Ренета Трифонова
Църква и църковно устройство1Издание на Церковный вестник Западно-Европейского Православного Русского Екзархата, Париж, 1949 г. Преводът е извършен според: Церковю и церковное устройство. По поводу книги прот. Польского Каноническое положение высшей церковной власти в СССР и за границей. Във: Шмеман, А. Собрание статей. 1974-1983. М., 2009, с. 314-336 (бел. прев.).
По повод книгата на прот. Полски „Каноничното положение на висшата църковна власт в СССР и зад граница“
Предлаганата статия беше отпечатана отначало в Църковен вестник (броеве 15, 17 и 19) – издание на нашата епархия – като отзив върху книгата на прот. М. Полски2Протопрезвитер Михаил Польский (1891-1960) е възпитаник на Ставрополската духовна семинария, от 1920 г. – свещеник, а през 1921 г. постъпва в Московската духовна академия, която скоро след това е била закрита. През 1923 г. е арестуван и заточен на Соловецките острови, но през 1930 г. успява да избяга и да премине руско-персийската граница. Отначало попада в Палестина, след това (от 1938 до 1948 г.) е председател на лондонската енория на Руската православна задгранична църква (РПЗЦ), а през 1948 г. се мести в САЩ, където служи в храма на РПЗЦ „Всех скорбящих радост“ в гр. Сан Франциско. Автор е на редица трудове върху положението на Църквата в Съветска Русия (бел. рус. съст.). Каноничното положение на висшата църковна власт в СССР и зад граница (от „Типография преп. Иова Почаевского в Св. Троицком монастыре“, 1948, 196 с.), а тук се препечатва без някакви съществени изменения. В нея се докосвам – доколкото това ми е възможно – само до един от всички засегнати в книгата на прот. М. Полски въпроси, а именно за църковното устройство зад граница.
Въз основа на подробен анализ на факти и документи, в книгата си прот. Полски стига до следния категоричен извод: „В днешно време единствената канонична власт в Руската православна църква като цяло, както за нейната задгранична част, така – след 1927 г. – и за самата Русия, е Задграничният архиерейски синод“ (с. 193). По-ясно едва ли е възможно да се каже. Ето защо, дори само от уважение към личността и към труда на автора, трябва да се отнесем внимателно към доказателствата му и да се постараем да поставим и разберем въпроса по същество. За полемика тук място няма. Или о. М. Полски е прав – и тогава, убедени от него, всички, които до този момент са мислили по друг начин, са длъжни да приемат изводите му и да съгласуват според тях църковния си живот – или той не е прав, но в такъв случай не е достатъчно просто да се каже това, а трябва и да се разкрие къде е правдата. В Църквата не може да съществува релативизъм. А фактът, че толкова много хора в наши дни „не отдават значение“ на въпроса за църковното устройство и го смятат за маловажен, за някаква си „работа на архиереите“, е знак само за дълбока болест и загуба на църковното съзнание. Не може да има множество еднакво допустими начини за разбиране на Църквата, на нейната природа, задача и устройство.
Книгата на о. М. Полски изисква от нас ясен и определен отговор на въпроса: в какво се състои нашето конкретно несъгласие със Задграничния синод и къде ние виждаме нормата на каноничното устройство на нашия църковен живот? Убеден съм, че е дошло времето, когато тези въпроси трябва да бъдат поставяни и разглеждани по същество, т.е. в светлината на Преданието на Църквата, вместо в безплодната форма на „юрисдикционната полемика“. Разбира се, за целта не е достатъчна само една статия. Необходимо е съборното усилие на цялото църковно съзнание. Задачата на тази статия е само да постави въпроса и да се постарае да оцени книгата на о. М. Полски в някаква цялостна връзка. От само себе си се подразбира, че статията няма никакъв официален характер и е само частен опит – според собствените сили – църковно да се подходи към някои от мъчителните трудности на църковния ни живот.
