Ренета Трифонова
Ренета Трифонова
Когато говорим за семейството в Църквата, ние винаги имаме предвид не „институция“ или „най-малката клетка на обществото“, както беше наричано то в тоталитарното минало, а нещо много повече. Семейството и животът в него винаги са привличали вниманието на църковните пастири, защото там се изгражда малката общност по подобие на другата голяма общност – Тялото Христово.
Посланието, което ап. Павел пише до жителите на Ефес в 5-а и 6-а глава, разкрива един много по-дълбок и, струва ми се, вече позабравен смисъл на семейството. Днес е модерно за семейството да се говори и пише с тежка идеологическа натовареност – то е „традиционно“, „православно“ и не може да бъде друго. Ние не мислим днес за „нетрадиционното“ семейство – как бащата може да отглежда детето си, ако е вдовец, или майката да живее сама с децата си, ако е успяла да избяга от съпруг насилник; или за онова „нетрадиционно“ семейство, в което баба и дядо отглеждат своите внучета, докато родителите им работят в чужбина.
Налице са агресивни опити да се налага определена визия за семейството, без да се говори за многобройните изключения, за несъвършенствата, за изпитанията и разделите – сякаш традиционното семейство е това, в което всички са щастливи и всичко е като в детска книжка с картинки. Но тези несъвършенства могат да бъдат преодолени, ако за семейството се върне старото название, което често се използваше, и за което съвременните организатори на шествия може да не са чували – домашна църква.
Всъщност, ако следваме опита на поколенията преди нас, „традиционното“ семейство е именно домашната църква – животът на нейните членове в общността на спасението. Неслучайно тази общност е наречена също „църква“ по подобие на Христовата Църква. Св. евангелист Матей е записал ясно думите на Христос: „където има двама или трима събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях“ (Мат. 18:20).
В ранното християнство вярващите често са се събирали по домовете. В Посланието до Филимон ап. Павел се обръща така: „и до Апфия, възлюбена сестра, и до Архипа, наш съратник, и до домашната ти църква“ (Филим. 1:2). Това означава, че домът на Филимон е бил център на местна християнска общност. Ап. Павел изпраща посланието не само до Филимон, но и до хората около него – до цялата „домашна църква“. Това подчертава общността на вярата във всеки християнски дом, неговата пълнота като евхаристийно събрание във време, когато християните не са имали великолепни сгради за богослужение. Павел прави паралел между Църквата, семейството и дома и съвсем естествено е изразът „домашна църква“ да бъде изпълнен с този смисъл, който му отдават християните.
Св. ап. Павел обаче нарича Църквата и Божи дом, Божие семейство: „И тъй, вие вече не сте чужденци и пришълци, а съграждани сте на светиите и членове на Божието домочадие“ (Ефес. 2:19). Той използва образа на семейството, за да покаже колко дълбока и лична е връзката на вярващите с Бога и помежду им. За апостолите и християните, до които те са изпращали послания, Църквата не е институция, а Божи дом, духовно семейство, в което Бог е Отец, а вярващите са Негови деца. Това прави Църквата семейство от братя и сестри в Христа.
Затова и говоренето за семейството трябва да бъде като за „дом“ и да показва стабилност, принадлежност, сигурност и любов – всичко, което Църквата трябва да олицетворява.
Съвременните шествия за християнското семейство дълбоко се отличават от тази визия за домашната църква, разкрита ни още от апостолско време. Тя трудно се съвместява с публичната демонстрация, а разбирането за нея не е като за „клетка на обществото“. В историческия живот на Църквата на семейството не се е отделяло специално „институционално“ внимание – нито чрез шествия и показност, нито чрез укази, тъй като то винаги е било разбирано като своеобразна „църква в Църквата“ според апостолското тълкуване.
Когато за първи път през 1929 г. в България се приема Ден на християнската младеж и семейството с решение на Св. Синод на БПЦ, съвпадащ с празника Въведение Богородично, това задължително трябва да се тълкува в исторически контекст. През 1932 г. излиза на книжния пазар изследването на проф. Ганчо Пашев „Нравствено учение на Иисуса Христа“, в което ученият прави ретроспекция на християнските принципи в нравствения живот.
Може би днес си представяме, че семейството е било „традиционно“ според разбиранията на съвременните идеолози на шествията. Българският богослов обаче е бил дълбоко обезпокоен за състоянието на българското общество след Освобождението и след края на Първата световна война. Образованието е било ограничено, свещениците – недостатъчно подготвени за пастирската си мисия, а младото поколение се е ориентирало към европейското образование и култура.
