Ренета Трифонова
На фона на пандемия, несигурност, икономическа криза и много смъртни случаи в целия свят, дрънкането на оръжие и замесването на Църквата в заплаха за предстояща война е повече от тревожно. Опасността е не само да се повтори войната между православни християнски народи като войната през 2014 г., засегнала Кримския полуостров, но има вероятност тя да засегне всички християни в Източна Европа. Вижте коментара на Манол Глишев по тази тема.
Манол Глишев
Ще има ли война в Източна Европа? (Или как дойде страхът)
Най-сериозните новини от последните дни не са само за Македония. Тя е част от по-голяма картина, която пряко ни засяга. Но и не засяга само нас. Около плановете и тревогите за евентуално предстоящото ново руско нашествие в Украйна паралелно се развиват много събития. Русия разполага оръжие в Беларус. НАТО праща нови сили в Черно море. Русия набързо и кърваво прекратява бунтове в Казахстан. Литва праща оръжия на Украйна. Финландия и Швеция се замислят за влизане в НАТО. Русия първо иска НАТО да изтегли международните си, разбирай главно американските си военнослужещи от цяла Източна Европа. НАТО заявява, че Украйна и Грузия неминуемо ще влязат в алианса.
На пропагандния фронт Московската патриаршия дори открива своя екзархия в Африка (любопитно съвпадение с намесата на руски „частни“ военни формирования в Централноафриканската република), след като Вселенската даде независимост на местната православна Църква в Украйна. На практика има вече схизма между самите православни йерархии, като Вселенската и Московската съответно практически заемат две непримирими позиции не по религиозни, а по чисто политически въпроси. Съединените щати заявяват, че очакват поредно нападение на руски сили срещу Украйна. Русия повтаря изрично, че иска в България и Румъния вече да няма международни (повтарям – американски) сили на НАТО. Изброеното е постепенна ескалация, изчерпване на дипломацията, серия от взаимни предупреждения.
Очевидно е, че Русия има нови амбиции и засега вярва, че има и силите да ги наложи. Руските власти вероятно смятат, че могат да продължат по този начин без опасност от отговор. А апетитът им идва с яденето. Русия разговаря на равна нога само с Щатите и Китай, като не смята държави като Украйна, България, Литва или Казахстан за суверенни, за независими в пълния, вестфалски смисъл на думата. По тази логика Грузия веднъж беше спряна от влизане в западните съюзи през 2008. Сетне Сирия послужи на Русия за поредна тестова площадка. Но не започна ли всичко още в Косово? На този огромен и все по-мрачен фон нашият спор с Македония (в който Русия има своята роля, както и западните ни съюзници я имат, без да разбират и да се интересуват от местните специфики) изглежда незначителен. Това е часовникът на голяма война в Източна Европа, а не някъде на другия край на света – и ние всички го знаем, макар да не искаме да произнасяме думата.
Разбира се, дано тази война не се случи. Дано се размине. Но за да стане това, по-агресивната, провокиращата страна трябва да бъде убедена, че няма нито възможност, нито интерес да се изправи срещу много противници наведнъж. Как може да стане това? С отстъпки? С неубедителната „дълбока загриженост“ на Германия и останалите западноевропейски страни? Със слаби и очевидно неработещи санкции? Не. Войната може да се избегне, само ако агресивната, провокиращата страна види недвусмислена готовност за обща, взаимна отбрана отсреща. Хищникът заплашва стадото, само докато стадото е склонно да му отстъпва по-слабите си екземпляри. Застане ли стадото заедно, хищникът размисля и се оттегля, поне временно.
Тази очевидна философия на готовност за защита е много по-добра гаранция за запазване на мира в Европа в сравнение с поредното жертване било на Украйна, било на България, било на друга държава. Събитията от 1933 до 1939 са направо учебник как не трябва да се държат днес западните сили. Русия все още може да бъде накарана да спре вдигането на залозите. Все още не е късно. Новата Студена война може да си остане студена. За студени войни светът е подготвен, в тях няма нищо ново и те все пак са за предпочитане пред трети световен конфликт. Но за това трябва кураж. Трябва отговорно лидерство. В противен случай, избягвайки готовността за взаимна отбрана, западният свят рано или късно ще бъде принуден да воюва, за да отбранява други страни, далеч на запад от Украйна или България. Страни, които днес все още не искат да разберат, че Украйна е това, което ги дели от хаоса.
Не ми се искаше да пиша това. Но ние всички сме просто хора. Искаме частен живот, щастие, семейства. Би трябвало ясно да виждаме заплахата пред обикновените си животи, мечти и надежди. Не ни стигат вирусът и корупцията, та сега над главите ни виси и заплахата от нов сблъсък в самата Европа – нещо, което изглеждаше немислимо поне от 1985 и поне докъм 2008. Разбира се, нямам съмнение, че при евентуален конфликт агресивната Русия ще бъде победена и ще има съдбата на Германия от 1945 (Германия днес не е лошо място, но сигурно е можело и да не се минава през ужаса на цяла световна война).
Погледът може да стигне и по-далеч, с Китай в ролята на новия нежелан съюзник и далечен противник от съветско-авторитарен тип. Но цената за такова бъдеще може да бъде само чудовищна в човешки животи, материални разрушения, нови болести, мизерия и отчаяние. Защото съвременната война е много по-страшна дори от войните на ХХ в. Оръжията и тактиката са много по-неразбираеми за цивилното население (тоест за всички нас). Добавете военните дронове и може би наближаващата сингуларизация на изкуствения интелект. Не забравяйте вече ставащите видими тук и там по света климатични изменения. А и винаги съществува рискът от ядрено унищожение на голяма част от човешките същества, градовете, индустрията, земеделието и другите ни постижения.
Не искам да звуча като Касандра. Не искам да си представям свят на апокалипсис и последващ постапокалипсис. За мое собствено съжаление, още в 2014 г. писах за „не ако, а когато“ в риска от руска агресия. Днес нещата изглеждат много по-зле. Всъщност Борисов беше прав в желанието си за идилично плаващи платноходки в едно мирно море. Само че за да има пак платноходки, трябва първо военните кораби да са достатъчно нагъсто.
––––-
Бел. ред.: Текстът е от профила на автора в социалната мрежа.
