Меню Затваряне

Юрген Молтман – докато се надявам, аз дишам

Свещ. Йоан Бурдин
Юрген Молтман (8 април 1926 – 3 юни 2024)

Свещ. Йоан Бурдин

„Докато се надявам, аз дишам“ – така немският философ Юрген Молтман, автор на „Теология на надеждата“, промени известната латинска поговорка.

Той искаше да се занимава с квантова физика, но вместо това беше призован в армията на 17-годишна възраст.

Причислен към зенитна батарея, той оцелява по време на ужасните бомбардировки на Хамбург, когато градът е изличен от лицето на земята. Пред очите му изгарят живи хора. Една от бомбите, паднали наблизо, убива негов приятел от училище. Самият той оцелява по чудо.

„През онази нощ за първи път извиках към Бога: Къде си? Защо останах жив, когато другите са мъртви?“.

След като попада в съюзнически плен през 1945 г., той потъва все по-дълбоко в отчаяние и безнадеждност.

В лагера, където е държан, навсякъде са изложени снимки от Аушвиц и Бухенвалд: изнемощели хора, трупове, планини от обувки, грижливо свалени от мъртвите, пещи, пълни с недогорели кости. Всичко това силно потриса вчерашния ученик.

Той търси опора и никак не може да я намери.

За него спасение се оказва една малка книжка, подарена му от американски капелан – армейско издание на Новия завет и Псалтира, подписано от президента Рузвелт.

“Сляза ли в преизподнята – и там си Ти” (Псалм 138:8) – му попада пред погледа, когато я отваря.

„и там Твоята ръка ще ме поведе, и Твоята десница ще ме удържи, за да не отида твърде далеч и да не стана недосегаем за Теб“.

Тази мисъл го разтърси: „Бог присъства дори зад бодлива тел – не „дори“, а най-вече зад бодлива тел“.

Започвайки с Псалмите, той преминава към Евангелието от Марк:

„Когато стигнах до предсмъртния възглас на Иисус, вече знаех: ето го твоят Божествен брат и Спасител, който те разбира в твоята богооставеност.“

Тази неголяма книга преобръща живота му, изважда го от бездната, в която бил паднал.

Тук той открива и онези слова, които точно отразяват чувството му на опустошеност, и тези, които му даряват надежда.

По-късно той пише: „Не аз намерих Христос, а Той ме намери.“

Богословието му се ражда в концлагера и израства от страданията му.

„Жизненият ми опит на затворник оказа силно влияние върху мен: той се състоеше във взаимно усилващи се страдание и надежда. Когато човек се събере духом и се изпълни с надежда, тогава „веригите започват да го болят“, но болката е по-добра от разочарованието, при което всичко е безразлично.“

Надеждата му помага да оцелее. И за него тя е въплътена във фигурата на Христос, Богът, който страда, умира и възкръсва.

Без надеждата Евангелието е мъртво и вярата ни е напразна. А тази надежда се дава от Възкресението на разпнатия Христос.

Постепенно той стига до убеждението: във Възкресението вече се съдържа началото на бъдещия нов живот, но неговото изпълнение все още не е постигнато.

Живеем сред страдание, зло и смърт. Но Христос вече е дошъл в този свят. Неговото Възкресение не е епизод от миналото. То е начало на процеса на преобразяване: бъдещето е нахлуло и го променя, възстановявайки света в съответствие с първоначалния Божи замисъл.

Периодът от Разпети петък до Пасхалната неделя Молтман описва с една фраза: „Бог плаче с нас, за да можем един ден да се смеем с Него“. А Пасха е началото на „смеха на изкупените… Божият протест срещу смъртта“.

Най-важното е, че светът не е застинал в злото: той се движи неотклонно към изпълнението на обещанието – осъществяването на надеждата, тържеството на Царството.

В същото време нашата надежда не се пренася някъде в далечното бъдеще. Тя вече е с нас и ни променя, както и света около нас.

„Да се надяваш означава да отказваш да приемеш настоящето като окончателно състояние и да отказваш да се връщаш към миналото.“

„Надеждата живее там, където хората очакват и се стремят към едно алтернативно бъдеще.“ И колкото по-безпросветно е нашето настояще, толкова по-силно е християнското стремление към промяна на това състояние, към вътрешно и външно противодействие на злото, към опита да се ускори/приближи тържеството на Царството.

Ние живеем в очакване на пришествието на Христос, знаейки, че злото ще изчезне. Но в това очакване няма пасивност: чрез насочената си към доброто воля, чрез отказа си да приемем несправедливостта в настоящето, чрез противодействието си на злото, ние приближаваме пришествието на Христос и помирението на творението с Твореца.

„Мирът с Бога – казва Молтман – означава борба със света“. Защото светът е завладян от злото и смъртта. Въплътеният Живот нахлува в света на смъртта и като го унищожава, ни дарява надежда.

„Безнадеждността винаги е била най-страшният враг на живота. Затова за мен надеждата е източникът на жизнена сила.“

Осъзнавайки себе си като част от Божествения замисъл, като част от един свят, който е в процес на промяна/преобразяване/творене, ние придобиваме надеждата, която преобразява живота ни.

Ние сме елементи от Божествения механизъм, който създава това бъдеще точно сега, в настоящето. Ние сме наследниците на Христос, неговите деца, които са призвани да продължат делото Му в този свят.

––––––––––––––––––––––

Превод: Слава Янакиева

Posted in Беседи на о. Йоан Бурдин

Вижте още: