Атанас Димитров – АтаДим
Понякога народите преминават през изпитания, които напомнят кръстния път на Христос – тежки, изпълнени с болка, но озарени от надеждата за Възкресение. Така и добруджанци помнят как родната земя, напоена с потта и кръвта на дедите им, бе откъсната от тялото на Майка България. Десетилетия наред те жадуват отново да се чуе камбанен звън да ехти свободно над златните поля, а кръстовете на храмовете да сияят без страх и чужда власт. Но дори народът да бъде обезоръжен и обезземлен, ако пази вярата си, остава несломен.
Както някога израилтяните копнееха за своята Обетована земя, така и добруджанци жадуваха за връщането на дома си. Те вървяха през години на страдание, като през пустиня, но не изгубиха надежда. Вярата им бе техният облачен стълб денем и огнен стълб нощем – водител през мрака. И както Господ чу плача на Своя народ и го изведе на свобода, така Той чу и молитвите на нашите деди и върна златната Добруджа в пределите на Родината. За нашите деди вярата бе като хляба. Ежедневна, нужна, свята. Без нея нямаше как да се изтърпи тежестта на окупаторската власт, нито да се дочака радостта на освобождението.
Историята ни напомня, че свободата на това райско кътче не е дошла даром. Тя е изстрадана, чакана, измолена. В дните на гнет и разделение кръстът е бил извор на надежда, а камбаната – зов за единство. Още през 1913 година, след Междусъюзническата война, Южна Добруджа е откъсната от пределите на България и предадена на Румъния. Загубата е осезаема – не само териториално, но и духовно. След тежките години на Първата световна война, Ньойският договор от 1919 г. потвърждава тази несправедливост и лишава българите в този край от основни права. Започват години на румънизация – ограничаване на българския език, култура и образование. Въпреки всичко, жителите на Добруджа не се пречупват. Съхраняват вярата, обичаите и жива връзката с Родината.
През годините на румънска власт, когато българските училища са затваряни, а майчиният език забраняван, черквите остават острови на надеждата. Там се е шепнало Евангелието на български, там са се пазели ценностите, там децата са сричали първите си молитви. Храмът е бил пристан за общността – място, където народът е намирал утеха, когато властниците са отнемали всичко друго. Там са се венчавали, там са кръщавали децата си, там са оплаквали обичните си покойници.
На 7 септември 1940 година, с подписването на Крайовската спогодба между Царство България и Кралство Румъния, Южна Добруджа се връща в лоното на Родината. Това се случва по мирен път – без война и пролята кръв – в бурно време, когато Европа е разкъсвана от конфликти. Земята, наричана „житницата на България“, отново става част от нашата татковина. Но с нея се възвръща не само територия – възстановява се и живата връзка на хората със своите корени, език, обичаи и вяра. Добруджа е земя на хляб и благословение, дом за поколения българи, които и до днес с благодарност пазят този Божи дар.
Особено място в тази страница от историята заема личността на Цар Борис III. Наречен по-късно „Цар Обединител“, той извоюва за България една от най-чистите победи, а именно възвръщането на Южна Добруджа. Цар Борис III избира пътя на търпението, на дипломацията и на разума. Тази негова държавническа мъдрост носи на българите радост, която не е помрачена от скръбта по жертви. Завръщането на Добруджа стана венец на неговото царуване. Това е акт, който ще остане завинаги в историята като пример, че силата на справедливата кауза може да възтържествува и без оръжие.
Сред личностите, допринесли за свободата на родния край, са добруджанците Аспарух Айдемирски, Димитър Дончев, Георги Кроснев, Дочо Михайлов, Ангел Стоянов, д-р Петър Вичев, д-р Иван Пенаков, Печо Господинов, Дора Габе, Любен Станчев, Яни Хаджиянев – Калиакренски, Христо Капитанов и редица други, които са спомогнали както със слово, така и с дела.
