Ренета Трифонова
На 1 юли се навършват 150 години от хиротонията на Доростолския и Червенски митрополит Григорий (30 ноември 1828 г. – 17 декември 1898 г.), една интересна личност, живяла в също толкова интересно и бурно време от новата история на България. По този повод, на 3 юли 2022 г., неделя, в катедралния храм „Света Троица” в Русе ще бъде отслужена св. литургия и панихида от Негово Високопреосвещенство Русенския митрополит Наум, в съслужение с архиереи и клирици от Русенска епархия.
Митрополит Григорий Доростолски и Червенски е роден през 1828 г. в с. Сороки, Бесарабия, в българско преселническо семейство, със светското име Георги Немцов. За кратко време е послушник в молдовския манастир „Нямцу“. На 17-годишна възраст отива на Света гора като послушник в Хилендарския манастир, където през 1846 г. е постриган в монашество с името Григорий. Там става ученик и последовател на Неофит Бозвели, Иларион Макариополски и Г. С. Раковски[1].
Младият монах е насърчаван да обогатява знанията си от монашеската библиотека и така отец Григорий се заема с книжовното богатство на манастира. През 1850 г. архим. Иларион взема със себе си монах Григорий, за да продължи образованието си в Карея, в гръцкото училище в Куручешме. През 1857 г. е приет в богословското училище на о. Халки, което завършва през 1863 г. като „доктор на богословието“. Отец Григорий владее няколко езика – немски, гръцки, турски, румънски и руски език.
От 1863 г. до 1869 г. той служи в българския храм „Св. Стефан“ в Цариград и е главен учител в училището към него.
В периода 1861-1862 г. монах Григорий изпраща до Г. С. Раковски 6 писма, свързани с църковната борба и документалното наследство на Неофит Бозвели. Акад. Михаил Арнаудов пише за тях още през 1937 г. следното: „Извън всички други заслуги на Григория, тая да е запазил тъй ревниво ръкописите на Неофита Бозвели, както и някои важни документи из архивата на Илариона Макариополски, трябва да се оцени твърде високо. Без неговата преданост към учителите му и неговата грижа за прибиране на това скъпо наследство началната история на черковния въпрос не би могла да се пише тъй сигурно”.
През 1851 г. в Цариград, където пребивава с архимандрит Иларион, Григорий е ръкоположен в йеродяконски чин. На 19 март 1854 г. по поръчение на Свещ. Кинотис на Света гора, йеродякон Григорий заминава за България заедно с Иларион Макариополски, където за две седмици подменят в много манастири гръцките богослужебни книги с български. От 1863 г. до 1869 г. отец Григорий служи в българския храм „Св. Стефан“ в Цариград и е главен учител в училището към него. На 17 юли 1866 г. е удостоен от Цариградската патриаршия с архимандритско достойнство.
На 28 февруари 1870 г. със султански ферман е учредена самостоятелната българска църква, а на 16 февруари 1872 г. Антим І е избран за екзарх. Той заедно със Св. Синод започва да назначава владици в екзархийските епархии. На 1 юли 1872 г. Григорий е избран и хиротонисан за първия Доростолски и Червенски екзархийски митрополит.
На 25 август 1872 г. митрополит Григорий пристига в Русе, където е тържествено посрещнат от множество хора и произнася прочувствена реч, с която спечелва сърцата им.
„Митрополит Григорий пристига в Русе в момент, когато там вече отдавна са изградени, организирани и действат българските народни институции – църковната община и смесения епархийски съвет. Той заварва редица авторитетни светски лица като редовни членове на епархийския съвет. Този съвет е избран и функционира още от времето на бившия диоцез на епархията, обхващащ само Русенската, Разградската и Тутраканската кааза. С негова помощ той прави първите стъпки на своето управление. Проблемите са разностранни, много често изключително трудни за разрешаване. Съобразно условията в които се намира българското общество, те изискват огромен такт и търпение за преодоляване на верския, административен и политически егоцентризъм на турската власт. Липсата на демонстративно самочувствие, уважението към всички, които са дали своята дан за постигане направеното до неговото идване, му спечелват симпатиите на местното население“[2].
Новият митрополит Григорий е взискателен и принципен, добър администратор. През септември 1873 г. в три отворени писма – „За църковния брак“, „За свещите като жертвоприношение“ и „За благонравен живот“. Един от екзархийските секретари го описва като човек с умни и силно изразителни очи, слаб, с високо чело, скромен, говори на християните с кратки и съдържателни проповеди.
От 1875 г. до 1878 г. митрополит Григорий е управляващ и Великотърновска епархия.
На 15 януари 1879 г. Доростолският и Червенски митрополит получава специална покана от княз Дондуков-Корсаков за участие в Учредителното събрание в Търново, което се провежда на 17 април 1879 г. и избира първия български монарх – княз Александър Батенберг, а митрополит Григорий е подпредседател на Първото Велико народно събрание.
Бурният и напрегнат живот на митрополит Григорий влошава здравословното му състояние. Болестта не позволява участието му в Първото Обикновено народно събрание. Във Второто Обикновено народно събрание дейността на митрополит Григорий е насочена към определяне на решенията на Комисията по изработване на законопроект за църковно управление. При уреждането на църковните дела в Княжеството текат разисквания, определящи участието на гражданската власт в Църковното управление, ограничаване едноличната власт на Екзарха и налагане на синодално управление на Българската църква. Тези въпроси предизвикват остри дебати в държавата и църквата, в които особено активен участник е Доростоло-Червенския митрополит. По негово предложение чл. 39 на Търновската конституция е редактиран в следния вид: „Българското Княжество от черковна страна, като съставлява една неразделна част от българската черковна област, подчинява се на Светия български синод, върховната духовна власт на българската черква, гдето и да се намира тая власт. Чрез последната Княжеството съхранява единството си с Вселенската восточна черква във всичко, що се отнася до догмите на вярата”.
Митрополит Григорий съдейства за укрепването и развиването на просветната дейност на Българската православна църква. От 1881 г. той е член-кореспондент, а от 1884 г. и дописен член на БАН[3].
Още с пристигането и възкачването на престола на Фердинанд Саксгобургготски на 10 август 1887 г., за митрополит Григорий настъпват благоприятни промени. Той става добър приятел и съветник на новия княз, който общува често и иска съвети от него. Екзархийският секретар Д. Ганчев споделя: „Към русенския митрополит Григорий княз Фердинанд питаеше особено уважение. Никак непристорно, защото бе продължително и трая до самата смърт на достойния архипастир”.
Това приятелство е важно за митрополит Григорий в едно трудно време на нечисти страсти и политически домогвания, които непрекъснато го преследват, защото конфликтът гражданска – духовна власт не е приключил. Той остава актуален и в следващите години, и само умението на митрополита да излиза винаги читав от заплетените ситуации, спасяват него и събратята от незавидна съдба. След като митрополитът помазва престолонаследника Борис на 2 февруари 1896 г., този конфликт леко започва да затихва.
Две години по-късно, на 17 февруари 1898 г., митрополит Григорий умира в София и е погребан в храма „Всех Святих“ в Русе, където са били погребани и останалите митрополити. Когато по-късно храмът попада в ръцете на комунистическата власт, за да бъде превърнат в Пантеон на възрожденците, през 1972 г. костите на покойните митрополити са осквернени. Митрополит Софроний веднага сигнализира до Св. Синод на БПЦ и иска тяхното преместване. На 16 април 1975 г. са извадени, пренесени и положени в храм. „Св. Троица“ костите на тримата доростоло-червенски митрополити. Тогавашният секретар на митрополията Йордан Александров описва събитието:
„… Аз и покойният отец Георги Казасов, като представители на светата Митрополия присъствахме при отварянето на гробовете на тримата блажено почиващи митрополити Григорий, Василий и Михаил в самия храм. Бях взел лист, да протоколирам евентуално, ако все пак има нещо за протоколиране. За съжаление, нямаше нищо впечатляващо. Още ми се набиват в погледа светкащите очи на гробарите – роми, които по всичко изглеждаше, че очакваха от гробовете да лъснат златни енголпия, кръстове и др., но останаха разочаровани, като видяха в гроба на дядо Василий голи кости, в гроба на дядо Михаил една полузапазена обувка, а изненадата дойде от гроба на дядо Григорий, чиито труп бе почти изцяло запазен. Смутиха се гробарите, смутихме се и ние с отец Георги. Взехме костите в бохча, впоследствие се появи и отец Севастиян и положи трупа на дядо Григорий в детско ковчеже, което бе останало в мазата са светата Митрополия от времето, когато Църквата продаваше погребални кръстове, ковчези, савани и др. Дядо Григорий е дребен на ръст и действително отец Севастиян го положи в ковчежето. Чупене, трошене и други подобни криминални светотатствени деяния аз не видях. Двамата духовници прочетоха полагащата се заупокойна молитва. Няма да коментирам случая с неразложеното тяло на дядо Григорий. Тленно, нетленно, праведник, грешник, тези нравствени категории не са в моята компетентност. След време може би Агиологията ще си каже думата. Не мога да подмина, защото го смятам за чиста проба популизъм, упрека, че препогребването на тримата митрополити не станало по подобаващ начин, с траурно шествие. Тези хора, през 1975 година или са живели в чужбина, или на луната, за да проумеят, че тогава това бе невъзможно и абсурдно…“[4].
Така имаме и свидетелство, че останките на митрополит Григорий са положени в храм „Св. Троица“, Русе, в специално изработена гробница, в притвора на храма от лявата страна.
Загубата на този достоен йерарх е най-точно изразена от русенския учител Димитър Маринов: „Аз спирам. Да се напише биография на тоя деец, ще трябва обемист том… Какъв велик образец за възпитанието на нашето младо поколение ще бъде биографията на тоя велик светител и велик патриот”.
[1] Регионална библиотека – Русе, Доростолски и Червенски митрополит Григорий (1828-1898)
[2] Марков, И. Изборът на първия русенски владика Григорий Доростоло-Червенски
[4] Цацов, Б. Доростолски и Червенски митрополит Софроний (1897-1995), С. 2015, с. 93-94.
