Християнство.бг
Доц. д-р Костадин Нушев
Разцветът на православното богословие през ХІV век на Изток във Византия и православния свят се дължи на едно вътрешноцърковно, духовно-мистично, аскетично и културно-обновително движение, известно под името „исихазъм“. Исихазмът в православната духовна култура и историята на Източната църква – във Византия, на Балканския полуостров, в България и славянския свят, е дълбоко и многопластово явление, което има много измерения – мистична молитвена практика, подвижническо учение, безмълвие и съзерцателно богословие, уединение.
1. Какво е исихазъм? Духовно-аскетичното учение на „древните отци“ и византийският исихазъм на ХІV век
Понятието исихазъм е изключително дълбоко и наситено с богато съдържание. То се използва за обозначаване на някои централни аспекти от православната духовност и запазва своята релевантност и адекватност дори и в днешно време. Ако визираме исихастката практика на постоянната молитва като основна характеристика на православната духовност, то ние се срещаме с един важен аспект от православната духовност, който е характерен както за класическата аскетика и мистически опит според гръцката пратристична богословска мисъл, така и за монашеската практика на Източната църква от по-ново време. Исихазмът като сърцевина на християнската православна духовност концентрира в себе си широк кръг въпроси, свързани преди всичко с учението и практиката на постоянната молитва, християнската аскеза и мистика в духовността на Православната църква. Поствизантийската православна духовност на Балканите и в Русия или обновлението на източно-православната църковна практика на молитвата и духовния живот, обхванали атонското монашество и целия православен свят в по-ново време, се определят понякога като неоисихазъм или пък като възраждане и обновление на изконното духовно-исихастко учение на Църквата.
Както показват проучванията на някои съвременни православни духовници и богослови като прот. Йоан Майендорф, митрополит Калостос Уеър и митрополит Йеротей Влахос, а също така богослови като Владимир Лоски, Павел Евдокимов, Георгиос Мандзаридис, понятието „исихъзъм“ в православната духовност, християнското мистическо богословие или византийската културна традиция може да бъде разглеждано и разбирано най-малко в четири различни основни значения, които обозначават съществени страни от духовното учение и подвижническа практика на Църквата.
В широк смисъл под исихазъм се разбира най-дълбокото и автентично ядро на православната духовност и практикуване на вътрешните форми на молитва в Църквата, а в определен културно-исторически и географски смисъл под „исихастко движение“ се разбира духовната култура на православно обновление във Византия и Балканите през ХІІІ-ХV век, свързана с възстановяване и реформи в богослужебния живот, въвеждане на Йерусалимския типик, разпространение на практиката на Иисусовата молитва и обновлението на монашеския живот като основа на богословието на паламизма.
В късновизантийския период този тип монашеска духовна практика, която е характерна за синайското монашество и школата на св. Йоан Лествичник, се разпространява в средите на атонското монашество и дава тласък на по-широко духовно движение, което вече познаваме като византийският исихазъм от ХІV век. По това време – според историците на православната църковна традиция и византийската християнска духовност – в контекста на обновлението на църковния и културния живот във Византия при управлението на династията на Палеолозите – се заражда и обновителното движение в духовния и монашеския живот на Света гора. Този процес е стимулиран както от църковната и държавната политика на възобновяване на традицията, така и от живителни импулси в областта на духовността и учението за молитвата, които по това време се зараждат чрез пренасянето и разпространяването на една духовна практика на Исусовата молитва от монашеските центрове, свързани със Синайския манастир, в монашеските центрове на Атон и в цялата Византия и славянския свят. Така според изследователите на исихазма се заражда ново обновително монашеско движение през втората половина на ХІІІ век, свързано с аскетическото учение за трезвостта и пазенето на ума и сърцето от греховните помисли и с практиката на умно-сърдечната Иисусова молитва.
