Меню Затваряне

Божия и човешка справедливост

Проф. Георгиос Манздаридис

Понятие за справедливост. Справедливостта не е някаква отделна добродетел, а цялата добродетел[1]. Следователно праведен е не този, който се стреми да не бъде несправедлив с другите, а този, който съчетава всички добродетели в себе си. Бог е съвършено справедлив и Божията справедливост е начинът, по който се проявяват Неговата святост и любовта Му. Човекът става праведен чрез доверието към Божията воля и пазенето на Божиите заповеди. От справедливостта в по-широк смисъл произтича и нейното разбиране в по-тесен смисъл като правораздаване.

Божият закон. Човешката справедливост черпи своето съдържание от Божията справедливост, която се отпечатва в съзнанието на човека и се изразява чрез Божия закон. Божият закон е „закон на правдата“ (Рим. 9:31). Изпълнителят на закона е праведен. Истински праведният пази Божия закон не за да се оправдае, а за да откликне на Божията справедливост; да приеме възпитанието, което Бог прилага спрямо човека. Чрез делата на закона той открива своята вярност към Бога и Неговия завет. Верността на праведния го прави приятел на Бога и причастен на Божията правда (срв. Пс. 102:17-18). Затова праведният се спасява чрез своята вяра (срв. Авак. 2:4; вж. и Рим. 1:17). Когато човек разглежда делата на закона автоматично и ги упражнява независимо от доверието към Божията справедливост, тогава той не само не запазва общението си с Бога, но го накърнява, като по този начин влияе върху общението си с ближния.

„Завършекът“ на закона. Божият закон е духовен и във всяка една негова форма трябва да се тълкува по духовен начин. „Завършекът“ на този закон е Самият Христос[2]. Постепенното откриване на Божията справедливост в Стария Завет се изпълва и достига върховната си точка в Личността на Христос, Който се жертва за грешниците[3]. Христос е Божията правда (срв. 1 Кор. 1:30). Христовото благовестие е откриване на Божията справедливост, която възстановява неправдата, в която човекът и целият свят са изпаднали чрез греха.

Справедливост и избавление. Бог обича правда и се отвръща от неправдата (срв. Пс. 10:7; 91:16). Справедливостта не отсъства от нито едно Божие дело. Бог действа справедливо не само когато оставя човека да бере плодовете на своите дела и решения, но и когато се намесва, за да го избави от дявола, на когото човекът се е подчинил чрез своята воля. Накрая, Бог прилага справедливостта не само в нейния правораздавателен, но и в нейния всеобхватен смисъл. Човекът е призван да се научи именно на тази справедливост.

Праведността на човека. Човекът постига праведност, когато пази Божиите заповеди, но това не е нищо повече от обикновено задължение (срв. Лук. 17:10). Това е дълг на човека, който има за цел да го възстанови в естественото му състояние. От друга страна, както Божията справедливост съдържа и човеколюбивата Му намеса, така и справедливостта на човека се възпълва чрез човеколюбивата му намеса спрямо ближния. Праведните дела като дела не на самооправдание, а на вяра, са естествен белег на живота на праведния човек.

Справедливост и човеколюбие. В тази перспектива справедливостта подготвя човека за приемането на Месия, Който открива Бога на любовта. Праведността на Йосиф, обручника на света Богородица, не била свързана с формалното спазване на закона, а съдържала неговия човеколюбив дух: „А, Йосиф, мъж й, понеже беше праведен и не желаеше да я осрами, поиска тайно да я напусне“ (Мат. 1:19).

Човешката несправедливост. Човешката несправедливост е предизвикателство към Божията справедливост. Тази несправедливост получава институционална форма и се проявява като социална несправедливост, развива се на личностно равнище и се проявява като безразличие към справедливостта и като лицемерие. Божията справедливост идва не като наказание за човешката неправедност, а като благодат, която премахва тази неправедност, за да може човекът да стане праведен.

