Атанас Димитров – АтаДим
Животът е дар – най-великото чудо, което Бог е дал на човечеството. В сърцето на християнската вяра стои не само приемането на този дар, но и вярата във възкресението – тържеството на живота над смъртта. Християнството учи, че страданието не е безсмислено и че дори в най-мрачните моменти надеждата не угасва. Днес, когато песимистични философии като антинатализма набират популярност и представят живота като ненужна тежест, е необходимо да се върнем към истинските устои на вярата. Великден, празникът на възкресението, ни напомня, че животът не свършва със смъртта, а продължава във вечността. Да се откажем от създаването на нов живот означава да отречем самия смисъл на нашето съществуване. Но защо тогава все повече хора се увличат по философии, които проповядват отказ от бъдеще? И как християнската надежда и вярата във възкресението дават отговор на тези съмнения?
Наскоро започнах да попадам на все повече постове в интернет пространството, които подкрепят нихилизма и антинатализма – философска и етична доктрина, според която създаването на нов живот е морално неоправдано, тъй като неизбежно води до страдание. Основните аргументи на антинаталистите се коренят в идеите за страданието, липсата на съгласие на неродените и екологичните последици от човешката популация. Хората, подкрепящи тази позиция, често представят песимистичен и дистопичен поглед върху света, подчертавайки несигурността, опаснотите и социалните проблеми като аргументи срещу раждането на деца. Макар че някои от въпросите, които антинаталистите поставят – като страданието и отговорността на родителите – са важни за дискусия, техният подход често се основава на песимистична интерпретация на човешкия опит и не взема предвид аспекти като щастието, прогреса и адаптивността на човека. Именно поради засилващия се интерес към антинатализма, най-вече сред по-младите поколения, реших да анализирам тази позиция и да изложа нейните слабости.
Преди да дам аргументи срещу нея, необходимо е първо да се запознаем по-подробно какво представлява тя – откъде идва, какъв е нейният генезис. Антинатализмът е философска и етична позиция, според която създаването на нов живот е морално неоправдано или нежелателно. Нейната основна идея е, че раждането на нови хора води до ненужно страдание, както за самите тях, така и за света като цяло. Именно затова антинаталистите смятат, че е по-добре хора да не се раждат.
Антинаталистите често се делят на различни групи: едни се придържат към нравствената идея, че животът неизбежно включва страдание и че е по-добре да не се създават нови същества, които ще страдат; други смятат, че човешката дейност вреди на планетата и че намаляването на човешкото население е начин за защита на околната среда, докато трети се основават на мнението, че децата не могат да дадат съгласие да бъдат родени, а родителите по този начин поемат нравствено съмнително решение от тяхно име. Някои пък стигат до крайности, като това да осъждат родителите си, защото са ги родили, смятайки че така ги лишават от избор – дали да се родят или не.
Антинатализмът набира популярност в съвременното общество, но действително идеите му не са нови и могат да бъдат проследени назад в историята. Още в античността философи като гръцкия философ Хекатей от Абдера подчертават страданието на живота и предлагат да се отдалечим от него като избягваме размножаването. Софокъл (496–406 г. пр.Хр.) в трагедията Едип в Колон казва: „Най-доброто нещо е никога да не се раждаш“. Епикур (341–270 г. пр. Хр.) вярва, че отсъствието на болка е най-висшето щастие, което индиректно подкрепя идеята, че не-съществуването е по-добро от съществуването.
Докато антинатализмът в съвременен смисъл е предимно философска концепция, религиозни учения в историята като будизмът и джайнизмът също подчертават страданието на съществуването. Въпреки че не призовават директно към спиране на раждаемостта, те проповядват освобождение от цикъла на преражданията (самсара) като крайна цел на човешкото съществуване.
Будизмът разглежда живота като изпълнен с дукха (страдание). Основната му цел е да прекрати страданието чрез постигане на нирвана (освобождение от цикъла на раждания и умирания – самсара). Макар че будизмът не проповядва директен антинатализъм, той разглежда живота като страдание, от което е желателно да се освободим.
