Eлисавета Георгиева
Свещ. Йоан Бурдин
Една от най-трагичните (в духовен смисъл) страници в историята на Руската църква е разкриването на мощите през 20-те години на XX век.
Почитането на мощи винаги е било съпътствано от изкушения. Много трудно е да се запази балансът между любовта и уважението към покойния човек, в когото е бил явен Божият образ, и отношението към неговите останки като източник на чудеса.
Оттук и скандалите с трите глави на Йоан Златоуст и двете на Андрей Първозвани, оживената търговия с кости с неизвестен произход, представяни за мощи, и други удивителни истории.
Трябва да се отбележи, че позицията на Църквата в това отношение обикновено е била внимателна и сдържана. Тя не е могла напълно да се откаже от почитането — игнорирането на достоверни случаи на изцеления е било невъзможно. Но например патриарх Тихон нарича почитането на мощи „благочестив народен обичай“ (указ от 18.03.1920 г.), без да му придава някакъв особен мистичен или богословски смисъл.
Формулировката му, според мен, много точно изразява православното отношение към явлението:
„Господ е пожелал да прослави някои от Своите светии чрез нетление на телата им; честните мощи на такива Божии угодници почиват открито в храмовете в скъпоценни ракли-гробници, изработени с любовта на вярващите… Благочестивото усърдие на вярващите, обграждайки тези останки с благоговейна преданост, е създало и за тези честни мощи скъпоценни ракли и обкови, понякога по подобие на човешко тяло, като са подредени в тях в подходящи одежди костите на праведниците и други частици от светите им мощи…“.
За съжаление, такова разбиране съвсем не е било господстващо.
Историкът Евгений Голубински отбелязва, че даренията на поклонниците, идващи да се поклонят на мощите на даден светец, са играели значителна роля в икономиката на малки градове или манастири.
Ако съборът от 1667 г. все още изобличава злоупотребите, свързани с този доходоносен бизнес, а през XVIII в. членовете на Синода начело с Теофан Прокопович критикуват култа към мощите, то от средата на XIX в. църковният печат — особено местният, епархийският — започва активно да промотира този вид религиозен туризъм, изпълвайки страниците си с ярки разкази за изцеления и чудеса.
Съответно, всеки провинциален храм или манастир се старае да се сдобие със свой светец, а още по-добре — с двама-трима, които да привлекат вниманието на поклонниците.
При това е напълно естествено останките да бъдат придадени в най-естетизиран вид — в саркофага се поставя нещо с форма на човешка фигура.
Църквата никога не е учила, че светостта е равна на нетление. Проф. Голубински отбелязва, че в древните документи изразът „нетленни мощи“ просто означавал „запазени кости“. Така например се изразява и Йоан Златоуст.
Същото отбелязва и Георгий Федотов: „Църквата почита както костите, така и нетленните (мумифицирани) тела на светците, които днес еднакво наричаме мощи… За едни светци се казвало: „лежи с мощи“, за други: „лежи в тяло“.
От XVIII в. обаче започва да се утвърждава мнението, че светостта = нетление (особено под влияние на примера на Киево-Печерската лавра, където поради природни условия се случвала естествена мумификация). И към края на XIX в. почти всички руски манастири били пълни с ракли, в които лежали — всъщност — „кукли“ от восък или папие-маше, внимателно облечени, за да изглеждат като тела на светци.
И това не е най-лошото. Голубински, коментирайки указа на Св. Синод от 25.11.1737 г. срещу суеверията, привежда случаи, при които свещеници или монаси, намирайки по-запазени тела, ги обявявали за мощи на светци, „за да получават възнаграждение за службите“. На началството не докладвали, „за да не наредят да ги погребат отново — и така да се пресуши източникът на доход“.
Обикновеният руски православен християнин през XVIII–XIX в. можел да се причасти веднъж годишно (по време на Великия пост), но посвещавал значителна част от свободното си време на поклонничество „по мощите“.
Търсенето на чудеса ражда предлагане. И онези, които би трябвало да пазят паството от изкушения, самите били недостатъчно силни във вярата.
Свети Антоний Печерски дълго не бил канонизиран, защото неговите останки не били запазени и чрез тях не се случвали чудеса.
Същото се случило със Серафим Саровски — едва след големи усилия митрополит Антоний Санктпетербургски и някои членове на Синода убедили опонентите, че светостта и нетленността са различни неща, и Серафим не бил обявен за нетленен.
Такава трезвост обаче била рядка. Чистотата на сърцето без външни чудеса не се считала за достатъчна причина за почит — нито от народа, нито от властите.
И точно поради това, когато Господ решава да изпита верните Си, Църквата се оказва неподготвена.
Всичко започнало сякаш случайно: при грабеж на църковно имущество болшевиките достигат до сребърната рака на св. Александър Свирски. Там откриват восъчна кукла.
По-голям подарък за антирелигиозна пропаганда трудно можело да се измисли. Лично Ленин поема случая. Дава указания: „Без подигравки, но с научен подход. Да покажем с какво са били пълнени от поповете тези чучела“.
За да се избегнат обвинения в подмяна, Ленин разпорежда създаване на комисии с участието на местната власт, лекар и духовно лице. В процеса на разкриване на мощите се сваляли одеждите, снимало се с фотоапарат и се съставял протокол.