Справедливост и сила. Характерен белег на Божията справедливост, открита в Христовата личност, е това, че тя не се налага със сила. В оправдаването на човека Божията сила не се налага със сила. В оправдаването на човека Божията сила не предшества справедливостта, а я следва. Това е превъзходният порядък, който Бог пази в Своето дело. Хората са призвани да научат на дело на този порядък, докато са смъртни, за да го запазят неизменен, когато станат безсмъртни и се облекат в сила[4].

Справедливост и благодат. Божията справедливост оправдава човека, докато той е грешен. Това очевидно влиза в противоречие със справедливостта в нейния правораздавателен или законнически смисъл. Божията справедливост е акт на пристрастие и оттук акт на несправедливост и именно това е основният белег на Божията справедливост. Тя не отвръща на злото със зло (нещо, което удвоява злото), нито пък смята злото за нещо, което не е извършено – схващане, което отхвърля справедливостта. Сам Бог поема тежестта на греха и понася неговите последици. Това става чрез Христос, Който е оправдание и освещение на човеците (срв. 1 Кор. 1:30). Откриването на Божията справедливост е едновременно осъждане на несправедливостта и оправдаване на човека, както и явяване на безграничната любов и на изобилната благодат.

Проблемът с теодицеята. Понякога човекът обвинява Бога за своите страдания и претендира за равенство и справедливост. Той вижда, че властват неравенството и несправедливостта, и обвинява Бога като причина за това. В този контекст се поставя известният проблем с теодицеята, който се заключава във въпроса, как е възможно злото да тържествува в света и за сметка на доброто в присъствието на справедливия Бог. В действителност този проблем остава неразрешим извън християнството.

Християнската позиция. Христос заема напълно различна позиция, която реабилитира справедливостта и в двете посоки: първо, Той оправдава Бога, защото се жертва за човека и открива безграничната Си любов към него. Освен това Той оправдава и човека чрез пълното Си послушание към Бог Отец. От човешка гледна точка, ако Бог е Този, Когото Христос е явил, тогава Нему подобава всяка слава и благодарение. От друга страна, от гледна точка на Бог Отец, ако човекът е такъв, какъвто е бил Христос, тогава той бива приет от Бог Отец като равночестен отдясно Нему на небесата (срв. Еф. 1:20)[5].

Божията справедливост. Божията справедливост не е тъждествена с нито една форма на социалния живот и не може да се примири с нито едно статукво. Това означава, че в крайна сметка тя е революционна и повратна за всяка форма на човешкото право. Едновременно с това тя е повратна за всяко революционно право. Нейна мярка е личността на Богочовека Христос и затова нейните критерии са ипостасни. Не съществува справедливост, както и несправедливост, там, където не съществува ипостас, т.е. личност.

Човешката справедливост. Напротив, човешката справедливост винаги проявява определена форма на социалния живот. Като се позовава на естественото или религиозното право, на обичаите или душевността на народа, на идеализма или материализма, на релативизма или хеотизма, човешката справедливост приема дадена форма на правото, както и поставянето под съмнение на всяко право, като реално понятие за правото. Това е справедливост, която има относителна функция във времето. Тя не се ипостазира в някаква личност, а се поддържа от физически или юридически лица, като остава безипостасна. Затова и нейните критерии не са ипостасни, а субективни. Тази справедливост може да изглежда като обективно добра или лоша, но нейното качество в крайна сметка се определя от онези, които я прилагат. Това важи не само за светската човешка справедливост, но и за религиозната праведност, която няма ипостасна основа, каквато има справедливостта, открита чрез Христос и Неговото благовестие.

Личен опит. Вярата в ипостасната Христова справедливост води до опит за нейното ипостасно или лично преживяване от вярващия. Несправедливостта не е скрита в другите, които вървящият трябва да поправи, а в самия него. Очевидно е, че несправедливостта не е скрита в обществото и в безличните системи, които трябва да се поправят. Подобно схващане за справедливостта не само не нанася удар на несправедливостта в нейния корен, т.е. в самите нас, а спомага за разпространението й във вакуума или в другите хора под предлог на борба срещу нея.