2. Исихасткият център на св. Григорий Синаит в Парория
В монашеските среди на православния изток се разраства това практикуване на този тип Иисусова молитва и се предава този исихастки духовен опит на вътрешната постоянна молитва на ума и сърцето, уединението в безмълвие за очистване на ума и сърцето под духовното ръководство на опитен наставник и духовен отец. Тази традиция – за усвояване на живата практика на подвижничество и безмълвие, преподаване и възприемане на изкуството на духовния живот или исихастки начин на молитва от учител на ученици чрез монашеската практика на ръководство, откриване на помислите, покайна практика на очистване на сърцето чрез изповед и духовно наставничество за придобиване на свещеното безмълвие и дара на молитвата – се разраства и разпространява от Света гора чрез манастира Парория към Търновските манастири и други духовни центрове в България.
Това исихастко духовно и мистично течение в православното монашество се пренася от древните духовни школи на Синайския манастир – духовно средище на източното монашество, и се популяризира във Византия и на Балканите в контекста на културните процеси на обновление на църковния живот от св. Григорий Синаит и неговите последователи. Като дълбоко свързано с православната духовност и богословието на източните свети отци – основно египетското монашество на св. Антоний Велики и гръцката патристична теология на кападокийските учители с акцент върху мистическото богословие на св. Григорий Нисийски, монашеските школи на египетските и палестинските пустинници, намерили един универсален синтез у св. Йоан Лествичник и св. Максим Изповедник – това е исихазмът на „древните отци“, който се възражда и обновява като богословско и духовно-аскетично движение в Православната църква през ХІV век.
Така логически се достига до това второ културно-историческо значение, което се влага в понятието исизахъм или византийски исихазъм от ХІV век (Майендорф), което визира вече исихасткото движение и спорове, свързани с паламитското богословие, санкционирано от атонското монашество и Константинополската патриаршия във Византия на поредица от важни поместни събори, посветени на полемиката срещу възгледите за богопознанието и Таворската светлина и влиянието на Варлаам Калабрийски и западната схоластика, главно в томистката ѝ форма, провокирали споровете между монасите в контекста на разделенията н тогавашното общество. Става дума за формираните във Византия през този период на политически и църковни брожения и смутове на две противоборстващи си партии и фракции с проуниатско и антизападно направление, монаси и хуманисти, рационалисти и мистици с антилатинско интелектуално направление, породени от споровете за подписването на уния с римокатолиците и влиянието на политиката на Палеолозите в църковните отношения. На тези културно-политически прояви днес много изследователи обръщат внимание като на движение на един „византийски исихазъм“ или „политически исихазъм“, което показва многопластовите явления, които се визират под името и с термина „исихазъм“ в съвременните исторически и хуманитарни изследвания. Исихазмът в православната духовна култура и историята на Източната църква във Византия и на Балканския полуостров е дълбоко и многопластово явление, което има много църковни, политически и богословски измерения.
Св. Григорий Синаит въвежда исихастките практики за безмълвие и молитва, съзерцание и упражняване в постоянната Иисусова молитва в духовния живот на монасите. Той става опитен наставник и духовен отец на много ученици и монашески братства, сред които се разраства исихастката духовна практика за безмълвие и постоянната молитва. През 30-те години на XIV век той създава исихастка монашеска школа за подвижници в своя манастир в Парория, които напредват в деятелния подвиг на очистване от страстите и чрез смиреномъдрие, духовно ръководство и постоянство се подготвят и насочват към съзерцателно богомислие и постоянна молитва.
Теодосий Търновски е сред учениците на Григорий Синаит, които въвеждат и утвърждават исихазма в България. Това движение на исихазма е автентично духовно и монашеско подвижническо обновление на молитвата и съзерцателното богословие и боговидение чрез упражняване в безмълвие и чистота на сърцето, трезвост, духовно бдение, борба с помислите и съзерцание на нетварната божествена светлина. То е аскетическо, но и църковно движение за чистота на Православието, духовна просвета и борба със заблудите и дуалистичните ереси на месалианите, богомилите, адамитите, които смущамат църковния живот през тази епоха.
3. Исихастите в Търново и Второто Българско царство. От Парория до Търново и значение на Търновската книжовна школа и дейността на св. патриарх Евтимий Търновски
В България и в духовния живот на Българската православна църква исихасткото духовно движение, както и неговите обновителни за културата и книжовността влияния, навлизат чрез учението за молитвата и безмълвието на св. Теодосий Търновски и чрез книжовните трудове, литургичната реформа и пастирското дело на Българския патриарх св. Евтимий Търновски. Заедно със своя духовен учител св. Теодосий Търновски, те пренасят в България учението и практиката на св. Григорий Синаит за молитвата на ума и сърцето, безмълвието и съзерцанието и значението на Иисусовата молитва за духовния живот и подвижничеството.
Основаната от исихастите духовна школа в Килифаревския манастир и връзките с манастирите на Света гора водят и до създаването на Търновска книжовна школа като монашеско и книжовно средище за преводи и създаване на нова богословска и богослужебна книжнина на български език (в неговата нова среднобългарска форма). Тази духовна и патерична книжнина е създавана за целите на църковния живот и нарастналите духовни и просветни нужни на вярващите – духовенство, монаси и миряни чрез нови преводи от гръцки език и радакция на старобългарските богословски и богослужебни книги.
Това движение за „изправление книгь“ – за изправяне (редакция) и корекция на старобългарските църковни книги, преводи и преписи на свещените текстове и богослужебни книги, води до създаването на нови литературни творби, нови жанрове и църковен стил на агиографски и други църковни и литургични образци, повлияни от исихастките богословски принципи и главно за целите на въведената повсеместно в православните църкви от исихастите богослужебна система на новия саваитски типик и свързаната с него литургична реформа.
Литературното обновително движение на исихастите сред българите чрез Търновската духовна и книжовна школа се разпространява и извън границите на България сред православните славяни. Това културно влияние или „второ южнославянско влияние“ в книжовността тръгва от България и преминава извън нейните предели и обхваща целия православен славянски свят и в славистиката остава известно с термина въведен от руския учен акад. Дмитрий Лихачов.
Църковното служение на св. патриарх Евтимий преминава под знака на бляскавия разцвет на исихазма и духовното обновление на книжовността и укрепване на Православието чрез активната творческа дейност на исихастките манастири и Търновската книжовна школа. Но то протича и на фона на тъмните сенки и смутове от периодични изяви на стари и нови дуалистични учения и религиозни движения, сред които най-устойчиво е богомилството, но активизиращо се и с нови прояви като месалианство и адамитство. В средата и втората половина на XIV век в различните богословски спорове във Византия и България за богомилите често пъти се говори и като за месалиани. В споровете между паламити и варлаамити на Атон има взаимни обвинения между двете страни в месалианство и богомилство.
В агиографските си творби Св. Евтимий разкрива богословието на исихазма. Житието на св. Йоан Рилски е блестящ образец на исихасткото учение и агиографска творба с огромно значение и влияние. А Житието на св. Иларион Мъгленски е ярка проява на богословската полемика на Православието срещу дуалистичните ереси и изобличение на заблудите на богомилството. Патриарх Евтимий продължава борбата с богомилството и другите дуалистични ереси, в която се е включил още като ученик на св. Теодосий Търновски по време на църковните събори против еретиците в Търново. Чрез изправление на книгите и житията на светците, покровители на Търново и България. На патриаршеския престол в българската столица той полага огромни усилия за учителска дейност, пастирско служение и борба с различни ереси и заблуди сред вярващите и монасите. В Търново патриарх Евтимий се стреми да засили духовното просвещение сред българите чрез църковна проповед и изправление на книгите – редакции на духовната и богослужебна книжнина, за да не се използват неточни преводи за изопачаване на вярата и поява на различни еретически учения. Св. патриарх Евтимий създава множество агиографски и литургични творби, обновява преводите на църковните книги и подлага на нова художествена и богословско-агиографска обработка чрез исихастката интерпретация и трактовка – според богословските принципи и литературно-стилистичните канони и похвати на исихазма, много жития и други творения.
