Чисто

Лилия Даскалова

Цяла нощ валя проливен дъжд. Размекна почвата и окаля асфалтираните пътища. А крехките слънчеви лъчи се отразяваха в новопоявилите се локви и ги правеха да  изглеждат като живи. И сигурно, защото в тях пъплеха малки червейчета, които предвкусвайки краткостта на житейския си път, се щуркаха безразсъдно насам-натам като бездомници.

Освен тях по улиците се появиха и първите минувачи, които замислено крачеха по тротоарите, без да си гледат в краката. А там ги очакваха и други изненади освен червеите.

Дъждът услужливо бе запълнил една дупка, която гордо се оглеждаше наоколо в очакване.

– Отвратително време! Гадни червеи и мръсотия навсякъде! Само това ми липсваше да си изцапам новите обувки преди работа! – възмути се един добре облечен господин, който прескочи локвата и отмина бързешком към сградата на банката.

– Колко невъзпитано! – възмути се локвата. – Нищо! Всеки момент градът ще се събуди и по улиците ще се появят толкова хора, че все с някой ще се заговоря, а още по-добре би било да поиграем.

– Моля? – незнайно откъде долетя нечий глас.

Локвата любопитно се огледа. Точно на отсрещната страна се беше образувала кална вадичка, която се спускаше, като същинска мъничка река и се вливаше в отходните канали покрай улицата. Там винаги беше весело, дори децата понякога пускаха хартиени лодки.

– Ти си просто кална локва! Кой ще пожелае с теб да си играе? – снизходително заяви калната вада. И бързо добави: Виж, аз съм друга работа! Водата ми е чиста и децата често се спират при мен, за да пускат различни предмети. Та, аз съм река!

Локвата леко се засрами, но всъщност не можа да разбере какво искаше да каже вадата:

– Но как! Нали сме роднини и двете в дъжда сме родени!

– Ох! Не би ме разбрала, много боклуци и мръсотия си събрала. – и вадата насочи своето внимание към групата ученици, която минаваше.

А локвата зачака своят звезден миг, все пак животът бе толкова кратък.

Но в нея се спъна една домакиня, която буташе количка с бебе и шумно изруга!

– Не ги е срам! Само парите ни взимат, а дупките кой ще поправи!

И възмутена подмина, тичайки към общината да си търси правата.

А локвата понамаля като че ли, но не спря да се надява.

Последваха още куп ругатни, оплаквания от лошото време, мръсотията и всеобщото и всеобхватно  зло, с което не можем да се борим, но никой не пожела с локвата да си играе, дори само да ѝ обърне внимание. А времето летеше, слънцето печеше и локвата съвсем намаля.

– Беше кратък моят миг на съществуване! Понесох обиди, отхвърляне и ругатни, дори от свои – въздъхна тежко локвата, – но колкото и да боли, трябва да призная, че този свят е шарен, и сладък, и красив! И така ми се живее! Тя се разтегна максимално и реши да се порадва на синьото небе отразяващо се в последните ѝ капки.

– Мамо, мамо! Виж колко хубава локва! – извика едно русичко момиченце вързано на две опашки и предвидливо обуто с високи гумени  ботуши. То се спусна към локвата и заподскача в нея изплисквайки и малкото останала вода.

– Колко е чисто сега! Сякаш светът е изпран! – с ококорени от щастие очи възкликна детето.

От другата страна на улицата вадата наблюдаваше случащото се с насмешка.

– Но всичко е в кал! – възмути се майката. Внимавай!

– Точно така – светът е окъпан в кафе! – усмихна се малката. Ти нали го харесваш?

Майката се подсмихна и двете продължиха нататък.

– Какъв славен ден! – помисли си локвата и отпътува на следващото си пътуване, където щеше да срещне небето.

А вадата остана да размишлява, колко глупаво е това дете (А как мразеше вадата глупави хора!) без да разбере, че малко време още ѝ остава.

„Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло.“ (Мат. 6:22)

Начинът, по който гледаме на света определя как ще живеем в него.

————————

Източник: Вяра и Дело, брой 1 (45), година X, февруари 2024 г.