Христовият пример. Христовата справедливост призовава човека да подражава на Божията справедливост и да възлюби всички хора, дори и враговете, като понася несправедливостта в свой ущърб. Чрез любовта към враговете християнинът понася на плещите си покварата на другите хора, като свободно следва Христовия пример и ограничава по-нататъшното разпростиране и увеличаване на тази поквара в света. Това несправедливо страдание може да се преживее като благодат от Бога (срв. 1 Петр. 2:20). Това не означава амнистия на злото, нито безразличие към неговото присъствие в обществения живот, а жертва и следване на Христос, което има за цел да ограничи и да отхвърли злото.

Справедливостта в правораздавателен смисъл. Човекът е призван да прилага справедливостта в нейния правораздавателен смисъл в същата перспектива, като отдава на всеки един дължимото със страх Божий. Затова св. апостол Павел често пише на читателите на своите послания, че трябва да отдават справедливото и дължимото на всички (срв. Рим. 13:6-8; Кол. 4:1), и тук отдаването на справедливост не престава да се разбира в перспективата на любовта. Затова апостолът насочва вниманието на вярващите към това никога да не отвръщат със зло[6]. От друга страна, св. Василий Велики определя познаването на истинската справедливост като постигане на голяма мъдрост. Правилна преценка може да има този, който познава истинската справедливост като постигане на голяма мъдрост. Правилна преценка може да има този, който познава истинската справедливост и се поучава от нея, за да въздава дължимото на всеки. Този, който има правилна преценка, не е пристастен, нито действа съгласно своето разположение, а има непосредствена и обективна преценка[7].

Справедливост и любов. Божията справедливост, на която човекът е призван да подражава, не е обикновено отдаване на дължимото или пасивна безпристрастност, а откриване на светостта и любовта. Затова човек я постига, когато полага усилия, които имат за цел да елиминират несправедливостта и да подкрепят онеправдания, както и когато той се намесва, за да защити слабите и да подкрепи лишените от закрила. Християнската справедливост може да стигне до безкрайно търпение към немощта на другия, което обаче става с бдителност и има за цел да го изправи[8]. Така става ясно, че любовта е „изпълнение на закона“ (Рим. 13:10). Целият Божий закон се изпълва и едновременно открива своя истински смисъл в любовта (срв. Рим. 13:10).

***

Социална етика. Грешката, която обикновено се прави в съвременния християнски свят, е, че се отхвърля усилието да се свидетелства за Христос чрез Църквата и нейното есхатологично очакване, като се възприемат политически, социални и други средства. В същата посока е насочено и усилието за създаването на самостоятелна християнска социална етика. Колкото и разбираеми да изглеждат тези усилия предвид ситуацията в съвременния християнски свят, те не могат да бъдат богословски оправдани. По този начин социалната етика се отчуждава от личностната етика и духовния живот й си превръща в секуларизирана социална наука. Напротив, в ориентираната към Царството Божие перспектива на църковния живот проблемите на личния и на социалния живот получават относителен характер и се явяват в своите реални измерения.

Православната позиция. Според Преданието на Православната църква социалната етика съществува като неразделно измерение на етиката и духовния живот. По-специално тази етика методологически може да се ограничи посредством величината справедливост. Без да заменя любовта, справедливостта запазва предпоставките за нейното по-нататъшно развитие и проявяване на нивото на социалния живот. Целта, към която християнската етика винаги е насочена, не е справедливостта, а любовта, която обхваща и отношението към враговете. Църквата няма за цел да „устрои“ или „украси“ тленния свят, а да го преобрази и доведе до нетление; тя е фактор не за поддържане, а за обновяване. Църквата е мястото, където целият свят се приема и обновява чрез благодатта на Светия Дух. Тя не идва от света, не е създадена от човеците, не се формира от обществото; тя е новият свят, новата твар, новото общество. Ако отиде отвъд видимото и потърси същността на истинското общение, човек лесно може да разбере колко социална е тази привидно несоциална перспектива на Църквата и колко всеобхватна е нейната позиция която на пръв поглед изключва света.

***

Социалните проблеми. Общението в Христос дава на Църквата основата за нов и конструктивен поглед към социалния живот и неговите проблеми. Разбира се, не е правилно да пренебрегваме спецификата и значимостта на социалните проблеми, както и нуждата от специалното им разглеждане и изследване. Не трябва също да се забравя, че в основата си социалните проблеми са нравствени и духовни проблеми и тяхното решаване е възможно не на равнището на институциите и властта, а на равнището на личността и на духовния живот.

