, която ще запази всичко: красотата на богослужението, тамяна, обредите, златото по храмовите куполи, но в нея ще липсва Христос (вж. „Кратка повест за Антихриста“, Вл. Соловьов).
А какво е есхатологичното очакване о. Шмеман подробно разяснява в тълкуванието си на 11-ти и 12-ти член от Символа на вярата: „Аз чакам възкресение на мъртвите, защото в мен […] самата вяра е пронизана от пасхалната светлина, от тайното, но така радостно знание, че Христос е възкръснал от мъртвите, за да ни открие пътя към нашето собствено възкресение, че Той ни е дарувал Своя безсмъртен, от гроба възсиял, свободен от смъртта живот и със самото това е направил от нашата смърт вход към победата, доближаване до победата, начало на победата. Аз чакам възкресението на мъртвите, защото ми е дарувано, защото цялата християнска вяра не е нищо друго освен вътрешно, недоказуемо от ума и въпреки това самоочевидно знание, че човекът е призван към вечността“3.
Ето това очакване и едновременно преживяване, разкриване на Неговото Царство вътре в нас съпътства и е център на живота на Църквата, неин смисъл и изпълнение.
Християнството е религия на радостта. Откровението на Йоан Богослов на о. Патмос е едно радостно откровение от Бога, че злото ще бъде окончателно победено, че светът ще бъде обновен, а всичко, което е способно да живее във вечността – спасено.
„Отровните двойници“ на християнството са катастрофични по своята същност философии или граждански религии. Техният фокус е не Христос, милостта или любовта, а греха на определени хора или народи.
Есхатологията за тези философии е очакването на Божието наказание, което неминуемо ще сполети грешниците, а не вечното избавление на човека от греха чрез смъртта и възкресението на Христос.
Съответно църквата е една милитаристична организация, в която редът на богослужението и благоприличието са по-важни от утехата и помощта за наранения човек, търсещ помощ и изцеление.
Тези политико-религиозни течения се фокусират върху страха като основно средство, за да живее човек „праведно“, а не върху вярата в Бога като Любящ Отец, Който безкрайно обича своите създания. Човек, вярващ в такива учения, е готов дори своята държава или народ да разбира като свещен инструмент, чрез който Бог ще възмезди заради грехопадналостта на останалия „зъл“ свят.
Християнското разбиране е, че не искам да нараня Бога, именно защото живо усещам безкрайната му любов към мен. Ето това има предвид и Порфирий Кавсокаливит, когато казва в проповедите си „да се издигнем високо от любов към Христос“. Осъзнаем ли, че човекът е призван към вечност, че неговото предназначение от Бога е да стане бог по благодат, всички имитации на християнството, на разбирането за есхатологията и за църквата, ще ни се разкрият като лъжлив мираж, като спукан балон, от който нищо не е останало. Оттам насетне зависи от свободната воля на човека как ще избере да живее и към какво ще се стреми – към Христос ли, или към многобройните земни идоли, които се опитват да Го подменят в човешкото сърце.
