Християнство.бг
Давам си сметка, че ние, българите, често се възторгваме от постиженията на другите народи, но не и от нашите собствени. Същото е и по отношение на църковното пеене – склонни сме да даваме предимство на чуждото пред своето. Но ако самите ние не ценим постиженията на сънародниците ни, няма да ги оценят и другите. Това е прост закон.
Като казахме църковно пеене, и ние имаме редица прекрасни изпълнители и творци в областта на последното. Един от тях е роденият точно преди 150 години протопсалт Иван Каиков.
Този мъж, владеещ отлично старото едногласно пеене, наречено източноцърковно пеене, е от доказалите, че православната музика не е несвойствена за българската душа. Настоящата годишнина е още един добър повод да си спомним за него.
Иван Каиков се ражда на 10 февруари 1876 г. в гр. Бунар Хисар, Одринско (дн. Турция).
Учи в одринското певческо училище на Атанас Долапчиев, роден през 30-те години на 19 в., за когото видният наш музиколог Петър Динев твърди, че преди да стане учител в Одрин, бил протопсалт на Цариградската патриаршия (интересно защо обаче в официалния списък на цариградските протопсалти, обявен от Константинополската патриаршия, името му липсва!).
След завършване на образованието си, Каиков става народен учител и член на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Заради революционната му дейност е изпратен през 1900 г. на заточение в Мала Азия. След седем години затворнически престой Каиков се връща в Лозенград. Притесняван от властта, по-късно емигрира в София. Тук e назначен за певец в храма „Св. Седмочисленици“, а след това и в „Св. Софѝя“.
В Цариград, през 1918 г. Каиков става учител и певец в екзархийския параклис. През периода 1932-38 г. е архивар в тамошната българска легация и певец в желязната църква „Св. Стефан“.
През 1938 г. се пенсионира и се връща в София, където продължава да пее в храмовете „Св. Седмочисленици“, „Св. Софѝя“, „Св. Неделя“, „Св. Георги“ и др.
Иван Каиков почива на 15 февруари 1965 г.
Цитираният музиколог и църковен музикант Динев, който е слушал на живо Каиков, твърди: „пението на Иван Каиков, което съчетаваше в себе си източния елемент с изящните нюанси на тракийската народна песен, изпълнено така художествено чрез неговия плътен баритонов глас, остави у мене незабравим спомен.“[1]
Динев твърди и това, че в София певецът Каиков е привличал много богомолци и любители на църковното пеене, идващи от всички квартали на столицата, за да чуят изпълнението му[2].
Преди 70 години, в далечната 1956 г., Институтът за музика при БАН, сега Институт за изследване на изкуствата, прави магнетофонен запис на вече възрастния Иван Каиков.
Освен като отличен изпълнител Каиков се изявява и като преводач на редица песнопения от гръцки език. Той е и автор на оригинални певчески композиции: „Душе моя“ на гл. 2[3], „Общо многолетие“ на гл. 5 и др.
Разговарял съм с хора, които помнеха Каиков, и мнението им за него беше като за голям църковен певец. Това са покойните вече отци и университетски преподаватели Николай Шиваров и Радко Поптодоров. А също така си спомням и думите на покойния секретар на Софийската св. митрополия г-н Иван Златанов, който сподели пред мен, че когато е постъпил на работа в митрополията през 50-те години на миналия век, неколкократно се е срещал на работното си място с вече възрастния протопсалт, към когото е изпитвал заслужен респект.
Това, което мога да пожелая на днешните църковни певци, е да имат певческия плам и дълголетие на Каиков, както и имената им да останат за поколенията след тях като символ на висок църковно певчески професионализъм.
Бог да прости Иван Протопсалт. Вечна и блажена да е паметта му!
[1] Динев, П. „Църковнопевчески школи през възрожденската епоха. Одринска школа“ – В: Църковен вестник, 7, 20 февруари 1960, с. 8.
[2] Пак там.
