Чудото

Архим. Вартоломей (Газетас)

През живота си човекът се сблъсква с най-различни трудности. Те са свързани както със здравето, така и с финансите, с работата, а и с много други моменти, в които той достига границите на своите възможности, ако бъде призован да изправи срещу тях. Така идват онези трудни моменти, в които човек разбира, че е съвършено неспособен да се справи и започва отчаяно да търси помощ.

Но ако помощта от неговите близки не е достатъчна, тогава за да намери решение, той започва да търси божествената намеса, чудото.

Чудото е последното средство, към което се прибягва в търсене на решение през цялата човешката история. Човек очаква чудо, което да го освободи като с магическа пръчка от проблема му, той търси чудо, което да промени начина му на живот. Но упоритото търсене на такова чудо много пъти води до търсенето и на чудотворец. А това може да се окаже фатално.

Мнозина превръщат търсенето на чудотворец в цел на своя живот. Издирват „светеца“, добил репутация на „специален пратеник“ в света за спасението на хората. Такъв човек, който в крайна сметка започва да разчита на последователите си, се превръща в нещо като атракция, става символ, задоволяващ нечии болни духовни търсения.

 В душите на такива „търсачи“ се култивира илюзията, че само такъв човек с молитвата си може да върши чудеса. Създава се илюзията, че чудото става сякаш по някаква “тайна рецепта”, магически, автоматично, стига човек сам да си го поиска. Хората отчаяно търсят чудото, което ще ги спаси. Но те го търсят по погрешен начин, магически, директно – тук и сега, сигурно защото така са ги учили.

Но истината е, че животът ни не се основава на магия, а на надежда. Надеждата означава вяра в Бога, борба и усилия, без никакви тайни рецепти и магии. Без чудотворци, които мамят света, като казват, че само тяхната молитва или собствената им икона правят чудеса. По този начин се губи смисълът на молитвата и Божията сила на Кръста или благодатта на който и да е изобразен на икона светец, защото навлиза личният елемент, който превръща всеки свещен предмет в обикновен инструмент. Така чудото вече не се разбира като проява на Божията благодат, а на човешката сила – и всички се възхищават на конкретния „чудотворец“, а не на Бога.

Объркването в ума на човека, което причиняват подобни изкривявания, поврежда вярата му и променя смисъла на живота, преподаван от православното учение. Защото вярата не е привилегия на малцина избрани. Всички хора са призовани от самия Христос да вярват в Него и да Го следват свободно.

Случаят с ханаанката от Евангелието ясно ни показва това. „Велика е твоята вяра“, ѝ казва Христос. Голяма вяра в Христос от … идолопоклонник. Тя вярваше със сърцето си и не се обиди от изпитанието, на което Господ я подложи. Тя вярваше и търсеше чудото от Единствения, Който според нея можеше да  го направи и заслужи да чуе Господ да ѝ каже: „нека бъде както искаш“ – и чудото се случи!

Митарят от притчата – човек, мразен от своите съвременници, потънал в грях, буквално насилващ хората, за да събира данъците, като почувствал своята греховност и не смеел да погледне към Небето, извикал: „Боже, бъди милостив към мене грешния“. И Бог приел молитвата му.

И обратното – фарисеят, религиозният човек, човекът на вярата – този, който вършел това, което диктувал Божият закон, в крайна сметка се оказало, че нямал вяра в Бога. Въпреки всички молитви и пости, той бил изпълнен с високомерен егоизъм, като смятал себе си за по-праведен от всички хора. Бог обаче в крайна сметка не приел молитвата му. Чрез светото Евангелие и притчите и до днес се разкрива недостатъчната вяра на тези от християните, които се смятат за богоизбрани.

 Потвърждават се Христовите слова: „Митарите и блудниците ви преварват в Божието царство”. Християните, „избраните“, не могат да станат пример за подражание, а хората, които не се наричат ​​християни – „неизбраните“, се оказват с по-голяма вяра. И в крайна сметка те ни дават пример за пътя, по който трябва да вървим.

Липсата на вяра отнема чудото от живота ни. Това е следствие и от небрежността и безотговорността, която проявяваме. Искаме всичко да се реши магически, без лични усилия, без да си „разваляме“ начина на живот, към който сме привиквали. Животът в Христос е престанал да бъде начин на живот за днешния християнин. Той се превръща в суха, замръзнала и безвкусна рутина. За съжаление, това отношение към духовния живот води до задънена улица, до отчаяние, до депресия.

 Този начин на живот вече е станал навик, самият живот се е превърнал просто в „прекарване на времето“, за разлика от живота на тези, които не са изгубили надежда – нещо, което звучи странно за мнозина. Но, за да се надяваш, трябват и сила, и кураж. Който се надява, той преживява чудеса и ситуации, които не могат да бъдат обяснени от човешкия ум.

 Надеждата е отношение към живота. Тя е воля за живот. Чудото наистина се случва в живота ни, но при условие, че имаме вяра. Чудото е присъствието на Бог в живота ни. Самият Той иска да се намеси в нашия живот, но чака да Го повикаме. Чудото се случва не само защото Го молим, но и за да ни „събуди“, да ни покаже Своето присъствие и да ни научи да не Го забравяме.

Ако наистина искаме да видим чудеса, трябва не само да се наричаме християни на думи, но да бъдем и християни по същество, а това изисква да преосмислим много греховни неща и вредни навици, с които сме свикнали и си „чувстваме удобно“. Нужно е да „запретнем ръкави“, като се опитаме да наваксаме пропуснатото време. Да се стремим към смирение и покаяние – добродетели, които са украшение в живота на християнина, и чрез които ще можем да възродим вярата си в Бога. Чрез тази вяра нашият вътрешен свят ще бъде укрепен. Това ще бъде чудото, което ще промени живота ни. То ще ни даде сили да се издигнем от духовната летаргия, която ни води в задънена улица. И душата ни ще се напълни със светлина и надежда!

 Честито навечерие на Великия пост и успешна духовна борба!

Архим. Вартоломей, игумен на св. обител Есфимен, Света гора – Атон

————

Превод: архим. Никанор, игумен на св. Църногорска обител

Източник: Ιερά Μονή Εσφιγμένου