Черно-белият човек

Ренета Трифонова

Черно-белият човек е навсякъде в България. Дори не може да се каже, че той се намира на определено място, не.  Той е в основата на нашето общество. Дори повече – той е основният герой на съвременна България, той – човекът, който е само бял или черен, но никога с оттенъци. Черно-белият човек,  част от армия черно-бели човеци, толкова много, че ако се загледаме отдалеч, черното и бялото се сливат в една огромна сива маса.

Често казваме, че живеем в пост-общество. Постсоциалистическо, посткомунистическо, постсъветско, посттоталитарно – както искате го наречете. Обществото е пост-някакво-си, структурирано от пост-идеали, пост-ценности, пост-култура, пост-мислене и пост-начин на живот.  Целият живот на това общество е пост, тоест следствие от нещо недобро, което се е случило, преминало е вече, но още тежи, още не може да се преживее и надживее. То може да влияе върху хората така, че те да не могат нито да живеят нормално, нито да общуват нормално. Могат единствено да живеят и общуват като пост-човеци. 

Това разбира се, е мое лично мнение и наблюдение, то не задължава никого и не цели да обиди никого, а е това, което виждам: хората в това пост-общество не могат да общуват човешки.

Това, което е валидно за страната, в която живеем, важи и за Църквата и християните. Естествено, че и там ще съществуават тези явления, тъй като Църквата е в света и християните са част от света.  Но е учудващо как толкова години дори християните не могат да се разбират, а общуват като черно-бели хора. По същия начин, по който общуват и останалите – това е бяло, а това – черно. А истината остава подритната някъде по средата, без да бъде забелязвана, тъй като моето мнение е винаги вярно, а мнението и виждането на другия са не само неприемливи, но и нежелани и нечути. Те прерастват в такова състояние, в което никой друг не е прав, освен този, който мисли като нас. Ние сме белите. А другите са черните. Нищо друго не съществува, няма нюанси, няма цветове.

Черното и бялото са в двете крайности на цветовата палитра. Нямат нищо общо помежду си, освен това, че и двете са всъщност липса на цвят.  Черното и бялото не могат да оцветяват, те само могат да се добавят към другите цветове, за да ги изсветляват или потъмняват. Те са пълна противоположност един на друг. Дори размесването им дава този неопределен сив цвят, който рядко радва окото.

Така е и с липсата на цвят у хората. Сивотата издава липса на индивидуалност и многообразие, а понякога и наличие на крещяща крайност, която предизвиква крещяща реакция. Липсата на цвят е липса на онова, което Бог е дал на всеки човек – правото да бъде личност, да мисли, да обича, да избира, да носи отговорност за своя избор, да се развива и усъвършенства.

Да живееш и разсъждаваш в гамата на черно-бялото, означава да живееш в стереотип, в зададена предварително форма, да не можеш да излезеш от нея и да проявиш личността си, и затова да не разбираш другия и да не можеш да го приемаш и обичаш. Да виждаш в него само враг и противник, но не и брат в Христа.

Всички дискусии, които водим в последно време са под знака на черното и бялото. Споровете за стария и новия календар, за събора в Крит, за „Мълчание” на Скорсезе, за Истанбулската конвенция през изминалите дни… Дори един известен и уважаван от мен професор по философия ни сложи по същия черно-бял признак всички в един кюп – който е против прословутата конвенция, е старостилец, зилот, комунист, русофил, патриот, евразиец. Други изключения за несъгласните няма. Черно-бялото стана дори начин на лепене на етикети – пак черни или бели, разпилени в черно-бели спорове, чиито резултат е един и същ сив вариант – разделени в мненията си християни, които не си спомнят, че само преди час са общували спокойно помежду си и са се разбирали, а сутринта може да са се причастили от общата Чаша…

Такива спорове не водят доникъде, защото не могат да излязат от предварително зададената форма, обусловена от пост-обществото, свикнало да живее в несвобода и липса на справедливост.  Затова и дискусиите през тези дни ме убеждават все повече в това, че днешното християнство е силно идеологизирано. Все по-трудно се говори братски между християни, все по-лесно и фино различията ни разделят, вместо да внасят многообразие между нас. Колкото хора има по света, толкова и мнения може да има, но щом Бог е допуснал многообразието и различността, не бива да забравяме, че тя е само начин, за да проявим своята индивидуалност. В другия да видим Божия образ, неговата различност, неговата единственост. Да имаме нагласата, че и той е като нас, че той е човек, че не е враг, че е различен, но и него Бог обича така, както и нас.

Такива дискусии могат да бъдат ползотворни и полезни тогава, когато християните се научат не само да чуват себе си, но и да приемат, че може да грешат или че е възможно другият да не мисли като тях. Ще бъдат полезни тогава, когато се научим да различаваме цветовете в другия, а не да го слагаме в чернобялата форма и да го налагаме с думи така, сякаш се намираме на боксов мач. Ще можем да говорим и да имаме полза един от друг, когато се научим да имаме култура на спора. Културата предполага да приемеш, че другият е различен така, както и ти, но за Бога и двамата сте единствени и неповторими – Божии.