Ренета Трифонова
Войната в сърцето на Европа съсипва света такъв, какъвто го познаваме. Непредизвикана, ненужна, просто зла, тя все пак помага за нещо важно – сваля маските. Безпощадно.
Вече 100 дни тече преоценка на ценностите. Изведнъж проглеждаме и осъзнаваме, че се взираме в непознати лица – приятелите ни са от другата страна на кривото огледало. Разделя ни река от кръв и насилие, която срязва връзките по-болезнено от скалпел. Войната е отнела поне по един близък приятел на всеки от нас – заради думите, изговорени за нея, заради защитата на злото.
Но не само личните отношения са подложени на изпитание. Като народ изведнъж осъзнаваме, че вече никой не може да ни обвини в излишна доброта и прекалена емпатия. Разбираме, че сме част от общество, в което много хора публично и без срам се присмиват на чужди страдания, презират страдащите и мрънкат, ох, как мрънкат, застанали в просешката поза „А защо не ми давате и на мен?“.
Вече дори лицемерието изглежда по-приемливо от безсрамното „Стига сте помагали на бежанците!“. Завистта ни изплува на повърхността, тази запазена българска марка (още преди 100 години познавачът на българите Елин Пелин каза, че „ако в България се роди гений, то това ще бъде геният на завистта“). И вече няма скрито-покрито. Само дето тази черна завист е представена като благородство, насочено към „своите“ – „За българските деца и пенсионери кой ще се погрижи?“. Дори в страданието сме се научили да се делим на „наши“ и „чужди“, напълно забравили, че първо сме хора, а едва след това – българи.
Затова Костя Копейкин сърфира върху вълната от омраза, натрупана от „бедните“ срещу още по-бедните. Вече знаем как изглежда завистта – като кирка в чужд автомобил, нещо като карикатурно гротесков образ на „оная с косата“. Алчността, върху която наслояваме завистта, също вече не се преструва. Но дори алчността по български е евтина и примитивна – за 40 лв. сме готови да продадем душите си.
Колко чернилка извади войната от хората… Колко плитки се оказаха сърцата… Хора, които почти десетилетие не са казвали и дума за ситуацията в Крим и Донбас, изведнъж си позволиха да упрекват други хора, че не са правили същото. Защото така е най-лесно да прикриеш липсата на съчувствие в душата си, да се самозаблудиш, че си човечен, когато не изпитваш никаква болка от страданието на другия. Най-лесно е да извърнеш глава и да крещиш, че нахлуват в подредения ти живот хора, които са страдали повече от теб. Да ти се зловидят дрехите им, колите им, децата им…
В коментари под статия за онкоболни украински деца и сърцераздирателните им истории българи се смеят и злорадстват. Може би не цялото ни общество е болно, но тези хора ми изглеждат като злокачествен тумор върху него.
Не смейте да отнемате страдалчеството на българина, о, вие, съпричастни с нещастието на човечеството! Няма да ви го прости. Този българин, чийто образ вече ясно се оформи, не позволява някой друг да бъде жертва повече от него. Този българин държи да бъде наследник на роби, слуга на чужди господари, беден и потиснат. Защото, ако не е такъв, значи просто е неспособен да се справи сам. Трябва някой друг да е виновен и някой друг да го спаси.
Но той самият няма да спаси никого. Силици няма. Не си е упражнявал духовните мускули. Разчита на по-големия си брат, на своя „батюшка“, „да набие лошите“, тоест – онези, които живеят по-добре от него, по-единно от него. И не са роби.
———–
Източник: Площад Славейков