Канони и каноничност
Всички спорове върху църковното устройство се свеждат обикновено до въпроса за каноничността и неканоничността, при което начините за определяне и на едното, и на другото са безкрайно разнообразни. Така в основата на съжденията си о. М. Полски взема Апостолско правило 34: „Епископите на всеки народ трябва да знаят кой от тях е първи и да го признават като глава. И да не вършат без неговото мнение нищо, което превишава тяхната власт: всеки да върши само това, което се отнася до епархията му и до принадлежащите й земи. Но и първият да не върши нищо без мнението на всички. Защото така ще има единомислие и ще се прослави Бог чрез Господа в Духа Светаго – Отец и Син и Дух Свети“3Цит. по: Правилата на св. Православна църква с тълкуванията им. Т. I, С., 1912, с. 98 (бел. прев.).. Можем обаче да попитаме: защо като основен критерий о. М. Полски провъзгласява точно това, а не някое друго правило? Да вземем например Правило 15 на Първия вселенски събор. То забранява на епископите и на клириците да преминават от една епархия в друга. Същевременно както в Русия, така и зад граница, преместените епископи са били и продължават да бъдат не изключение от правилото, а обичайна практика и самият Задграничен синод е бил съставен в мнозинството си от изоставили своите катедри епископи. Следователно, ако вземем като основен критерий това правило, то под понятието „неканоничност“ можем да подведем целия епископат от синодалния период от историята на Руската църква, да не говорим за емиграцията. Привеждаме този пример не с цел опростяване на полемиката, а само за да покажем произволния характер на използвания от о. М. Полски метод, чието прилагане въобще би обезсмислило всички съвременни спорове за каноничността. Защото въз основа на отделни канонични текстове, произволно избрани и тълкувани ad hoc, може да се докаже абсолютно всичко, което ни е угодно, и в емигрантската църковно-полемична литература могат да бъдат открити куриозни примери как с помощта на едни и същи канони се доказват и оправдават две диаметрално противоположни гледни точки. Така става ясно, че преди да използваме каноните, трябва да установим нормата на самото тяхно използване, т.е. да се опитаме да си изясним що е то канон и какво е неговото действие в живота на Църквата.
Известно е, че Църквата е съставяла каноните в различни времена и по различни поводи, в общия случай с цел поправяне на изопачавания на църковния живот или във връзка с настъпила в условията на църковния живот промяна. И така, във възникването си каноните са били определяни от историческата обстановка, с оглед на която са били съставяни. Оттук някои „либерално“ настроени православни хора правят прибързания и погрешен извод, че като правило каноните са „неприложими“, тъй като условията на живот, заради които са били създадени, са променени и следователно всички спорове за каноничността са безплодна и вредна казуистика. Срещу „либералите“ се изправят онези, които можем да наречем ревнители на каноническия формализъм. Обикновено зле осведомени в богословието и в историята на Църквата, те виждат в каноните само буквата и смятат за ерес всеки опит зад тази буква да бъде видян смисъл. Действително на пръв поглед изпълнението на каноните се сблъсква с големи трудности. Та какво ли отношение към нашия живот биха могли да имат някои от каноните например на Картагенския събор, определящи как да бъдат разделяни епархиите с епископи, които са преминавали към ереста на донатистите (Картагенски събор, Правило 132)? А в същото време Църквата нееднократно и тържествено е потвърждавала „несъкрушимостта“ на каноните (Седми вселенски събор, Правило 1; Трулски събор) и обещанието за вярност спрямо каноните влиза в чина на нашата архиерейска клетва. В действителност обаче това противоречие е привидно и се основава върху богословско недоразумение. Най-дълбоката грешка както на „либералите“, така и на „ревнителите“, е в това, че в канона те виждат законоположение от юридически характер – нещо като административно правило, което е автоматично приложимо, стига само да се открие подходящ текст. При този подход едните, намерили такъв текст, се опитват чрез него да обосноват позицията си (която всъщност обикновено е определена от съвсем други причини), а другите просто отхвърлят всяко позоваване на каноните като на очевидно „остаряло“ законодателство.
