Ренета Трифонова
През февруари 2025 г. се навършват 155 години от учредяването на Българската екзархия (27 февруари 1870) и 80 години от вдигането на схизмата с Цариград (22 февруери 1945). По този повод публикуваме текстове и снимки от Националния исторически музей – София, за отбелязване на това значимо за Българската църква събитие.
На 27 февруари 1870 г. султан Абдул Азис (1861-1876) подписва ферман за учредяването на Българска самостоятелна църква под името Екзархия, която просъществува до 1953 г. През май 1872 година Българската екзархия се обявява за автокефална (независима), а не за автономна, каквато е според султанския ферман. На 16 септември 1872 година Вселенската патриаршия свиква събор, на който обявява Българската екзархия за схизматична. От присъстващите източни патриарси единствено патриарх Кирил II Йерусалимски не се съгласява с обявяването на схизмата и напуска събора, след което е низвергнат от сан. Схизмата нанася голям удар върху вътрешното състояние и международния авторитет на Българската православна църква и я изолира от православния свят. Един месец след избирането на новия български екзарх – Стефан, на 22 февруари 1945 година, Вселенската патриаршия сваля схизмата и признава автокефалията на Българската православна църква, а през 1953 г. тя възстановява своя патриаршески статут.
Създаването на Българската екзархия е резултат от дългогодишната борба на българския народ за извоюване на църковна и политическа независимост. Началото е поставено през 30-те години на XIX в. с народно-църковно движение. Преминава през издававето на султанските реформени актове от 1839 г. и 1859 г., известни като „Хатишериф” и „Хатихумаюн”. Обхваща и дръзкия акт на скъсване с Вселенската патриаршия – т. нар. „Великденска акция“ на 3 април 1860 г. , когато митрополит Иларион Макариополски (1812 – 1875) не споменава името на Вселенския патриарх по време на службата в храма „Св. Стефан“ в Цариград.
С учредяването на Българска екзархия и подписването на султанския ферман Българската екзархия започва да се възприема като първата официално призната българска институция след продължилата близо 500 години османска власт. В диоцеза на Българската екзархия влизат всички територии, заселени с българи, а в отделни селища и райони със смесено население се предвижда провеждане на референдум. Екзархийският устав е изработен на Първия църковен събор (1871), а за пръв български екзарх е избран Видинският митрополит Антим I (1872).
Учредяването на Българската екзархия е първата голяма победа в процеса на възстановяване на държавността. Тя е първата институция, официално призната за представител на българската нация в Османската империя. От основаването си изпълнява редица функции, характерни за държавата. Върху границите ѝ се позовава представеният на Цариградската посланическа конференция (1876 г.) проект за създаване на две български автономни области. Границите на Екзархията се използват и при изготвяне на Санстефанския предварителен мирен договор (1878 г.).
Според фермана на султан Абдул Азис, Екзархията теоретично покрива всички земи, населени с етнически българи – историческите области Мизия, Тракия и Македония. Българите обаче са оставени сами да организират епархиите като до Освобождението през 1878 г. са създадени 16 епархии. След извоюване на Независимостта се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска. В 10 член на първата алинея на фермана, поименно се посочват като български следните епархии: Русенска, Силистренска, Варненска, Шуменска, Търновска, Ловчанска, Врачанска, Видинска, Софийска, Кюстендилска, Самоковска, Нишка, Пиротска и Велешка. През 1890 г. се допускат нови български владици в Скопие и Охрид, през 1894 г. — във Велес и Неврокоп, а през 1897 г. — в Битоля, Дебър и Струмица.
Във връзка с провеждането на Първия църковно-народен събор в Цариград в началото на 1871 г., София изпраща двама свои делегати. Заседанията на събора се провеждат в периода между 23 февруари и 24 юли 1871 г., като в него взимат участие общо 50 делегати. Сред тях са и представителите на софийския възрожденски елит хаджи Мано Стоянов (1813 – 1895) и учителя Христо Т. Стоянов (1842 – 1895). Те участват активно в дебатите, изработването на екзархийски устав и избирането на екзарх.
Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година на негово място е избран Видинският митрополит Антим I (1872 – 1877). След обявяването на Руско-турската война през 1877 г. екзарх Антим I е свален от поста и заточен в Мала Азия. За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф І (1877-1915). След края на Междусъюзническата война (1913 г.) екзарх Йосиф I премества седалището си в гр. София.
След Освобождението през 1878 г. Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския мирен договор (1878 г.) остават в пределите на Османската империя.
В продължение на 30 години след смъртта на Йосиф I Българската екзархия се управлява от Свети синод, начело на който стои наместник-председател. За този период постът „наместник-председател“ е заеман последователно от общо шест митрополити, последният от които е бъдещият екзарх Стефан I (1945-1948).
В историческата литература все още се среща една фактологическа неточност, относно точната дата на това значимо събитие, като се изписват две дати – 27 или 28 февруари. Но след като в оригиналния документ е посочена датата 27 февруари, би трябвало тя да бъде приета, отбелязва НИМ-София в своята статия.
