Меню Затваряне

Шаячна интелигенция

Цветан Стоянов

Девети септември, освен черна дата в българската история, е и Международният ден за защита на образованието от нападения. Отбелязва се от 2020 г. с резолюция A/RES/74/275 на Общото събрание на ООН от 28 май 2020 г., за да се привлече вниманието на обществеността към проблемите, свързани с осигуряването на достъп до образование на децата и младите хора, живеещи в страни, засегнати от въоръжени конфликти. За влиянието на комунистическия режим върху българската интелигенция и култура е говорено и писано много. По този повод днес предлагаме на читателите едно есе, писано през 1959 г. от Цветан Стоянов (1930-1971) – културолог, критик, писател, преводач, легенда сред българските интелектуалци от 60-те години на ХХ в. По-старото поколение помни неговите преводи от английски на Байрон, Емили Дикинсън, Джек Лондон, Уолт Уитман, на „Книга за джунглата” на Киплинг, „Момчето от Джорджия”на Колдуел и „Зимата на нашето недоволство” на Стайнбек, разказите на Самърсет Моам, „Пътешествията на Гъливер” на Джонатан Суифт и „Да убиеш присмехулник” на Харпър Ли. Негови са прекрасните есета „Броселиандовата гора”, „Орфей” и „Хубавите разговори”, както и шедьовърът, посветен на Достоевски – „Геният и неговият наставник”. „Той е може би единственият истински европеец в интелектуална София”, смята писателят Георги Марков. А поетесата Блага Димитрова споделя след неговата твърде ранна кончина: „Ние загубихме своите очи и уши”.

Цветан Стоянов

Къде ще се скриете, мои бедни приятели? Няма къде да се скриете! Миризма се носи из цялата страна, миризма на шаяк и спарено тяло! Виждате ли чистите чаршафи наоколо – на всеки един е легнал човек с потури! О, кой ще отвори прозореца, за да влезе вятърът, великденският вятър, пречистителят, който ще издуха вонята от ъглите и ще спаси измъчените ноздри? Кой ще изгони неканените, които направиха от културата одая?

Все по-натъпкана става одаята, а те влизат, нови и нови, сами и на групи, със стотици и с хиляди – неизброимите, неудържимите, шаячените интелигенти! Името им е легион – като скакалци, като термити нахлуват те и заемат всяко кътче! Една тъмна, понесена джунгла, една лавина, за която няма спиране, техният строй се множи от ден на ден. Няма нужда да говорите с тях, за да ги познаете. Тези буцести черепи, тези окосмени челца, тези малки свински очички, тези чепати печенегски туловища – не сте ли ги гледали до насищане и пренасищане! Какви умчета се крият зад тях, тесни като килери на стара къща! Какви мозъци, съставени само от плоскости и ръбове! Не дай Боже да сте наблизо, когато започнат да ги напрягат, да промишляват по някой проблем, да обсъждат – тогава от оскъдните им гънки се вдигат изпарения и шаяченият мирис става толкова силен, че може да ви задуши!..

Те са прочели една брошурка за Опарин и знаят тайната на живота; те са зазубрили няколко конспекта и разбират що е единство и борба на противоположностите; те могат да ви докажат, че светът няма начало и няма край; те са научили, че зад всеки възторг стоят икономически отношения. Всичко им е ясно, на тях, шаячените интелигенти – или, ако не им е ясно, то поне са уверени, че скоро ще им се изясни, стига само да проверят какво пише по въпроса в учебника. А учебници те имат в изобилие – още с парите от първата заплата са ги купили и наредили в новата етажерка, там до прочутия червен абажур, който напомнял Чеховски разказ – може би, защото и от него лъха същият ужас на пошлостта. И ето че миг след това те, които до вчера не са виждали четка за зъби, ви говорят за цивилизация. Те, които знаят от „пази Боже“ до „помози Боже“, ви учат как да разбирате Гьоте. Речникът им е от сто думи – започва със „значи” и завършва със „специфика”. С него те ще ви изкоментират всяка мъдрост.

Развлечени, нахални, космати, самоуверени, те носят своите гурели из библиотеките и изложбените зали, сочат с пръсти, мръщят се, кашлят и раздават оценки. „Всичко това е за нас – казват те – и ако не ни харесва, не може да съществува”! Но те не са само публика, те станаха и – прости ми, Господи! – създатели, та дори и командири на културата! Малцина ли са се възкачили върху диригентските пултове, за да размахват геги? Колко месарски ръце галят пепелницата от слонова кост преди да напишат върху ръкописа „Да се поправи“? Преклонете се и се смирете, своеволници – пред вас е великото жури на простаците, то ще ви съди и ще ви дава равнище!

Някой ще възрази сигурно, че думата „простаци“ не е точна, че тя трябва да се отнесе към друга категория. Но, извинете, думата е тъкмо на мястото си! Напразно се мъчат да изменят лексиконите и да коват нови смисли на старите, познати прозвища, за да не ударят те там, където трябва… Хората знаят много добре на кое се казва простащина, те не са забравили чак дотолкова българския език. И хиляда социологически есета да се напишат, те няма да обезмирисят шаячения интелигент – защото той и само той е истинският, страшният, устременият, войнствуващият простак. Той не притежава дори свежия смях на варварина, той е тъп и сериозен като глинен африкански идол, като чукундурите, които доскоро е вадил от бащините си ниви!