След Спогодбата нивите изглеждали по-златни, лозята – по-зелени, а вятърът – по-лек и топъл. Дори земята се радвала. Сякаш класовете жито се навеждали не от тежестта си, а за да се поклонят пред свободата. Птиците летели по-ниско над равнината, сякаш искали да видят празника отблизо. Реките пеели тихо, за да не заглушат песента на хората. А небето се разтворило широко, бистро и благословено.
„Ура!“ ехтяло от стотици гърла. По улиците се веели трибагреници, моми и ергени играели хора, а народните песни се преплитали с маршовете на армейските духови оркестри. Стари и млади прегръщали войниците, жените възторжено кичели конете и пушките им с цветя. Сълзите по лицата не са били от скръб, а от облекчение и радост. След десетилетия чакане Добруджа отново е свободна, отново българска!
Посрещането е незабравимо. По улиците се излива море от хиляди хора: мъже и жени, млади и стари. Когато през есента на 1940 г. българската войска влиза в Добруджа, тя е посрещната с хляб и сол – знак на гостоприемство, любов и дълбока принадлежност. Хлябът е най-святото богатство на Добруджа – дар от земята, плод на човешкия труд и символ на вярата, защото в него е скрито самото чудо на живота.
Храмовете се изпълват с народ. Свещениците, временно командировани от цялата страна, отслужват благодарствени молебени, а сълзите в очите на хората се смесват с пламъка на свещите. За мнозина завръщането на Южна Добруджа е Божие възмездие и милост. Доказателство, че Господ не изоставя народа, който пази вярата и корена си. И докато подписът под спогодбата е мастило върху хартия, то за Добруджа той е миро върху рана.
С връщането на плодородната добруджанска земя България отново поема дъх. Житата и посевите на равнината бързо засилват нашето производство и дават нов живот на стопанството. Южният бряг на Добруджа с Каварна и Балчик отваря вратите към морето, а по Дунав отново оживяват пристанищата на Силистра и Тутракан. Железопътните линии свързват Варна и вътрешността с новите стари територии, а търговията и риболовът разширяват хоризонта на българската икономика. Добруджа е не просто земя, която се връща, а къшей хляб и глътка свобода за цялото Отечество.
Зад триумфа на 1940 година, постигнат със сключването на Крайовската спогодба, стои и една тиха, но дълбока трагедия – съдбата на хилядите българи от Северна Добруджа. Съгласно клаузите на спогодбата, те трябва да напуснат родните си места и да се преселят в пределите на България. Те тръгват в късната есен и началото на зимата, когато студът хапе, а пътищата са тежки. Във вързопите си побират не имоти, не богатства, а най-скъпото – икона, снимки, малко дрехи. Всичко друго остава далеч. Нивите, добитъкът, домовете, гробовете на предците. Никой не може да вземе със себе си корена, а той боли най-много, когато е откъснат. Влаковете не достигат, вагоните са тесни и претъпкани… Много семейства пътуват с дни, седнали върху сандъци и одеяла, с деца, които плачат от студ и глад. Старците гледат мълчаливо през прозорците, а в очите им има едновременно тъга по изгубеното и надежда за новото.
Когато пристигат в родината мнозина намират подслон не в къщи, а в училища, казарми, празни складове. Някой донася вода, друг малко брашно, трети одеяло. Народът посреща своите събратя както може, с оскъдица, но и с отворено сърце. В тези първи тежки месеци те не се чувстват пришълци, защото знаят, че макар и без покрив, вече са у дома. Следват месеци на административни описи, оценки и разпределение. Списъците са дълги, печатите тежки, но човешките съдби не се побират в документи. Ниви и добитък могат да бъдат записани в таблица, но кой ще пресметне сълзите на майка, оставила гроба на родителите си отвъд Дунава? Кой ще впише в протоколите детските спомени за двора с ореха или песента на камбаната в родното село?