Чрез учениците на св. Григорий Синаит в България – св. Теодосий Търновски, св. Ромил Видински, св. Дионисий Дивни, св. патриарх Евтимий Търновски и много други, духовните принципи на исихазма за молитвата навлизат в Българската църква и рефлектират върху книжовната дейност и превода на духовна литература, върху богословско образование на духовно просветените монаси и преди всичко върху обновление на богослужебната, агиографската и аскетичната литература. От учение за безмълвието и молитвата исихазмът се разраства до мощно духовно движение за църковно обновление.
Това ново духовно и исихастко обновление е свързано и с нови импулси в развитието на богослужебната почит към св. Иван Рилски, която се разцвива още след пренасяне на мощите му в Търново. Фигурата на Рилския пустиножител се оказва свързващо звено между предходната старобългарска църковна и монашеска традиция, борбата с богомилството при цар Петър, полемиката и богословието на Преславската школа и новия духовен подем в църковния живот през Втората българска държава с обновлението на исихазма. Описанието на най-високите степени на духовния живот, свързани с духовната разсъдителност, молитвата, безмълвието и съзерцанието на божията слава, както и съеденинието с нетварна светлина, за които се споменава в Житието и в Завета на св. Иван Рилски, както и директната връзка с учението за постоянната Иисусова молитва, могат да ни посочат неразривната връзка между по-ранните аскетически принципи на монашеската духовност в България с основните насоки на исихазма, които се разгръщат през ХІV век.
В този смисъл и св. Иван Рилски може да се посочи като истински исихаст в духовно-аскетичния и по-широк смисъл на думата, а движението на исихазма през ХІV век с неговите богословски принципи и стилистични похвати в агиографското и химнографско творчество на св. Патриарх Евтимий и Търновската книжовна школа, му отдадват заслужено място, подобаващо внимание и почит като го включат в своята обновителна богословска и литературна програма, свързана с дейността и мисията на Търновската книжовно школа. По този начин се прокарва духовен мост между древното духовно предание на Църквата от Първото българско царство, обновлението на книжовността и църковния живот през Второто българско царство и бъдещото съхраняване на православната духовна традиция и християнска идентичност на българите по време на изпитанията на османското владичество през следващите векове.
–––––––––––––––
Библиография
Влахос, Йеротей. Православна духовност. Кратко въведение. В. Търново, 2005.
Горов, Горо. Къде е било местонахождението на Синаитовия манастир в средновековна Парория. – Сп. Духовна култура, 1972, кн. 9-10.
Гошев, Иван. Заветът на св. Иван Рилски в светлината на старобългарското и на византийското литературно предание от ІХ-ХІV век. – ГДА, т. ІV, 10, 1954.
Дуйчев, Иван. Рилският светец и неговата обител. С., 1947, с. 89-168.
Майендорф, Иоан. Монашеско богословие. – във: Византийско богословие. С., 1995, с. 88-104.
Мейендорф, Йоан. История Церкви и восточно-христианская мистика. М., 2003.
Нушев, Костадин. Православната духовно-нравствена култура в християнската история на България – традиции и съвременни перспективи. – в: сб. Българската православна църква. Традиции и настояще. С., 2009.
Панчовски, Иван. Творческото влияние на св. Иван Рилски в историята на българския народ. – в: Животът и щастието в християнско осветление. С., 1957, с. 291-318.
Пулос, Архим. Пантелеймон. Свети Иван Рилски. С., 1992.
Сержантов, Павел. Исихасткая антропология. Москва, 2010.
Уеър, Калистос. Тайнството на човешката личност. Исихастки студии. С., 2002.
Уеър, Калистос. Силата на името. Иисусовата молитва в православната духовност. С., 1998.
Цоневски, Илия. Св. Патриарх Евтимий и неговата литературна дейност. – Сп. Духовна култура, 1972, бр. 3-4.