Джайнизмът (ок. VIII-VI в. пр. Хр.) е още по-радикален – според него всяка форма на живот причинява карма и задълбочава страданието. Някои джайнисти практикуват салекхана – доброволен отказ от храна и вода до смърт, за да избегнат по-нататъшно страдание.
По-късно (I-III сл. Хр) в римската империя се развиват гностицизмът и манихейството, които отхвърлят материалния свят и го обявяват за зло. Според гностицизма светът е създаден от зъл бог (демиург), който улавя човешките души в тленни тела. Според някои гностически секти, като богомилите (X-XV в.), създаването на нов живот е продължение на злото, затова възпроизвеждането е нежелателно. По подобен начин манихейството (III-VII в.) разглежда света като битка между доброто и злото, където материалното съществуване е зло. Манихеите смятат, че единственият начин да се спре страданието е чрез отказ от създаването на нов живот.
През XIX в. немският философ Артур Шопенхауер е първият западен философ, който формулира антинатализма в систематичен вид и разглежда съществуването като изпълнено с болка и страдание. В книгата „Светът като воля и представа“ (1819) той твърди, че животът е пълен със страдание, а човешкото съществуване е движено от безкрайно неудовлетворими желания. Следователно животът е доминиран от ирационални желания, които никога не могат да бъдат напълно удовлетворени, което води до неизбежно страдание. Според него „най-сигурният начин да не страдаш е да не съществуваш“.
По подобен начин норвежкият философ от ХХ в. Петър Запфе разработва идеята, че съзнателните същества, особено хората, страдат, защото осъзнават безсмислието на живота. В есето „Последният месия“ (1933) той твърди, че най-доброто решение е хората да спрат да се възпроизвеждат.
Един от съвременните водещи антинаталисти, южноафриканският философ Дейвид Бенатар развива аргумента, че „да бъдеш роден е лошо“. В книгата си „Better Never to Have Been“ (2006) той представя концепцията, че не-съществуването е по-добро от съществуването, защото по този начин се избягва страданието.
В съвремието антинатализмът се разпространява най-вече благодарение на групи като The Voluntary Human Extinction Movement (VHEMT) и Childfree Community, които насърчават хората да спрат да се възпроизвеждат, за да защитят природата, като множество екоактивисти успяват да разпространят идеята на антинатализма на по-младите поколения, чрез интернет форуми, видеа и пр.
Съвременните разпространители на идеята на антинатализма, както стана на въпрос по-горе, често представят света като деградиращо място, което е пълно с екологични проблеми, войни, насилие, депресия и неравенство.
Да, никой не отрича, че в света има страдание и зло, но въпреки съществуващите глобални проблеми, светът не е в постоянен упадък. Исторически погледнато, днес хората живеят по-дълго, по-здравословно и по-безопасно от всякога.
Детската смъртност е драстично намаляла в сравнение с преди век; глобалната бедност намалява с всяко десетилетие; достъпът до образование и здравеопазване се подобрява в повечето части на света, а технологичният и медицинският прогрес осигурява решения за много от проблемите, които преди са били смятани за нерешими.
Не можем да отречем, че предизвикателства съществуват, но да свеждаме бъдещето до апокалиптична визия е едностранчиво и неоснователно. Историята ни показва, че хората винаги са срещали трудности, но именно чрез поколенията си са работили за промяната на света.
Ако всички преди нас мислеха по този начин, човечеството нямаше да съществува днес. Ролята на родителите е не просто да възпитават децата си с цел да се адаптират към обществото, но и за да могат да го подобрят! Да се откажем от създаването на деца не решава проблемите – напротив, това лишава света от бъдещи мислители, учени, иноватори и хуманисти, които могат да допринесат за по-добро бъдеще.
Жените, които подкрепят антинатализма, често изтъкват, че родителството днес е изпълнено със страх – за безопасността на децата, за средата, в която ще растат, и за това как ще се впишат в обществото.
