Християнство.бг
За българския читател спорът около статута на Църквата в Северна Македония (засега тя се изписва МПЦ-ОА) може да изглежда като далечен вътрешен църковен конфликт, но зад него стои въпрос, който засяга целия православен свят: кой има правото да предоставя автокефалия на една Поместна православна църква и каква е ролята на Константинополската патриаршия и Църквата-Майка. Темата придоби нова острота след събитията от 2022 г., когато Вселенската патриаршия възстанови евхаристийното общение с Църквата на Северна Македония и обяви, че приема нейната йерархия и вярващи в общение. След това Сръбската православна църква издаде свой „Томос за автокефалия“ и значението на тези два акта стои в основата на днешния спор. Кумановско-Осоговският митрополит Григорий приема, че Сръбската православна църква е имала правото да предостави автокефалия, а Константинопол има последваща роля за приемането на МПЦ-ОА в уреждането на нейния каноничен статут.
В Северна Македония спорът се изостри след публични изказвания на Любомир Фрчкоски – професор по международно право и бивш дипломат, който поставя под въпрос валидността на Томоса, издаден от Сръбската православна църква. На тези твърдения митрополит Григорий отговори с емоционален текст, публикуван в Liturgija.mk.
За българския читател това не е абстрактен каноничен спор, тъй като Българската православна църква също има своята история на възстановена автокефалия и Томос от Константинопол през 1945 г., поради което въпросът за ролята на Вселенската патриаршия има пряко отношение и към нашия църковен опит.
Публикуваният по-долу текст е критичен отговор под псевдонима Т. А. в македонския сайт Religija.mk на позицията на митрополит Григорий. Авторът защитава разбирането, че ролята на Константинополската патриаршия в предоставянето и признаването на автокефалията не може да бъде сведена до последващо формално действие от нейна страна.
Кумановско-Осоговският митрополит Григорий започна да води с професор Любомир Фръчкоски спор, който вече не е просто противопоставяне между архиерей и университетски професор, а неизбежно засяга политиката, водена от самия архиепископ Стефан и от целия Свети Синод на МПЦ-ОА.
С позициите, изразени в последното му публично обръщение, митрополит Григорий поставя много по-фундаментален въпрос: противоречи ли настоящото му тълкуване на македонския църковен въпрос на решенията, които самият свети Архиерейски Синод на МПЦ-ОА взе, както и на политиката, която архиепископ Охридски и Македонски Стефан водеше, и на процеса, който в крайна сметка доведе до преодоляване на десетилетната църковна изолация?
В текста, публикуван като отговор на възгледите на Фръчкоски, митрополит Григорий посочва като „дезинформация“ твърдението, че Константинополският патриарх има право да дава томос за автокефалия. Освен това, той твърди, че Сръбската православна църква, като „Църква-Майка“, е била компетентна да предостави автокефалия на МПЦ-ОА и квалифицира всяко едностранно предоставяне на томос от Константинопол като „канонично и правно нелегитимно действие”.
Но именно тук възниква проблемът. Синодът единодушно поиска обжалването в Константинопол. Пътят към Константинопол не беше политика на Любомир Фръчкоски. Нито пък беше частна инициатива на отделни архиереи. Това беше официално решение на Светия архиерейски синод на МПЦ-ОА.
Важно е широката общественост да е наясно от самото начало какво означава думата „еклитон“. Става дума за апелация, тоест обжалване. С други думи, след години на неуспешни опити за разрешаване на спора в пряк диалог със Сръбската православна църква, МПЦ-ОА реши да представи своя случай пред Вселенската патриаршия и да поиска тя да действа като по-горна инстанция в спора.
Стратегията започна още през 2017 г. Обжалването до Вселенската патриаршия беше предшествано от друга значима църковно-дипломатическа стъпка, която не бива да се разглежда като отделен епизод, а като част от същата по-широка политика на МПЦ-ОА за излизане от десетилетната канонична изолация. На 9 ноември 2017 г. Светият архиерейски синод на МПЦ-ОА единодушно реши да се обърне към Българската православна църква с искане тя да поеме ролята на Църква-майка и да посредничи, като се застъпи пред останалите Поместни православни църкви за определяне на каноничния статут на МПЦ-ОА.
На 27 ноември 2017 г. Синодът на Българската православна църква отговори, че поема задължението да посредничи и да се застъпи пред останалите поместни православни църкви и сформира канонична комисия за разговори с МПЦ-ОА и другите православни църкви.
Тук трябва да се отбележи, че в тази връзка самата апелация към Фенер не е подготвена в последния момент, нито е замислена едва след участието на Българската православна църква, а е реализирана като част от по-широката църковно-дипломатическа стратегия на МПЦ-ОА.
С този ход македонският църковен въпрос на практика напусна затворената преди това двустранна рамка на МПЦ-ОА–СПЦ и придоби по-широко междуправославно измерение. В процеса вече беше включена трета поместна православна църква, която пое задължението да постави въпроса за останалите църкви. Ето защо тази стъпка от 2017 г. трябва да се разбира като начало на по-активна църковно-дипломатическа стратегия, която пряко продължи с обръщението към Вселенската патриаршия през 2018 г. и същевременно даде легитимност на Вселенската патриаршия да поеме ролята на арбитър при разглеждането на нашия църковен въпрос като възникнал конфликт между две поместни църкви за това кой има юрисдикционна власт, но и нещо повече, тъй като Сръбската църква десетилетия наред отказваше да играе по-активна роля при разглеждането на обръщенията от нашия Синод и верния народ, Първопрестолната църква, имайки отговорност според дадените й канонични права, изслуша и прие официалните обръщения на Синода, държавната власт и верния народ. А по-новите изследвания на процеса свързват участието на БПЦ със създаването на основа македонският въпрос да бъде повдигнат пред Константинопол.
