Чинът на самопричастяване

Евтимий Петрович Диаковский

Чинът на самопричастяване, който се свързва с обедницата[1] като самостоятелно богослужение, съществува доста отдавна.

Той е бил практикуван главно от монаси отшелници, които са се подвизавали в пустините, далеч от храмовете.

За да оправдае самопричастяването, неизвестен автор на историята за живота на св. Лука Стирийски се позовава на разговора му с Коринтския митрополит, на когото се приписва този кратък чин.

От своя страна Симеон Солунски (XV в.) свидетелства за самопричастяването на монасите по негово време,  като дори допуска, че миряните „поради голяма нужда“ могат да причастят умиращите и в свой отговор по този повод дава някои указания относно самия начин на причастяване.

От гърците чинът на самопричастяване преминава към южните славяни. В отговора, даден от Търновския патриарх Евтимий (1375 – 1393 г.), попитан за самопричастяването от атонския монах Киприан, ясно е описан „този начин на причастяване“[2]^.

Забравената с течение на времето практика на самопричастяването на Изток, се възражда в Русия, където с охота от нея се възползвали разколниците, принудени по неволя да прибягнат до самопричастяването поради недостига на свещеници сред тях.

В същото време в нашите славянски ръкописи и в печатните схизматични молитвени книги, не само се посочват повече или по-малко изчерпателно обреди на самопричастяване, но се описват и аргументи в полза на самопричастяването, взаимствани от творенията на св. Василий Велики, преп. Симеон Солунски, от разказа за преп. Лука Стирийски и от “сказания за светата Синайска планина” …

Всички познати ни гръцки и славянски чинове на самопричастяване се срещат само в паметници от сравнително късно време. Съставът на тези чинове обаче се развива под безспорното влияние на древните изобразителни чинове.

Според думите на Коринтския митрополит (в историята за живота на св. Лука) преди причастие човек трябва да чете само „изобразителни псалми“ – τοὑς τῶν τυπικῶν ϕαλμοὺς, под които трябва да се разбира 102-ия и 145-ия псалми; след това Трисвятое и Символа на вярата.

Но според други паметници се изисква по-сложно последование. Така според правилото на патриарх Евтимий и според нашите славянски паметници, след “обичайното начало” се чете 50-ти псалм, на който съответства песнопението “Помяни нас, Господи” в изобразителната служба[2]; после се произнася „Верую“ и след това и молитвите преди причастие. „Тогава – се казва в схизматичните молитви – се чете коленопреклонна молитва: „Ослаби, остави, отпусти, Боже, согрешения наша“. Четели се и други молитви.

Като цяло броят на молитвите в чиновете на самопричастяването е доста голям. Но според наставленията на патриарх Евтимий можело се ограничат до една молитва: „На Твоята тайна вечеря“, „освен това всички молитви на Светото Причастие ще бъдат прочетени преди това“ – отбелязва патриархът.

„Също се поклони – продължава в молитвословите – приеми с ръка и със страх се причасти с Божествените Тайни три пъти и кажи три пъти “Амин”, вземи и чаша с вино или вода, и отпий три пъти.“ Понякога по време на причастяване или веднага след това се произнася: „Свят Отец, свят Син, свят и Дух Свети“.

В заключение се четат обичайните молитви след причастие: „Сега отпускаш”, „Трисвятое“,  „Отче наш” и т.н.

Както виждаме, всички най-важни изобразителни молитви са включени в чина за самопричастяване. Това показва, че чиновете на самопричастяването не са самостоятелни, а са само видоизменение на обедницата (изобразителните). Основното място в тях обаче заемат не изобразителните молитви, а чисто външните ритуални предписания. И в това се състои основната разлика с обедницата (изобразителните).

Цялото изследване: “Последование часов и изобразительных”

Виж още изследването на Иво Янев “Историческо развитие на Преждеосвещената литургия”, София, 2006

Превод: Елисавета Георгиева

Редакция: Ренета Трифонова

Бележки:

[1] В руския текст е използвана думата „обедница“, която наричаме още “изобразителни”. Обедницата се извършва вместо Литургията и е изпълнявана по време на гоненията на Църквата, когато хората са лишени от право да посещават храма и са били принудени да се молят тайно. Названието идва от думата “обед”, службата обикновено се е провеждала в утринните часове, а след нея миряните са устройвали съвместна трапеза. Не бива да се бърка обедня с обедница. Обедня се нарича Литургията, тя влиза в ежедневния кръг на богослужението заедно с утренната и вечернята, и се счита за венец на църковната служба.

Прилики:

И Литургията (обедня), и обедницата (изобразителни) се смятат за средство за израз на любов един към друг чрез проява на благодарност към Бога. По време на Литургията и обедницата миряните си спомнят за земния път на Христос, слушат глави от Свещ. Писание, молят се, пеят псалми.

Разлики:

Божествената Литургия (обедня) се извършва само от свещеника. Най-важната част от обеднята е Евхаристията. Правилата на провеждането й са били установени от самия Христос и завещани на неговите последователи. По време на Тайнството хлябът и виното се вкусват в знак на единство с Твореца и приобщаването към вечния живот. Обедницата (изобразителни) като служение по съкратен или мирски чин, християнинът може да извършва у дома. Причастяване след изобразителните не се извършва (бел. ред.). 

Из “Литургика” на архим. Авксентий:

“Изобразителните представляват последование от деноношния кръг, четено след шестия час в дни, в които не се извършва литургия. Състоят се от две части. Днес използваната редакция на последованието на изобразителните представлява неразвита форма на Преждеосвещената литургия. Произходът е свързан с монашеските центрове в Палестина, където заместила практиката монасите да се причастяват сами по килиите си. В Синайския часослов 863 от IX век изобразителните са определени като “Правило на лаврата на нашия св. отец Сава на причастяването”. Съдържанието им включвало и две причастни молитви, едната от които “Вкусете  и вижте…”. През следващите два века изобразителните постепенно загубили значението си на чин на причастявнане, а оттук и смисъла си. Изобразителните се четат в дни на пост, в които богослужебният устав не разрешавал извършването на литургия. Най-старите редакции на Студийския устав определят извършването им да става след девети час. Според Йерусалимския устав, това трябва да става след шестия. До XVI век по време на четенето им била раздавана нафора, което е остатък от първоначалното им предназначение” (Вж. Архим. Авксентий “Литургика”, Праксис, Пловдив, 2005, с. 338). Бел. ред.

[2] Вж. Алмазов „Тайная исповедь“, т. II, с. 120.