Семейства се оказват разделени. Едни остават на север, други намират подслон на юг. Спестявания, трупани с години, се стопяват за дни. Хората, които доскоро са били стопани на къщи, ниви и стада, се будят в студа гладни и жадни. И въпреки че всичко това е наречено „уреждане на имуществени въпроси“, за тях то е просто нова кръстна мъка, която може да бъде понесена само с вяра и надежда.
85 години след онзи паметен ден, си даваме сметка, че свободата не е просто политическа граница. Тя е преди всичко духовно състояние. Способността да живееш в своята вяра, със своя език, в ритъма на своя народ. Свободата е хляб на трапезата, но и песен на сърцето. Много е видяла нашата мила Добруджа. Народът може да изстрада тежки изпитания, но ако пази корените си и не предаде вярата си, рано или късно идва възмездието. Търпението е сила, а надеждата светлина. Камбанният звън, който оглася равнината през 1940 г., е не само исторически факт, а символ на това, че духовното винаги оцелява над временното.
Добруджа е майка-кърмилница на България. Нищо не е по-скъпо от корена, от езика, от вярата. И ако се вгледаме в историята, ще видим, че тя не е просто низ от дати и договори. Тя е разказ за упоритостта на човека да бъде верен на своето. Народ, който знае как да чака, който пази своя език, своите песни и своите храмове, никога не може да бъде победен.
На изгрев слънцето тук изгрява по-широко, сякаш за да благослови житата, които трептят като златно море. А вятърът, който полюшва класовете, е дъхът на предците, които са орали тази земя и са я напоили със своите сълзи, със своята пот, с кръвта си. Всяко житно зърно в Добруджа е зрънце памет – за страданието, но и за възкресението на народа.
Тук всичко е извор на живот. Из кладенците на селата бликва чиста вода. Същата, която е утолявала жаждата на деди и прадеди. От тези кладенци е черпена сила, за да се изтърпят тежките години на отчуждение. В песните, ехтящи над равнината, е скрита душата на народа. Радост, и тъга, и копнеж.
Крайовската спогодба е не само възвръщане на земя, а и възвръщане на духовна цялост на една държава. Южна Добруджа се влива отново в България и зазвучава в общия хор. Това е голямата крачка към националното обединение – завръщането на един край, който никога не е забравял майка си, и който майката никога не е преставала да чака. Истинската победа е онази, в която няма загубени животи, а спечелени души. Обединението на народ и земя е обединение на минало, настояще и бъдеще.
Както Христос възкръсна след мъките на Кръста, така и Добруджа възкръсна след дългото си страдание. Десетилетия на болка, насилствен натиск и откъснатост от Родината не успяват да угасят вярата на хората. Техният кръстен път бе тежък. Но Възкресението дойде в камбанния звън на 1940 г., в маршируването на войската, в хляба и солта на посрещането. Когато човек загуби дом, земя, богатство, остава му едно нещо, което никой не може да отнеме – вярата. И именно тя е съхранила добруджанци. Тя е като дълбок кладенец в добруджанско село, неизчерпаема и жива. Колкото повече черпиш от нея, толкова повече сила ти дава…
И ето ни 85 години по-късно под едно и също небе, и сред същите полета – безкрайни и плодородни. Добруджа е завинаги българска, завинаги златна, завинаги наш дом. Нека този юбилей бъде нашият завет да благодарим и да живеем достойно, за да бъдем винаги тези, които заслужават свободата си. Ние сме длъжни да помним, защото народ, който забравя пътя на своите страдания и победи, рискува да изгуби бъдещето си.
Житните класове се изправят като хиляди свещи, запалени в чест на свободата. Вятърът ги полюшва. Пламък, който никога не угасва, а небето ги благославя със светлината си. В тях е вплетена паметта за всички, които са страдали и чакали, за всички, които са жънели с пот и сълзи. Всяко зърно е молитва, всеки клас е благодарност.
––––––––––––––––––––––––
Източник: Вяра и Дело, брой 5 (55), година XI, октомври 2025 г.
