Меню Затваряне

Мисията възможна?

Интервю на Руслан Яроцки

Прот. Георги Митрофанов е известен руски свещеник, настоятел в храм „Св. св. ап. Петър и Павел“, професор и преподавател по църковна история в Санкт-Петербургската духовна академия.

Когато дойде перестройката и рухнаха устоите на тоталитарното общество, нещо промени ли се в мисионерския живот на църквата? Как Вие оценявате сегашната ситуация? Има ли мисията перспектива?

– Аз винаги казвам, че съветският период в руската история не е възникнал случайно. Опитвайки се да унищожи традиционните достойнства на човека, едновременно с това е култивирал неговите традиционни национални недостатъци. Получила се е дяволска пародия на руския човек. Нашият народ възприе значителна част от тази пародия. А този, който не я възприе, беше обречен на унищожение или избутан в периферията на живота. Това се случи и с Църквата.

В началото се опитаха да я унищожат физически. Ваксинираха останалата част от духовенството с такъв страх, че те бяха готови да изпълнят всяко изискване на властта, само и само за да останат няколко действащи храма, в които да се извършва богослужение. Другите форми на действие рязко се преустановили. Причастяването по домовете, кръщението в болници и опяването в моргите били забранени. Забранено било и проповядването без предварително съгласуване на текста с упълномощените служби по религиозните въпроси.  Освен това, всеки свещеник се намирал като под дамоклиев меч, ако не под заплаха за арест, то под заплаха за запрещение от служение.

И ето ние неочаквано се върнахме там, откъдето започнахме. Този съветски период е формирал тип свещеници (те били различни: умни и глупави, просветени и по-малко просветени, добри и зли), чиито пастирски живот се ограничавал в извършването на богослужение. В хората се оформило разбиране за това, че единственото задължение на свещеника е да извършва богослужение, да кръщава и да венчава без катехизация.

И ето, когато всички ограничения бяха свалени, ние не направихме най-важното – ние не развенчахме илюзията, че през целия съветски период руският народ си е останал православен, че просто е нямало къде да иде и да прояви вярата си, къде да се помоли, къде да го пострижат за монах. Хайде да възстановим тази външна инфраструктура и руският човек ще напълни храмовете и манастирите! Но народът ни се оказа разцърковен! Да, така се оказа, че той не бил никак въцърковен. Много бързо от ръцете на православните по кръщение християни Църквата беше унищожена. А загинаха първи тези, които бяха готови да я защитават.

В тежки за страната ни времена ние строихме храмове и манастири, като не се замисляхме за това кой ще ги напълни. Готови бяхме да ръкоположим в свещенически сан всеки вчерашен стругар, пекар, тракторист и миньор и да му дадем възможност, ще кажа така: не да служи, а да маха кандилото. На нас това ни се стори достатъчно.

И днес, както преди продължаваме да строим. Сякаш нищо не може да кажем на съвременниците си освен: „Елате в храма, жертвайте, молете се, постете и всичко ще ви се даде.“ А ако нещо не достига, тогава ни извикайте и ние ще ви поръсим със светена вода и ще ви помажем със свещен елей – с тези духовни дезинфектанти! Това е истински магизъм. Ние освещаваме различни видове инфраструктура – жилищна, производствена, дори и военна, но не освещаваме хората.

Това е връщане към лъжливата представа за мисия – чрез богослужение и храм, която векове наред ни е пречила да развием истинската мисия. Докато ни стигнат силите, ще се държим за това. Но ето, че има много строящи се храмове, които не можем да завършим, а много вече построени не можем да поддържаме. Ние не разбираме, че Църквата не е сградата, а хората. За нас „Църква“ е синоним за посещение на храма. В храма може да влезеш и излезеш. В Църквата можеш или да бъдеш постоянно, или да не бъдеш въобще.

Руслан Яроцки с отец Георги

Макар и много късно, ние повдигаме въпроса за необходимост от катехизация и мисионерство. Въпреки, че в нашите условия няма нищо по-лошо от работа по задължение. Симулация – това е дума, която символизира много в нашия живот, в това число и църковния. Отчитаме броя на кръстените нехристияни и венчаните блудници. Аз говоря така рязко, защото за нещастие свещениците днес, не се грижат за духовното състояние на тези, които кръщава и венчава, за техните близки.  И за да поддържат своето съществуване, те освещават всичко, освен човека, който първо трябва да се просвети, преди да се освети.

Деветдесетте години на миналия век се оказаха период на пропуснатите възможности. Ние често говорим как четиридесет години еврейският народ са го водили през пустинята. Може да се каже, че през 90-те години започна нашето освобождение от Египетския плен. Остава да почакаме още десет години, въпреки, че през тези тридесет години в мен не се зароди особен ентусиазъм. Страхувам се, че за разлика от богоизбрания народ, бродил 40 години през пустинята, ние отново ще се върнем в египетския плен, който ще наречем „православен руски свят“.

Щом картината е толкова тъжна, кое ви помага да извършвате вашето служение, срещайки се с голямо количество несправедливости и глупости вътре в църковната система? Вие все пак не заставяте себе си да отивате в олтара – това е всичко, което Вие живеете…

– Усещането за това, че аз служа на Христовата Църква.

На презентацията на моята книга „Руската Православна Църква в историческия кръстопът на XX век“ казах, че вече престанах да се вълнувам за съдбата на моята страна, още повече да тъгувам за СССР и дори за любимата ми Руска империя. Сега ме вълнува само едно – ще остане ли Църквата Христова Църква на Христос.

Аз служа основно в неделите и по големите празници и чета преди всичко неделното Евангелие, в това намирам опора за себе си – опора християнска, евангелска. Служа Литургията с радост. При мен практически няма молебени, литии и поклоннически пътувания. Въобще аз не обичам „правилно“ да славя Христа. Аз просто искам да бъда с Него и да се опитам да Му помогна. Нека другите да Го славят.

За мен е още по-очевидно, че евангелският Христос най-малко се е нуждаел от славословие, не е очаквал и предовратявал това. В яркия епизод в навечерието на Неговата смърт, помазали Христос със св. миро. Тогава според мен е било казано най-важното – вие ще бъдете заети с това, как да Ме прославяте, да Ме помазвате тогава, когато почувствате, че оставате сами бе Мен. Постоянното и непрекъснато „славене“ на Бога означава за мен следното – тези, които Го славят, вече не Го чувстват, загубили са Го. А този, който няма време и сили, защото ги губи, за да живее по християнски, продължава Неговото дело. Ето това за мен е отговорът на вашия въпрос.

Бел. ред.: Публикуваме част от интервюто, което засяга съвременната мисия на Църквата.

————————————————

Превод: Елисавета Георгиева

Източник: pokrovgrodno.org

Posted in Интервюта

Свързани публикации