Ще попитате откъде идва, кой извор го изригва от недрата си? Да, страшното е, че идва от народа! Той бе същото тихо и наивно дете, което преди малко седеше в ниската класна стая, под лавиците, където мирише на дюли, и от стената вдъхновено гледа Ботев. Каква сила го преобрази и отнесе аромата на дюлите? Ботев би се изплашил да го види сега. Неофитовци и априловци щяха да се обърнат в гроба, ако можеха да го усетят, него, питомеца на днешното училище! Но те са мъртви и той си служи безнаказано с техните имена, гордее се, че е продължител на паисиевата линия! Той е насочил като пика своята диплома. „Народът ме е изучил – ечи гласът му, – за да уча вас“!

Затова, разбира се, националното му е винаги на устата – но не истински националното, а онази лъжлива затвореност, която той е оградил с плетища. Толкова знае – от село до Голо бърдо, там е пасал козите, там е вселената. И толкова трябва да знаят всички, за да му бъдат равни, за да могат да клекнат заедно на припек да люпят слънчогледово семе, да си гледат немитите крака, да душат вкисналия си козяк, да си разправят говедарски анекдоти и от време на време патриотично да се провикват: „У-бре-де-бре”! и „Льох-мари-майчице”! Това било родното, земята, която ни давала сила като на древния Антей. Шаяченият интелигент би изрязал всички крила, за да осигури тази земност.

Защото за него любознателността е първороден грях. Ако някой рече да погледне оттатък баира, той ще се смръщи и ще го покаже с пръст: „Аха, ето го родоотстъпника”! Кой разправя там, че Амазонка била по-дълбока от Искъра? Що е това Амазонка? Я дайте да го видим тоя другар! – и вече е готов да говори за предателство. Своето скудоумие той нарича родина. Тъпченето в пръст­та – жизненост. И върховната му добродетел е неговото мръсно бельо – понеже, видите ли, е нашенско, баба му го е тъкала ей тук, на пруста…

Но кого ще излъже той, че идвайки от народа, е едно с него? Та от народа са дошли толкова много неща, които са му били чужди, защото той създава всичко и всякакво! Нали после сам той ги изхвърля от себе си и ги разтъпква с крак? Ах, тази лъжлива принадлежност, която се мъчи да се родее с шаяка! Това демонстриране на калта под ноктите, с което се иска да се напомни за чернозем! Не, народът не може да се отъждестви с такава смет! Народът, който достигна кристални висини на чувството и съзерцанието и ги предаде в дивните стихове на песните си; който с най-простички бои направи дори от килимите си цветни приказки, който вряза чистотата на душата си в дървени иконостаси, достойни за всички луври и ермитажи; народът, който можа да стопли с човечен хумор мрака на вековно страдание, да почувствува музиката на неуловими нюанси, да открие с две думи мъдрости – бисери; народът, който се втурна със свещена жажда към светлината, който късаше от парчето хляб, за да купи книжки на малките си, който още преди двеста години разнасяше стока от Мюнхен до Етиопия и гледаше света с големи любопитни очи; народът, чийто шаяк, и най-груб, и най-дрипав, никога не мирише – истинският, великият, дълбокият, създаващият народ по-скоро ще изчезне, но няма да нарече свои шаячените интелигенти. От него те са взели само външния пласт и дори него са превърнали в карикатура.

Не на народа са деца те, а на обстоятелството; плодът на преходното време, което наред с героите и красотата си изхвърля на бял свят и изроди; нечистотията на големия разлив. Те нямат нищо общо и с партията, макар че някои от тях са се окичили със значки и членски книжки – та не им стига бичия устрем и цялата еднопосочност на мъничките им мисли, а искат и с тях да си пробиват път! Истинската партийна интелигенция е чистота и богата душевност, многостранност и търсене, тя изстрадва всяка истина, за нея марксизмът е дълбочина, а не букварче с две фрази за делник и две – за празник. И тук шаячените интелигенти са само пяна и мътилка, болест и проклятие; те са голямата, срамната, жилавата като бурен опасност!..

И може би затова най-жалко и болно е, когато ние не я виждаме, когато добри, изтънчени, даровити между нас се правят на слепи или вече са наистина ослепели и търсят призраци в пространството, срещу които да проявяват енергията си и да размахват дървени мечове. Не разбират ли те, че в момента има един враг? Не усещат ли, че той ги притиска с безбройните си кореми? Че гласът му е изпълнил целия въздух? Че трябва свещена война, за да се спре този прилив? Или може би по-лесно и по-приятно е да търсиш призраци в пространството?

Къде ще се скриете, мои бедни приятели? Няма къде да се скриете! Миризма се носи из цялата страна, миризма на шаяк и спарено тяло! И все пак аз вярвам, че ще задуха великденският вятър, пречистителят, че вълните ще изхвърлят на брега пяната на прехода. Защото нито една култура, и стара, и нова, не може да търпи нищожеството. Но вие естети-рицари, търсители на красотата и правдата, които ще излезете тогава от хралупите, ще можете ли да кажете с чиста съвест: „Ние воювахме за този ден, дори когато мушкахме другаде“?

1959 г.

––––––––––––––––––––––

Източник: Портал Култура

Posted in Публицистика