Църква и власт. Опитът на Църквата да разреши социалните проблеми и да установи някаква система на социална етика – независимо дали като абсолютна власт (както е станало през Средновековието на Запад), като относителна власт, или като социален авторитет успоредно с политическия (какъвто опит е бил правен и се прави в по-ново време) – не съответства на нейната природа. Ролята на Църквата в света има характер на служение. Без да упражнява политическа власт, без да създава специална етическа или социална система, Църквата служи на човека във всички аспекти на неговия личен и обществен живот. Властта винаги е изкушение, защото обещава конкретни практически решения. В същото време обаче тя е пречка, защото не зачита духа и служи на настоящата реалност.

Преобразяващата сила. Църквата спасява света, но не като му налага своите принципи, а като го прави да участва в новата твар. Нейната роля не е в това да се противопоставя, нито да реформира, а в това да преобразява и обновява. Църквата не създава своя политическа система, своя социална доктрина, нито дори своя етическа система; тя явява обновения човек, явява Христос и любовта, която Неговото идване открива в света, за да може всеки близо до Него да намери своето истинско Аз и истинския живот (срв. Иоан 14:6). Духът на Църквата и духовния живот на нейните членове са силата, която може да преобрази и обнови целия свят. Върху тази основа могат да се изграждат нови възгледи за политическия и икономическия живот, да се формират нови схващания за обществото и етиката, да се изграждат нови институции и нови цивилизации, без те никога да могат да ограничат и изчерпят този дух. Без тази основа и най-съвършените цивилизации остават елементи от този свят и не могат да спасят човека.

Посланието на Православието. Според православното Предание общественият живот не е просто една интересна област, а областта, в която се проявява и открива Църквата. Православната църква никога не е откъсвала своето освещаващо и обновяващо дело от социалната си дейност, нито се е стремяла да конкурира държавата в упражняването на нейната социална дейност. Православната църква гледа кенотично както на социалното си, така и на освещаващото си дело. Духовният живот се предлага с материални и човешки елементи, които обаче се преобразяват в духовни елементи чрез благодатта на Светия Дух. Целият човешки живот открива своето място в благодатта и функционира заедно с нея. Разбира се, тази истина често е била забравяна и пренебрегвана от самите православни. Охладнялата любов, безотговорното безразличие, егоцентричното бездействие са създали  и създават много отрицателни състояния. При това положение не е трудно и самата Църква да бъде обвинена в безразличие към социалния живот и житейските проблеми. Днес обаче, когато автономизирането на обществения живот и егоцентризмът на човешката дейност са довели личния и социалния живот на човека до трагична безизходица, посланието на Православната църква е единственото алтернативно решение.  

Източник: Георгиос Мандзаридис „Християнска етика“, т. 1-ви, С. Омофор, 2011 г.


[1] „Тогава приеми, че правдата не е част от добродетелта, а е цялостната и всецяла добродетел“ (Св. Йоан Златоуст. Тълкувание върху Псалмите, 4,. // PG 55, 40).

[2] „Понеже завършек на закона е Христос, за да бъде оправдан всеки вярващ“ (Рим. 10:14; вж. и 7:14).

[3] „Ето как определят Божията правда – да страдаш заради грешниците“ (Св. Максим Изповедник. Амбигва, 11. // PG 90, 793 А).

[4] Вж. Св. Григорий Палама. Беседа 16. // PG 151, 189А-192А. Вж. също: Св. Николай Кавасила. За живота в Христос, 1. // PG 150, 508AC.

[5] Софроний, архим. Свети Силуан Атонски. София, 2008, с. 473-474.

[6] 155“Гледайте, никой никому да не отвръща зло със зло (1 Сол. 5:15).

[7] Св. Василий Велики. Омилии за началото на притчите, 9. // PG 31,404D-405A.

[8] Вж. Изречения на свети старци (за авва Амон, 10). // PG 121D-124A.

Posted in Етика, Християнска етика

Свързани публикации