На тях трябва да им се каже, че страхът е естествена човешка емоция, но ако позволим той да ни ръководи, ще спрем да правим важни и значими избори. Да не раждаш дете, „за да го предпазиш“, е като да не излизаш навън, за да избегнеш риска от инцидент – това е ограничение, а не решение. Историята показва, че най-великите личности са израснали в трудни времена – силата на човека е в способността му да се адаптира и да преодолява препятствията. Вместо да спираме да създаваме живот, можем да се фокусираме върху създаването на по-добър свят.
Други антинаталисти стигат и до радикалното твърдение, че решението да имаш деца е егоистично, тъй като светът вече е пренаселен и има много изоставени деца. Горко за Европа, горко за нейното бъдеще! Подобна позиция носи опасността Европа да изчезне като култура. Неоспорим факт е, че европейското население се намира в демографска криза, а високата раждаемост е явление, което се наблюдава на изток в лицето на арабския свят и Индия. Лишена от разум е идеята Европа да спре своята раждаемост, защото виждате ли, раждаемостта е силна на изток.
Да имаш дете не е просто биологичен акт – това е начин да оставиш наследство, да дадеш смисъл и да участваш в създаването на бъдещето. Родителството не е самоцел – то е „инвестиция“ в ново поколение, което може да направи света по-добро място.
Ако гледаме на бъдещето като на време, което заслужава да бъде населено от добри хора, тогава раждането и възпитанието на тези хора става нравствен избор, а не егоистичен акт.
Антинаталистите често твърдят и че по-развитите видове се възпроизвеждат по-малко и това е биологична закономерност, която хората трябва да следват. На тях трябва да им се каже, че хората не следват строго природните закони – ако беше така, нямаше да имаме култура, нравственост и наука.
Всъщност възпроизвеждането при видовете не е само въпрос на „интелигентност“ – различните стратегии за размножаване зависят от фактори като среда, продължителност на живота и социална структура. Ако следваме тази логика, трябва ли развитите общества да изчезнат напълно?
Да се отказваме от родителството и раждаемостта поради страх е нерационално. Светът не е статичен – хората създават бъдещето и могат да го направят по-добро, а децата не са просто „жертви“ на обстоятелствата – те са потенциалът за промяна. Вместо да се отказваме от живота, можем да работим за подобряване на света, чрез възпитаване на нови поколения.
При съвременните антинаталисти се забелязва, че те често прибягват към апел към емоции, а всеки изучавал логика знае, че апелът към емоции (argumentum ad passiones) е логическа заблуда, защото вместо да се основава на разумни аргументи и факти, той използва емоционална реакция, за да убеди хората в дадено твърдение.
Емоциите са субективни и непостоянни. Те се променят в зависимост от контекста, личния опит и моментното състояние на човека. Ако дадено твърдение е истинно, само защото поражда силна емоционална реакция, тогава истината би зависела от това кой я възприема и в какво настроение е, което прави критериите за истина нестабилни. Освен това емоциите могат да бъдат манипулирани. Политиците, медиите и рекламите често използват емоционални аргументи, за да повлияят на възприятията на хората. Ако приемем емоциите за критерии за истина, това означава, че истината може да бъде „произведена“ чрез манипулация, което е абсурдно. Политическите кампании често използват страх („ако не гласувате за нас, страната ще изпадне в хаос“) или съчувствие („помислете за децата“) вместо реални аргументи за политики.
* * *
Да, вярно е че решението дали да имаш деца е личен избор, но негативизмът и страхът не бива да бъдат основен фактор в този избор. Християнството разглежда раждането на деца като благословeние, призвание и смисъл на човешкия живот. Богословските аргументи в полза на родителството се основават на различни аспекти на вярата, включително сътворението, любовта, продължението на рода и Божията воля.
В Битие 1:26-27 се казва, че човек е създаден „по образ и подобие Божие“. Както Бог създава живот, така и хората участват в Неговото дело чрез раждането на деца. Бог заповядва на Адам и Ева: „Плодете се и множете се, напълнете земята и я обладайте“ (Бит. 1:28). Заповедта показва, че размножаването не е просто биологичен акт, а свещен дълг. Важно е да се подчертае, че в християнството децата не са основната цел на брака, а негов естествен плод.
Целта на брака е духовното спасение на двамата съпрузи, чрез взаимна любов и освещение. Св. Йоан Златоуст казва, че съпружеската любов сама по себе си е свещено тайнство и образ на Христовата любов към Църквата. Дори когато едно семейство няма деца, това не означава, че бракът им е непълен – защото пълнотата идва от единението с Бога. „Ето, наследство от Господа са синовете, награда от Него е плодът на утробата“ (Пс. 127:3-5) казва цар Давид. Това означава, че децата се разглеждат като дар, а не като тежест.
В Новия Завет виждаме как семейството е представено като основна структура на обществото. Според св. Йоан Златоуст, „домът е малка църква“, където се възпитават нови християни. В християнската традиция любовта между мъжа и жената е отражение на Божията любов. Св. Августин казва, че истинската любов е винаги творческа – тя създава живот, а св. Максим Изповедник разглежда семейството като образ на Троицата, където мъжът, жената и детето отразяват единството в любовта.
Християнството още учи, че истинската любов е жертвена. Раждането и отглеждането на деца изискват отдаденост, носят трудности, но и изграждат добродетелите на човека. Възпитанието на дете е не само социален, но и духовен процес. Родителите отговарят не само за физическото, но и за духовното израстване на децата си.
Според християнството Бог ръководи историята и светът не е обречен. Въпреки че има страдания, човекът не трябва да губи надежда и да се отказва от бъдещето. Ако добрите хора не отглеждат деца, кой ще остане, за да промени света към по-добро? Светците, мъдреците и духовните водачи също са били деца – ако техните родители се бяха отказали от родителството, човечеството щеше да загуби големи личности.
Да не раждаш деца от страх е липса на упование в Божия промисъл. Ако хората вярват, че Бог е любов и справедливост, тогава те трябва да вярват, че животът има смисъл и че всяко дете идва на света с Неговото благословение.
В крайна сметка доверието в Бога е по-важно от страха. Светът винаги е имал проблеми – войни, бедност, несигурност. Но хората не трябва да спират да живеят, защото има трудности. Християнството учи, че животът не се измерва само с материални условия, а с духовната стойност, която придаваме на съществуването.
Антинатализмът се уповава на песимистична и едностранчива интерпретация на човешкия опит. Историята ни показва, че въпреки трудностите и страданията, човечеството непрестанно прогресира – продължителността на живота нараства, условията на живот се подобряват, а възможностите за решаване на глобални проблеми се разширяват.
От християнска гледна точка, животът и създаването на семейство се разглеждат като част от Божието домостроителство за спасението на човека, а раждането на деца е не само биологичен, но и духовен акт. Доверието в Бога, а не страхът, трябва да бъде водещо в човешките решения. Историята ни показва, че дори в най-трудните времена хората са намирали начини да се адаптират, да създават и да оставят положително наследство. Вместо да се предаваме пред предизвикателствата, можем да изберем да изграждаме по-добър свят, в който новите поколения да намират смисъл, надежда и възможности за развитие.
Християнството ни учи, че животът не е ценен само когато е изпълнен с материални успехи или потомство, а когато е осветен от любовта и жертвоготовността. Бракът е път към спасението – независимо дали има деца или не, неговата истинска цел е да доведе съпрузите до единение с Бога. Отказът от родителство, мотивиран от страх, е разбираем в несигурните времена, в които живеем, но той не трябва да бъде продиктуван от отчаяние. Вместо да се боим от бъдещето, можем да го градим с вяра, надежда и любов.
–––––––––––––––––––––––
Източник: Вяра и Дело, брой 2 (52), година XI, април 2025 г.
