Християнство.бг
Как да се отнасяме към учението за митарствата? И как да го съгласуваме с евангелското учение? Защо нито Христос, нито апостолите не говорят за тях?
Наистина, никъде в Евангелието и апостолските послания не се говори за това, че след смъртта душата на всеки човек преминава през 20 демонични „препятствия“, където бесове я обвиняват в грехове – както реални, така и измислени, а светли ангели се опитват да я оправдаят.
Учението за „въздушните митарства“ се появява, изглежда, доста късно (ако не броим неговите езически, дохристиянски корени). Широка известност то добива около X век, след появата на „Житие на преподобния Василий Нови“, където се описват митарствата на блажената Теодора (слугинята на Василий).
Както отбелязва митрополит Филарет Дроздов, свети Макарий Велики (IV век) очевидно не е знаел за това учение, тъй като в описанията си на посмъртните състояния на душата не споменава никакви митарства.
Поради това самият митрополит Филарет не препоръчва това учение да бъде причислявано към догматите. Цензорът на духовната литература и професор в Московската духовна академия Петър Казански в края на XIX век, оплаквайки се от ниското качество на църковната литература, нарича произведенията за митарствата неграмотни и „насочени към разпространението на суеверия сред народа“.
Въпреки това, духовни писатели от XIX век като Теофан Затворник и Игнатий Брянчанинов приемат митарствата като несъмнена реалност.
За мен разговорът за митарствата приключва с думите на Христос:
„Който вярва в Мене, не идва на съд, а е преминал от смърт към живот“.
Ясно е, че може да се спори кого точно наричаме „вярващ в Христос“, и дали е възможно вярващият да не преминава през митарства, а този, чиято вяра е съмнителна – да преминава. Но въпросът е, че легендата за митарствата не прави изключения: всички трябва да минат през съд – и то не Божи, а бесовски.
Дори Божията майка, Пресветата Богородица, по-почитана от херувимите и по-славна от серафимите, носила в себе си Победителя на ада и смъртта – дори тя трепери в очакване на бесовски съд, както твърди една от легендите за митарствата:
„Колко ужасни са тези бесове и митарствата, се вижда от това, че Самата Божия Майка, когато Архангел Гавриил ѝ известил за предстоящата ѝ смърт, молила Сина Си да избави душата ѝ от тези бесове“.
Как това се съвместява с думите на Христос:
„Да не се смущава сърцето ви; вярвайте в Бога, и в Мене вярвайте… Отивам да ви приготвя място. И когато отида и ви приготвя място, ще дойда пак и ще ви взема при Себе Си, за да бъдете и вие там, където съм Аз“ (Йоан 14:1-3).
В легендата за митарствата няма място за Христос и Неговото милосърдие, Неговата изкупителна жертва, Неговата сила и слава. Бог е там не като Личност, а като място на блаженство, до което трябва да се пробиеш през страшни съдии, които имат пълна власт над спасението на човека. Трябва да ги убедиш в невинността си или да им представиш достатъчно добри дела – свои или чужди.
Така, Теодора преминава през повечето митарства единствено благодарение на това, че преподобният Василий ѝ „заема“ свои добри дела:
„А светите ангели, взимайки от съкровищницата на преподобния Василий неговите добри дела, покриха моите грехове и ме отнеха от властта на лукавите духове… Ако не бяха добродетелите на преподобния Василий, които допълниха липсата на мои добри дела, нямаше да се избавя от дълга си към злите духове на това митарство, но те покриха всичко и бях освободена“.
В това се крие едно от основните различия между легендата за митарствата и християнското (а и библейско) учение. Апостол Павел, без да споменава „въздушни митарства“, казва:
„Всеки от нас ще отговаря пред Бога за себе си“ (Рим. 14:12);
„И няма твар, скрита за Бога; а всичко е голо и открито за очите на Оногова, пред Когото ние ще отговаряме“ (Евр. 4:13).