Работата обаче е в това, че канонът не е юридически документ, че не е обикновено административно правило, което може да бъде прилагано чисто формално. Канонът съдържа указание за това, как при дадените условия може да бъде въплътена и изявена вечната и неизменна същност на Църквата и тъкмо тази изразена в канона вечна истина – макар и по повод съвсем друга, коренно различна от нашата историческа обстановка – представлява вечното и непоколебимо съдържание на канона и тя е, която прави от каноните неизменна част от Преданието на Църквата. „Формите на историческото битие на Църквата – пише един православен канонист – са изключително разнообразни. За всеки, който е поне малко запознат с историята на Църквата, това е толкова безспорно, че не изисква никакви доказателства. Една историческа форма се сменя в този процес от друга. И все пак, при цялото разнообразие на историческите форми на църковния живот, ние откриваме в тях и едно постоянно ядро. Това ядро е догматическото учение на Църквата или с други думи – самата Църква. Църковният живот не може да приема произволни форми, а само такива, които съответстват на същността на Църквата и са в състояние да изразят тази нейна същност при конкретните исторически условия“4Афанасьев, Н., прот. Неизменное и временное в церковных канонах. – Във: Живое предание. Сборник. Париж, 1937.. Следователно именно канонът е нормата за това как Църквата въплъщава неизменната си същност в изменящите се исторически условия. И затова да се ползваме от каноните, означава преди всичко да умеем да намираме в текста на канона това вечно ядро, тази страна от догматическото учение на Църквата, които именно се съдържат в него, след което това вечно – отново и отново – да актуализираме в живота. За такова ползване на каноните обаче, както впрочем и за всичко друго в Църквата, не е достатъчно мъртвото познаване на Книга правил5Буквално Книга на правилата – славянски двуезичен каноничен сборник (с църковно-славянски и гръцки текст), издаден за първи път през първата половина на XIX век и включващ вероопределенията на вселенските събори, т.нар. Апостолски правила, правилата на вселенските и на поместните събори и правилата на Светите отци (бел. прев.)., а се изисква духовно усилие, тъй като каноните не могат да бъдат откъснати от цялостното Предание на Църквата, както това често правят хората, ползващи ги като абсолютни юридически правила. Верността към каноните е вярност към цялото Предание на Църквата и тази вярност, по думите на проф. прот. Георги Флоровски, „не означава вярност към външния авторитет на миналото, а е жива връзка с пълнотата на опита на Църквата. Позоваването пък на Преданието не е само исторически аргумент и Преданието не се свежда до църковна археология“6Буквално Книга на правилата – славянски двуезичен каноничен сборник (с църковно-славянски и гръцки текст), издаден за първи път през първата половина на XIX век и включващ вероопределенията на вселенските събори, т.нар. Апостолски правила, правилата на вселенските и на поместните събори и правилата на Светите отци (бел. прев.)..
И така, мерило за църковното устройство се оказва не голият каноничен текст, а съдържащото се в него свидетелство за Преданието на Църквата. Това е единственото разбиране за каноните, което ни дава обективен и църковен критерий за определяне на приложимостта или неприложимостта на един или друг канон към дадена обстановка, а така също ни посочва и начина на неговата употреба. Следователно в старанието си да определим каноничната норма на нашето църковно устройство в тези нови условия, в които Бог ни е отсъдил да живеем, сме длъжни преди всичко да си припомним какво е въплъщавала винаги и навсякъде Църквата с външното си устройство и кое е онова основно, към което сочат каноните.
–––––
Следва: Същността на Църквата
Превод: Борис Маринов
Източник: Протойерей Александър Шмеман „Неделни статии и беседи“, София, Фондация Комунитас, 2014.
- 1Издание на Церковный вестник Западно-Европейского Православного Русского Екзархата, Париж, 1949 г. Преводът е извършен според: Церковю и церковное устройство. По поводу книги прот. Польского Каноническое положение высшей церковной власти в СССР и за границей. Във: Шмеман, А. Собрание статей. 1974-1983. М., 2009, с. 314-336 (бел. прев.).
- 2Протопрезвитер Михаил Польский (1891-1960) е възпитаник на Ставрополската духовна семинария, от 1920 г. – свещеник, а през 1921 г. постъпва в Московската духовна академия, която скоро след това е била закрита. През 1923 г. е арестуван и заточен на Соловецките острови, но през 1930 г. успява да избяга и да премине руско-персийската граница. Отначало попада в Палестина, след това (от 1938 до 1948 г.) е председател на лондонската енория на Руската православна задгранична църква (РПЗЦ), а през 1948 г. се мести в САЩ, където служи в храма на РПЗЦ „Всех скорбящих радост“ в гр. Сан Франциско. Автор е на редица трудове върху положението на Църквата в Съветска Русия (бел. рус. съст.).
- 3Цит. по: Правилата на св. Православна църква с тълкуванията им. Т. I, С., 1912, с. 98 (бел. прев.).
- 4Афанасьев, Н., прот. Неизменное и временное в церковных канонах. – Във: Живое предание. Сборник. Париж, 1937.
- 5Буквално Книга на правилата – славянски двуезичен каноничен сборник (с църковно-славянски и гръцки текст), издаден за първи път през първата половина на XIX век и включващ вероопределенията на вселенските събори, т.нар. Апостолски правила, правилата на вселенските и на поместните събори и правилата на Светите отци (бел. прев.).
- 6Буквално Книга на правилата – славянски двуезичен каноничен сборник (с църковно-славянски и гръцки текст), издаден за първи път през първата половина на XIX век и включващ вероопределенията на вселенските събори, т.нар. Апостолски правила, правилата на вселенските и на поместните събори и правилата на Светите отци (бел. прев.).