Може и да не повярва драгият читател, но според статиите и словата на нашите богослови и клирици от онова време влиянието на Българската църква е било значително отслабено и тя трудно е отговаряла на нравствените потребности на българите. Затова проф. Пашев, който е сред основателите на Богословския факултет в София, се заема да разработи система за разпространение на християнските добродетели сред населението, тъй като то преживява същата следвоенна криза, в която изпада целият свят. Нека си припомним, че това е и времето на революциите – първата от тях официално прокламира в СССР новата доктрина на безбожието.
В такова историческо време Св. Синод решава да има Ден на семейството, обвързан с църковния празник, макар и до днес да няма подобен ден в друга поместна църква, който да дублира Въведение Богородично и да напомня на родителите за техните задължения към възпитанието на децата.
Но ако тогава през 1929 г. този ден като концепция все пак е напомнял за домашната църква, какво напомнят шествията за семейството днес? Добре е техните организатори ясно да формулират каква е целта им и какъв образ на семейството желаят да представят пред обществото. Защото според посланията, които се виждат на плакатите и в публичното говорене около тези инициативи, нерядко остава впечатлението, че образът на семейството отново влиза в матрицата на старата идеологема за социалистическото семейство като „най-малката клетка на обществото“, която в миналото е служила за легитимация на партийните повели. Според тях родителите са били длъжни да възпитават децата си в лоялност към партията-държава и да бъдат подчинени на обществения интерес в рамките на работническия колектив. И въпреки заявената грижа на партията за семейството, по време на социализма в страната има изключително много аборти и разводи.
Днес особено ясно личи по публичните послания как църковната институция сякаш е поставена в неестествена ситуация – да легитимира определен образ на семейството, както навремето партията е създавала концепцията за социалистическото семейство. Само че отсъства разбирането за домашната църква, която за християните е истинското християнско семейство. То не манифестира, не претендира и не излиза по площадите с големи плакати и гръмки лозунги, нито подкрепя или протестира срещу други граждански шествия. То свидетелства – със своя живот и святост.
Затова съвременните шестващи трябва да се запитат какво ги мотивира – дали става дума за обществена разходка в центъра на столицата, дали публична изява за собствен имидж или действителна грижа за хората и техните семейства. Тази грижа неизбежно преминава първо през личното свидетелство на вярата и личния пример. Ако не можем да покажем този пример в своите „традиционни“ семейства (каквото и да означава това), ако не можем да устроим дори собствената си домашна църква, подобни шествия няма да помогнат, а най-много да навредят, тъй като обществените противопоставяния рядко са довеждали до добър резултат.
Християните винаги са имали за пример Свещ. Писание и Свещ. Предание на Църквата. Според църковния опит същинското предназначение на семейството е не да служи на държавни, идеологически и политически цели, а да възпитава в святост.
Ако древната Църква беше разчитала на публични демонстрации, едва ли щяхме да познаваме примерите на онези семейства, които са дали светци на Църквата. Християнството е преобразило света не чрез шествия, а чрез живота на хората, които са живели Евангелието. Въпросът не е дали християните могат да участват в обществения живот. Разбира се, че могат. Въпросът е по-скоро дали подобни инициативи действително укрепват семейството като домашна църква и помагат за духовното възпитание на хората, или създават нови разделения и противопоставяния.
Семейството не се изгражда на площада, а у дома; не чрез декларации, а чрез ежедневен труд, любов и вярност. И още нещо важно. Както споменах в началото, неслучайно ап. Павел говори за домашната църква чрез образите на дома и църквата. Той не описва външен модел, по който тя да бъде разпозната, а нейното духовно съдържание. В тази домашна църква има място за всички човешки несъвършенства и житейски изпитания – за самотните родители, за възрастните, които отглеждат своите внуци, за бездетните семейства, за хората, които носят тежестта на различни страдания. Това, което ги обединява, не е външната форма, а общението в Христос.
Ето защо домашната църква не може да бъде сведена до идеологически образ. Тя е преди всичко начин на живот, защото както напомня проф. Ганчо Пашев – учението на Христос не е теория, а живот. Този живот не се изчерпва с лозунги и кампании. Той се живее – с всички свои трудности, несъвършенства и предизвикателства. Опасността пред съвременната църковна среда е не толкова в отделните инициативи, колкото в изкушението да подменим духовния живот с идеологически послания. Когато това се случи, Църквата започва да говори с езика на обществените кампании, вместо с езика на Евангелието.
Аз вярвам, че Църквата има друга задача. Не да противопоставя едни обществени групи на други, а да бъде място за среща, изцеление и спасение. Не да разделя хората според техните обществени позиции, а да ги призовава към преобразяване в Христос чрез лично свидетелство. Християните живеят в света, но не са от света. Те нямат тук постоянен град, а бъдещия търсят (Евр. 13:14). Именно затова силата на Църквата никога не е била в публичната демонстрация, а в светостта на нейните членове. И може би днес повече от всякога имаме нужда да си припомним това.