При митарствата обаче душата не дава отчет пред Христос, а пред бесове:
„Бесове, в образ на етиопци, обкръжиха светите ангели, които ме държаха, и викаха, показвайки моите грехове: ‘Тази душа има много грехове, нека даде отговор за тях!’“
Те ѝ представят грехове (реални и измислени), оценяват дали са „изкупени“ с добри дела, заключват я в тъмница и я мъчат, докато по молитви на Църквата и близките тя бъде освободена – или я хвърлят в бездната „до Второто пришествие, когато ще започне вечното мъчение в геената огнена“.
В тази картина на бесовско кривосъдие няма място за Бога и Неговата правда.
Апостолите ни учат, че човек не се спасява чрез дела – нито свои, нито чужди. Спасението идва чрез Христовата жертва, принесена „за живота на света“.
В легендата за митарствата преподобният Василий дава на ангелите златна торбичка, пълна с негови добри дела, с думите:
„Когато преминавате през въздушните митарства и лукавите духове започнат да измъчват тази душа, откупете я с това… дарявам тази торбичка на душата, която ми служеше“.
Основният проблем на тази легенда е, че тя има силно изразен антихристиянски характер. Това убедително е показал богословът Сергей Худиев. Той отбелязва и нещо показателно – че по време на митарствата блажената Теодора нито веднъж не призовава Спасителя.
Където е Христос и Неговата изкупителна жертва – там няма място за бесовски съд. И обратно – в съд, където можеш да се оправдаеш с дела (свои или чужди), Христовата жертва става излишна:
„ако чрез закона е оправданието, тогава Христос напразно умря“ (Гал. 2:21).
Апостолите проповядват благата вест за смъртта и Възкресението на Спасителя, Който е понесъл греховете на всеки човек и ги е изкупил със Своята кръв.
Центърът на живота на всеки християнин е Литургията – възпоменанието на Тайната вечеря, на която Христос взел хляба и, давайки го на учениците, каза:
„Вземете, яжте – това е Моето Тяло, което за вас се преломява за опрощаване на греховете“.
И, взимайки Чашата, казал:
„Пийте от нея всички – това е Моята Кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“.
За изкупителната жертва са свидетелствали пророците още преди раждането на Спасителя, за нея говори Иисус. Апостолите след смъртта и възкресението Му проповядват, че нашите грехове са изкупени веднъж завинаги – не чрез спазване на закона, нито чрез дела, а чрез Христовата Жертва, и сатаната вече няма власт над нас:
„Нито с козя и телешка кръв, но със Своята кръв влезе веднъж завинаги в светилището и придоби вечно изкупление“ (Евр. 9:12);
„в Когото имаме изкупление чрез кръвта Му, прошка на греховете по богатството на Неговата благодат“ (Ефес. 1:7).
И ако вече сме „изкупени с висока цена“, кой дръзва да застане между нас и нашия Изкупител:
„Оня, Който и собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни, как няма да ни подари с Него и всичко? Кой ще обвини избраниците Божии? Бог е, Който ги оправдава.
Кой е, който ще осъжда? Христос Иисус, Който умря, но още и възкръсна, Който е и отдясно на Бога, Който и ходатайствува за нас“ (Рим. 8:32-34).
Той ходатайства не пред бесовете на „въздушните митарства“, а пред Своя Отец, Който Единствен има власт да прощава или съди. Никой друг няма такава власт над нас.
Князът на този свят е осъден (Йоан 16:11) и изгонен (Йоан 12:31). Всички демонични сили са лишени от власт след смъртта и Възкресението на Спасителя. Той отне силата на „началствата и властите“ и ги изложи на позор (Колос. 2:14-15).
Христос вече е победил ада и смъртта. А Царството Божие вече е вътре в нас, още тук на земята, където все още се борим „против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Лука 17:21; Еф. 6:12).
То е в нас, не защото сме достойни или някой ни е дал от своите заслуги пред Бога, а защото Господ е благ и милостив. И има власт да даде на последния същото, което и на първия.
На вярващия в Христос още тук, на земята, е даден изворът на вечния живот, който никога няма да пресъхне (Йоан 4:14, 36).
Затова:
„Нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сили, нито настояще, нито бъдеще, нито височина, нито дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ“ (Рим. 8:38-39).
–––––––
Превод: Ренета Трифонова
Източник: Страница на Йоан Бурдин