Постановлението за организирани проверки излиза на 16 февруари 1919 г., три и половина месеца след случая със Свирския манастир. Но на никой от църковните водачи не хрумва да действа проактивно — например, да извърши сам проверка.
От януари 1919 г. в Синода започват да пристигат панически сигнали: „При проверка на мощи от представители на властта понякога се откриват предмети, нямащи никакво отношение към мощите и досега неизвестни“.
Решението на патриарх Тихон да възроди „отдавна забравеното право да се извършва оглед на мощите“, „да се отстранят всякакви поводи за съблазън“ и да се възложи отговорността на епархийските архиереи, закъснява с няколко десетилетия и един ден: неговият указ излиза на следващия ден след постановлението на Народния комисариат на правосъдието.
В рамките на две години са отворени 65 гробници с мощи. В 29 от тях са намерени разложени кости; в 18 — кукли, направени от восък, картон и вата; в 16 — тела, частично гниещи и частично мумифицирани; в 2 — не е открито нищо.
Протоколът от отварянето на мощите на Артемий Верколски в Архангелска губерния гласи:
„След отваряне на сандъка е установено: обикновен въглен, обгорели гвоздеи и дребни тухлички. Няма следи от кости.“
При огледа на мощите на св. Юлиания Новоторжска са открити:
„Останки с кости на ръцете и стави на пръстите“. При това според житието на светицата, ръцете ѝ са били отсечени и тя „се е понесла нагоре по течението без ръце“.
В рáката на Макарий Калязински, освен очакваните останки, са намерени:
„115 медни монети, 7 сребърни монети, копче, фабричен гвоздей, две гайки с половин инчова резба, килограм и половина дафинов лист в опаковка.“
В саркофага на благоверния княз Владимир Ярославич Новгородски са открити:
„Купчина черни кости, парцали и прах, череп, разцепен на две половини“, както и „останки от кожени ботуши с машинно производство“.
В семейната гробница на княз Константин, неговата съпруга Ирина и техните деца — Михаил и Фьодор — на дъното е намерена:
„Костна брошка с надпис „Шура“.“
Вместо мощите на преподобния Павел Обнорски в ра(ката е имало:
„Стари монети, дъски, тухли и кутия фиксираща помада за коса с марка „Брокар“.“
Филмът „Отваряне на мощите на Тихон Задонски“, който Ленин гледа с дълбоко удовлетворение, разкрива на всеослушание наред с обичайните за всеки човек останки следното:
„Картон, боядисан в телесен цвят. Фалшифициране на ръцете и краката с помощта на вата и картон. В ръкавицата има прорез, в който е вложен картон с телесен цвят — вярващите се докосвали до него. Дамски чорапи, обувки, ръкавици. Вместо гърди — железен скелет.“
Съдейки по спомените на митрополит Арсений Новгородски, резултатите от това отваряне разтърсили дори членовете на Синода:
„Резултатите от изследването на мощите на свети Тихон силно развълнуваха нас, членовете на Синода. Сред нас имаше съвременници на тържественото провъзгласяване на [нетлението] на тези мощи, които твърдяха, че останките на светеца са били запазени в изумително добро състояние. Висшето духовенство се смути и започна да се пита — не са ли били подменени мощите?“
Уви — отварянето на мощите е извършено от самите монаси (по разпореждане на властите), затова да се подозира подмяна било трудно.
При инспекцията на мощите на княз Александър Невски става ясно нещо, което историците така или иначе са знаели, но за което църковното началство е мълчало от срам.
Както е писал Голубински, мощите на светия княз са изгорели през 1491 година. В раката са открити 12 разпръснати кости.
Единствено ревизията на мощите на св. Серафим разочарова болшевиките:
„Махнахме ватата и видяхме пълен човешки скелет: запазени бяха брадата, косата, частици мускулна тъкан. На черепа имаше монашеска шапка с кръгъл отвор, през който вярващите се допирали до мощите. На гърдите лежеше меден кръст — същият, с който го благословила майка му.“
Разбира се, този удар, нанесен върху Църквата, не е бил единственият. Но неговата тежест се е засилила от факта, че упрекът, отправен към нея — в измама, е бил справедлив. И тя не е могла да обвини никого другиго, освен самата себе си.
Да, Господ може да явява чудеса и чрез материални неща, създадени от Него — от лековити извори до хора, които Той е избрал. Но чудото винаги е изключение, пробив в тъканта на мирозданието, излизане извън границите.
Не може да се постави чудото „на поток“, да се съставят инструкции за получаване на чудеса и да се създават „места на сила“, където чудесата да се явяват по график с обедна почивка. Също както не може да се принуди Бог да служи на човека.
Понякога ми се е случвало да чуя:
„Какво значение има с каква цел човек е дошъл в храма? Нека дойде дори за чудо. Ще дойде за това, а после ще се увлече и ще срещне Христос.“
Не споря — понякога става и така. Но редно ли е тези отношения да започват с измама? Не казваме ли на Бога:
„Щом Ти не искаш да превърнеш камъните в хляб, ние ще ги изпечем сами — и ще направим така, че да изглежда като чудо“?
Пренасочването на акцента във вярата — от Бога, Когото не можем да видим, към чудото, което можем да усетим, не е ли духовна съблазън? Или дори разновидност на прелестта?
–––––––––––––––––––––––
Превод: Елисавета Георгиева
Източник: Страница на Йоан Бурдин