Но тук възниква и друг въпрос. Ако в продължение на години част от православната общност гледа с подозрение на всякакви форми на икуменизъм и междуденоминационно сътрудничество, защо същите опасения сякаш отсъстват, когато става дума за подобни идеологически инициативи? Не е ли редно да се приложи еднакъв критерий към всички случаи?
Около шествията за семейството често се събират представители на различни християнски общности – православни, католици и протестанти. Само по себе си това е факт, който заслужава честен разговор. Защото в едни случаи подобно сътрудничество се определя като недопустимо, а в други се приема без особени възражения. Подобна непоследователност поражда въпроси, на които рядко се дава ясен отговор.
Още по-важно е обаче друго. Докато спорим кой с кого участва в едно или друго шествие, постепенно забравяме основния въпрос – какво всъщност представлява християнското семейство и по какъв начин Църквата свидетелства за него пред света. И къде остана езикът на домашната църква? Къде остана разбирането, че вярата се предава най-напред в дома, между родители и деца, чрез молитва, пример и участие в църковния живот? Не би ли трябвало именно това да бъде приносът на православните към обществения разговор за семейството?
Показателно е, че дори в други християнски общности се чуват критични гласове срещу прекомерната идеологизация на подобни каузи. Това подсказва, че проблемът не е в конкретната деноминация, а в изкушението християнската вяра да бъде използвана като инструмент за обществени и политически послания. А този риск е очевиден – когато Църквата започне да се идентифицира с определени кампании, тя неизбежно става част от общественото противопоставяне. Така постепенно се оказва в ситуация да подкрепя едни групи и да се конфронтира с други. А това трудно се съвместява с разбирането за Църквата като лечебница за всички грешници и място за спасение на всички хора.
Докато влагаме сили в идеологически битки, не бива да се учудваме, ако храмовете продължават да се изпразват. Участието в обществени инициативи е въпрос на личен избор и гражданска отговорност. Всеки гражданин на Република България може да направи своя избор и да подкрепи една или друга кауза. Но задачата на Църквата е друга – да спасява и преобразява света, а не да го разделя на лагери.
Признавам, че това, което виждам днес, ме изпълва с тревога. През годините съм виждала много църковни слабости и несъвършенства. Но никога не съм си представяла, че ще стигнем до момент, в който образът на християнското семейство ще бъде аркикулиран повече чрез идеологически кампании, отколкото чрез живия опит на Църквата.
Затова не мога да мълча. Не защото смятам, че Църквата трябва да се затвори за света, а защото вярвам, че тя има нещо много по-ценно за предложи на света от всяко шествие – опита на домашната църква, в която вярата не се демонстрира, а се живее.
И ако трябва да избирам между шумните площади и тихото свидетелство на домашната църква, бих избрала второто — с всичките му несъвършенства, трудности и човешки слабости. Защото именно там християнството е съхранило своята сила и я е предавало през вековете на своите деца – в топлата родителска грижа и личния пример в Христос.
***
P.S. Докато писах този коментар, стана известно, че Мариус Куркински, който вчера беше обявен за участник в Шествието за семейството, се е оттеглил след обществена реакция. Това решение може да се приеме като личен избор, направен според съвестта му.
По принцип участието на християни в подобни публични прояви изисква внимание към смисъла, който те носят. Исторически Църквата е излизала на обществени места не за да се представя и показва, а за да свидетелства.
Хората, които участват в подобни шествия, имат пълното право да го правят – както в прайд, така и в т.нар. антипрайд. Моята реакция е насочена не към самото участие, а към участието на Църквата като институция при едната страна, което неизбежно я въвежда в публично противопоставянеq докато тя по своята същност е място за спасение на всички грешници, без разлика от техния избор.
Църквата е призвана да намира път към всички и да ги обединява в едно Христово тяло, а не да ги разделя и противопоставя като заклеймява едното шествие, а се включва в другото. Ако преди години не винаги сме разбирали защо Църквата се използва по този начин, днес по-ясно се вижда как „защитата на традиционните ценности“ може да бъде вписвана в по-широки идеологически рамки, които вече не са само религиозни, а и политически по своя характер.
И ако възникне въпрос защо критиката ми е насочена не към прайда, а към т.нар. „антипрайд“ или Шествието за семейството, отговорът е прост: прайдът не се опитва да се легитимира чрез Църквата и християнството. Ако някога тръгне по този път, критиката ми към неговите послания ще бъде същата.
