Меню Затваряне

“Ф. М. Достоевски – психология на греха. Биографични данни

Ренета Трифонова“От неговото тегло любовта става на страдание и със знаещата жар на своята мъка обгаря той своето време, своя свят”

Стефан Цвайг

 Фьодор Михайлович Достоевски е роден в приют за бедни. Баща му – Михаил Андреевич е от дворянско потекло, а в жилите на майка му Марина Фьодоровна тече селска кръв. Не се споменава нищо за ранното му детство в този приют, но сцените с Илюшечка са свидетелство за онези години на нищета и бедност, в които растат двамата братя Достоевски. За този период в творчеството си писателят не споделя, тези ранни години остават като рана в душата на чувствителното дете, непривикнало с човешката болка.

По-късно, като младеж, Достоевски постъпва във войската за няколко рубли прехрана. За този период Цвайг пише: “Няколко години прекарва той в това черно безформено кукленско състояние на самота и мълчание, напада го хипохондрия, един мистичен страх да не умре, често един ужас от света, често от самия себе си, едно пресилено потръпване от хаоса в собствената гръд.” (1)

Междувременно се заема с превода на “Йожени Гранде” на Балзак и “Дон Карлос” от Шилер. През 1844 г. написва романа “Бедни хора” – творение, което по думите на Цвайг е създадено с любов, страдание и плам. За този първи опит Некрасов казва на Белински: “Един нов Гогол се е появил.” (2) Но страданието винаги преследва Достоевски през целия му живот и в този момент на светлина и признание се появява изпитание.

През 1849 г. Достоевски е осъден на смърт чрез разстрел заедно със социалистите – утописти от кръга на Петрашевски. Четири месеца гние в Петропавловската крепост, докато чуе присъдата. Тогава на Семьоновия площад, когато завързват всички осъдени на колове и им покриват лицата, след тези приготовления, им прочитат помилването и замяната на присъдата с каторжен труд в Сибир. Тези минути на очакване описва Достоевски в “Идиот”- какво би дал той за тази минута, сторила му се цяла вечност, и че ако не беше сега пред дулата на пушките, как би преминал животът му.

Така започва този нов живот; четири години прекарва в “Мъртвия дом”, в долния свят; сянка между сенки, безименен и забравен”. (3) Там Достоевски загнива физически, изтощава се, болестта му се засилва още повече и похабява силите му, но страданието го пречиства духовно. От това страдание, съпътствало го през целия му живот, той дава по един малък дял на всеки свой герой, защото там, между четирите дървени стени разбира, че само чрез страдание човекът може да изкупи вината си и да узрее за нов живот. Силите му са изтощени до краен предел, но духът му е бодър и не му изневерява.

Още там, когато вече е почти освободен, Фьодор Михайлович се оженва, но няма право да публикува, за да се издържа. А ето и портретът на съпругата му Исаева: “Една болна и своенравна жена, която неохотно отвръща на неговата състрадателна любов. В това негово решение е скрита завинаги от любопитството и почитта някаква тъмна трагедия на самопожертвованието и само от някои намеци в “Унижените и оскърбените” може да се предугади мълчаливият героизъм на тази фантастична жертва.” (4)

Когато излиза заповедта за помилването и Достоевски се завръща в Петербург, го залива вълната на славата от “Записки от мъртвия дом”. Веднага след това започва да издава заедно с брат си списание, което почти сам списва и което за кратко време е забранено. След появата на “Записките” като светъл лъч в изстрадалата му душа, следва ново нещастие – съпругата му умира, а скоро след нея и брат му си заминава от този свят. Достоевски се нагърбва с издръжката на две семейства, но неспособността му да ги поддържа материално и самите му кредитори го заставят да напусне любимата си Русия и да замине в странство. Каква ненавист е изпитвал към всяка страна, в която е пребивавал и как жадно е четял руските вестници, за да може поне малко да усети събитията, които стават там, да подиша нейния въздух…

По това време неговата стенографка Анна Григориевна му става втора съпруга, но и след тази кратка радост следва ново изпитание – първото им дете умира сред нищета няколко дни след раждането му. В тази жалка картина на безпаричие и надежда за оцеляване, непрекъснато нападан от болестта си, Достоевски пише “Престъпление и наказание”, “Идиот”, “Бесове”, “Картоиграч”, защото “работата е неговото спасение и неговата мъка”. (5)

Когато се завръща в Русия, вече е на 52 години и болен, на един дъх, за една година написва “Братя Карамазови” – върхът на неговото творчество и последната му творба. Скоро цяла Русия е потресена от романа, зад граница критиците изпитват необикновен интерес и почит към гения, но малко му остава още да живее… Изтощен от житейските борби за физическо оцеляване, от болестта и странството, най-голямата награда приживе, която получава Достоевски, неочаквано е присъдена в деня на речта му в памет на Пушкин: “На другия ден думата се дава на Достоевски и той я грабва като мълния в демонично опиянение… С пламъците на екстаз, който внезапно избухва като буря от неговия тих, хрипкав глас, възвестява той святата мисия на руското всеопрощение, като покосени се хвърлят слушателите към неговите нозе. Залата се разтърсва от експлозията на възторга, жени му целуват ръцете, един студент пада пред него в несвяст, всички други оратори се отказват да говорят. Възторгът расте до безкрайност и огнено пламва ореолът на главата с трънения венец.” (6)

Скоро след тази реч Достоевски умира на 10 февруари 1881 г., а три седмици по-късно е извършено покушение срещу царя; започват първите признаци на унищожителната за Русия революция, която Достоевски предсказва, но не дочаква. Съдейки по живота му, накратко характеристика на творчеството на Достоевски може да се даде с три думи: мъка, любов и страдание. Всеки герой носи някоя негова черта: Разколников е хипохондрик, княз Мишкин – епилептик, Иван Карамазов – вечно люшкан между вяра и неверие, Альоша е прототип на обичния му син, починал на три годинки – от всяка страница лъха страдание и заедно с това – обновление. Достоевски е не само рядък талант и гений в литературата, той е психолог, криминалист, общественик и преди всичко – християнин. Макар и да са негови думите: “Искам да кажа за себе си, че аз съм син на своето време, дете на неверието и на съмнението, и вероятно е, да, аз го зная сигурно, че ще остана такъв до края на своя живот. Как страшно ме е мъчил и ме мъчи още копнежът към вярата, който е толкова по-силен, колкото повече доказателства имам против нея…” (7)


Стефан Цвайг, “Портрети на европейски писатели”, НК, С., 1984, с. 142-214

Posted in Достоевски, Етика, Философия, Християнска етика, Християнска философия

Подобни: