Маргарита Генчева
Не можеш ли да водиш добър живот, без да вярваш в християнството? Това е въпросът, по който бях помолен да пиша, и незабавно, преди да се опитам да му отговоря, ще направя един коментар. Въпросът звучи сякаш е бил зададен от човек, който си е казал: „Не ме интересува дали християнството е истинно или не. Не ме интересува дали истинската вселена е по-скоро такава, каквато християните казват, че е, или такава, каквато твърдят, че е материалистите. Всичко, за което ми пука, е да водя добър живот. Ще си избера вярвания, не защото мисля, че са верни, но защото ги намирам за полезни“. Честно казано, ми е трудно да разбера това състояние на ума. Едно от нещата, които различава човека от другите животни, е, че той иска да знае, иска да открие каква е реалността, просто в името на знанието.
Когато това желание угасне в някого, мисля, че той е станал нещо по-малко от човек. Всъщност, аз не мисля, че някой от вас реално го е изгубил. Най-вероятно глупавите проповедници, които винаги са ви казвали колко ще ви помогне християнството и колко добро е за обществото, всъщност са ви накарали да забравите, че християнството не е готово лекарство. Християнството твърди, че ще предостави факти, казвайки какъв е реалният свят. Разказът му за света може да е верен, или може да не е, и веднъж след като въпросът вече е повдигнат, тогава естествената ви любознателност ще пробуди желанието ви да узнаете отговора.
Ако християнството е лъжа, тогава никой честен човек няма да иска да му повярва, колкото и полезно да е: ако е истина, всеки честен човек ще иска да му повярва, дори ако въобще не му помага. След като осъзнаем това, ще осъзнаем и друго. Ако християнството се окаже истинно, тогава е съвсем невъзможно тези, които знаят тази истина, и тези, които не знаят, да бъдат еднакво добре подготвени за водене на добър живот.
Знанието за фактите трябва да направи разлика в действията на някой човек. Представете си, че намерите човек в момент, когато умира от глад, и искате да сторите правилното нещо. Ако не знаете нищо за медицината, вероятно бихте му дали голяма питателна порция храна; и като резултат човекът би умрял. Така става, когато действаме на сляпо. По същия начин и християнинът, и не-християнинът желаят да сторят добро на братята си.
Единият вярва, че човекът ще живее вечно, че е сътворен от Бога и така е създаден, че само съединен с Него може да намери истинско и трайно щастие, че се е отклонил твърде много, и че смирената вяра в Христос е единственият път наобратно. Другият вярва, че човекът е случаен резултат от слепите процеси на материята, че е започнал като обикновено животно и че повече или по-малко постоянно се е усъвършенствал, че ще живее около седемдесет години, че щастието му е напълно постижимо с добри социални услуги и политически организации, и че всичко останало (например дисекцията на животни, контролът върху раждаемостта, съдебната система, образованието) е определяно като „добро“ и „зло“, просто доколкото помага или пречи на това „щастие“. Е, има доста неща, за които тези двамата биха се съгласили да направят за съгражданите си. И двамата биха одобрили ефективната канализация и болниците, здравословното хранене.
Но рано или късно разликите във вярванията им биха породили разлики в практическите им предложения. И двамата например ще са запалени на тема образование: но образованието, което биха искали хората да имат, очевидно много би се различавало. И пак, където материалистът просто би попитал за предложената промяна „Ще се увеличи ли щастието на мнозинството?“, християнинът може би ще каже: „Дори щастието на мнозинството да се увеличи, не можем да направим това. Несправедливо е“. И винаги едно голямо различие ще си личи в целия им начин на поведение. За материалиста неща като нации, класи и цивилизации ще бъдат много по-важни от самите хора, защото индивидите живеят по някакви си 70 години, а една група може да просъществува векове. Но за християнина отделните хора са по-важни, защото живеят вечно; расите, цивилизациите и тем подобни, са в сравнение с тях създания на този век.
Християнинът и материалистът вярват различни неща за света. Не могат и двамата да са прави. Единият, който греши за това, ще действа по начин, който просто не пасва на реалния свят. Следователно, с най-доброто желание на света, той ще помага на събратята си за унищожението им. С най-доброто желание на света . . . тогава няма да има вина. Разбира се, Бог (ако има Бог) няма да накаже човека за почтените му грешки? Но наистина ли това е всичко, за което си мислехте? Готови ли сме да поемем риска да действаме на сляпо през целия си живот и да причиняваме безкрайна вреда, при условие, че само някой ще ни увери, че кожите ни ще бъдат в безопасност, че никой няма да ни накаже или обвини? Аз не вярвам, че читателят е съвсем на това ниво. Но дори да беше, има какво да му се каже. Въпросът пред всеки един от нас не е: „Може ли някой да води добър живот без християнството?“. Въпросът е: „Мога ли аз?“.
Всички знаем, че е имало добри хора, които не са били християни; хора като Сократ или Конфуций, които не са и чували за него, или хора като Джон Стюарт Мил (Дж. С. Мил), които съвсем честно не са могли да му повярват. Предполагайки, че християнството е вярно, тези хора са били в искрено неведение или искрена заблуда. Ако намеренията им са били толкова добри, колкото предполагам, че са били (разбира се, не виждам в тайната стаичка на сърцата им), се надявам и вярвам, че силата и милостта на Бога ще излекуват злините, които тяхното невежество, оставено само на себе си, естествено ще произведе и за тях, и за тези, на които са повлияли.
Но човекът, който ме попита: „Мога ли да водя добър живот, без да вярвам в християнството?“ очевидно не е в същата позиция. Ако не е чувал за християнството, не би задавал този въпрос. Ако, чувайки за него, и сериозно обмисляйки го, той е решил, че е лъжа, тогава пак не би задал този въпрос. Човекът, който задава такъв въпрос, определено не е сигурен, че то не е вярно. Той реално пита: „Нужно ли ми е да се притеснявам за това? Не може ли просто да избягам от проблема, да не разлайвам кучетата и да си бъда „добър“? Добрите намерения не са ли достатъчни, за да ми осигурят сигурност и безупречност, без да чукам на тази ужасна врата, за да се уверя дали има или не някого вътре?“.
На такъв човек може би ще е достатъчно да му се отговори, че той наистина иска да бъде „добър“, преди да е направил всичко възможно, за да открие какво наистина означава да бъдеш „добър“. Но това не е всичко. Не е нужно да си задаваме въпроса дали Бог ще го накаже за неговото малодушие и мързел; самите те са наказание. Човекът се измъква. Той преднамерено се опитва да не разбере дали християнството е вярно или не е вярно, защото вижда безкрайни трудности, ако се окаже, че е вярно. Той е като човека, който преднамерено „забравя“ да погледне на дъската за обяви, защото, ако го направи, може да открие, че има задължение за някаква неприятна задача. Той е като човека, който не иска да погледне банковата си сметка, защото се страхува от това, което може да открие там. Той е като човека, който не отива при лекаря, когато първо усети мистериозна болка, защото се страхува от това, което лекарят може да му каже.
Човекът, който остава невярващ поради такива причини, не е в състояние на искрена заблуда. Той е в състояние на неискрена заблуда, и тази неискреност ще се разпростре във всичките му мисли и действия: определена непоследователност, неясна тревожност в заден план, притъпяване на цялата острота на ума му, ще бъде резултатът. Той е изгубил своята умствена девственост. Честното отхвърляне на Христос, въпреки че е грешно, ще бъде простено и изцелено: „Всекиму, който каже дума против Сина Човечески, ще бъде простено“.
Но да избягваш Сина Човешки, да Му обърнеш гръб, да се преструваш на сляп, внезапно да бъдеш погълнат от нещо от другата страна на улицата, да оставиш слушалката на телефона изключена, защото може би е Той, Който ти звъни, да оставиш неотворени определени писма със странен почерк, защото може би са от Него – това е друго.
Може би още няма да бъдеш сигурен дали трябва да си християнин, но знаеш, че трябва да си Човек, а не щраус, заровил главата си в пясъка. И все пак – защото интелектуалната чест е силно пострадала в нашата епоха – чувам някой да се надува с въпроса си: „Ще ми помогне ли? Ще ме направи ли щастлив? Наистина ли смяташ, че бих бил по-добър, ако стана християнин?“. Е, ако наистина желаете отговор, моят е „да“. Но аз не харесвам да давам отговор в този етап. Ето врата, зад която, според някои хора, ви очаква тайната на вселената. Или това е вярно, или не е. И ако не е, тогава това, което наистина скрива вратата, е просто най-голямата измама, най-големият „измамен ход“ в историята. Не е ли ясно, че е задължение на всеки човек (човек, а не заек) да опита да разбере кое е вярно, и след това да посвети пълната си енергия на служенето на този огромен тайнствен обект, или на разкриването и унищожаването на това гигантско шарлатанство? Пред този въпрос, наистина ли можете да останете изцяло погълнати от собственото си благословено „морално развитие“?
Наистина, християнството ще те направи добър – доста по-добър, отколкото някога си искал или очаквал. И първото добро, което ще ти стори, е да внуши в ума ти (което може да не ти хареса!) факта, че това, което досега си наричал добро – например „да водиш приличен живот“ и „да си добър“ – съвсем не е великолепният и крайно важен процес, който си предполагал. Ще се научиш, че наистина не можеш да бъдеш „добър“ (поне за двадесет и четири часа) само с морални усилия. И след това християнството ще ти покаже, че дори ако можеше да бъдеш, все още няма да си постигнал целта, за която си бил създаден. Обикновеният морал не е краят на живота. Ти си създаден за нещо съвсем различно. Джон Стюарт Мил и Конфуций (Сократ е бил много по-близък до реалността) просто не са знаели какво е животът. Хората, които продължават да питат дали не могат да водят достоен живот без Христос, не знаят какво е животът; ако знаеха, щяха да разберат, че „достойният живот“ е просто техническа подробност в сравнение с това, за което наистина сме създадени като хора. Моралността е необходима, но Божественият Живот, който ни се предлага и който ни призовава да бъдем като богове, ни отрежда за нещо, в което моралът ще бъде погълнат.
Ние трябва да бъдем създадени наново. Заекът в нас трябва да изчезне – тревожният, добросъвестен, етичен заек, както и страхливият и чувствителен заек. Ще кървим и ще пищим, докато шепи козина излизат от нас; и след това, изненадващо, ще открием под всичко това нещо, което никога досега не сме си представяли: истински Човек, неостаряващ бог, син Божи, силен, светещ, мъдър, красив и пропит с радост.
Но кога дойде съвършеното знание, това „донейде“ ще изчезне (1 Кор. 13:10). Идеята за постигане на „добър живот“ без Христос се основава на двойна грешка. Първо, не е възможно; и второ, като издигаме „добрият живот“ за наша окончателна цел, пропускаме самия смисъл на съществуването си. Моралността е планина, която не можем да изкачим с нашите собствени усилия; и дори ако можехме, щяхме само да погинем в ледените слоеве и разредения въздух на върха без тези крила, с които трябва да довършим пътешествието си. Защото там започва истинското изкачване. С въжетата и кирките е свършено, а останалото е въпрос на летене.
————–
Превод: Маргарита Генчева
Източник: withallthymind.com
*Справка Църковен вестник от 15-31.12.2000 г.