Следователно, апелацията от 2018 г. не беше внезапен или изолиран ход, а продължение на вече започната политика: опит за повдигане на въпроса чрез друга поместна православна църква, а след това, когато това не доведе до окончателно решение – апелация към Вселенската патриаршия.
Разглеждан като цяло, периодът 2017–2022 г. представлява непрекъсната църковно-дипломатическа политика на МПЦ-ОА: излизане от затворения двустранен спор със СПЦ, включване на други поместни църкви, апелация към Вселенската патриаршия, активиране на Константинопол в търсене на решение и, накрая, възобновяване на прекия диалог със СПЦ, който приключи с историческия резултат през 2022 г.
Според хронологията, която по-късно лично архиепископ Стефан представи, светият Архиерейски Синод е подал искането за обжалване до Вселенската патриаршия на 9 май 2018 г., и още на 30 май Константинопол официално е обявил, че искането е получено и че ще бъдат предприети стъпки за разрешаване на македонския църковен въпрос.
В официалните църковни свидетелства тази стъпка е описана като решение на македонските архиереи да поискат еклитон – обжалване, а по-късно към същата инициатива се е присъединила и подкрепа от македонското държавно ръководство.
И така, в решаващия период държавната и църковната политика не са се движили в противоположни посоки. Напротив. Държавата е подкрепяла избрания от Синода път.
Ето защо настоящите тези не могат да се свеждат до академична дискусия за каноничното право. Ако се твърди, че пътят към Константинопол е бил фундаментално погрешен, тогава неизбежно възниква въпросът: какво е било решението на Синода от 2018 г.? И кой тогава е повел МПЦ-ОА по грешния път? Архиепископ Стефан, както и другите митрополити, които са говорили публично (архивите пазят видеоклипове с изявления на митрополит Петър, председател на Отдела за външни църковни връзки на МПЦ-ОА), лично са защитавали този процес. Още по-важно е, че това не е процес, от който архиепископ Стефан по-късно се е дистанцирал. Точно обратното.
В публичните си изяви той лично е реконструирал хронологията: Синодът е подал искане за обжалване до Вселенската патриаршия на 9 май 2018 г.; Константинопол е приел искането; и на 9 май 2022 г. е публикуван Патриаршеският акт, който признава каноничната легитимност на йерархията и установява евхаристийно общение.
Това означава, че днешното оспорване на ролята, която Константинопол играе в процеса, не е само противопоставяне на Фръчкоски. То неизбежно засяга не само политиката, водена от самия архиепископ Стефан, но и от целия Свети Синод. Историческият процес не може да бъде разделен на две части, така че резултатът да бъде приет, а стъпките, довели до него, да бъдат обявени за канонично невалидни или погрешни.
На 9 май 2022 г. Вселенската патриаршия прие в евхаристийно общение йерархията, духовенството и народа на Църквата, водени от архиепископ Стефан, и остави административните въпроси със Сръбската православна църква да бъдат допълнително регулирани. По-късно архиепископ Стефан лично благодари на Вселенския патриарх за приемането на апелацията и за установяването на литургично общение с нашата църква. На следващия ден самият Синод на МПЦ-ОА публично изрази благодарност към Вселенския патриарх Вартоломей за синодалния акт и обяви продължаване на разговорите със СПЦ за окончателното уреждане на статута. Решението на Вселенската патриаршия беше официално публикувано и в официалния вестник на МПЦ-ОА – „Официален вестник“. Това са официални решения и официални позиции на Църквата.
Четири години политика, които промениха динамиката на спора
Но между обжалването през 2018 г. и резултата през 2022 г. се случи важен процес, който не бива да бъде пропускан. С подаването на обжалването, македонският църковен въпрос вече не можеше да остане спор, който се върти изключително в затворения кръг на отношенията между МПЦ-ОА и СПЦ в продължение на десетилетия. Вселенската патриаршия прие случая и започна активно да търси начин за разрешаването му.
Това беше особено очевидно през януари 2020 г., когато от Константинопол беше стартирана инициатива представители на двете църкви да обсъдят намирането на решение. До СПЦ беше изпратена покана за разговори във Фенер и тъй като нямаше отговор от Белград, или пък имаше увъртане, Вселенската патриаршия изпрати втора покана. Към това могат да се добавят и посещенията на делегации в Константинопол на СПЦ в този контекст, което показва факта, че СПЦ беше конструктивна част от процеса. Фактът, че тя реши да не се присъедини, а в последния момент да се отдели и да го насочи в друга посока като въпрос на някакъв национален интерес, виждайки перспективата йерархията и верните хора около архиепископ Стефан да бъдат канонично признати като все по-близка, говори за истинските им намерения.
Този момент е от съществено значение за разбирането на целия четиригодишен процес. Апелацията вече не беше просто едно писмо, изпратено до Константинопол, а прерасна в конкретна църковна дипломация, в която Вселенската патриаршия поиска от СПЦ също да се включи в разрешаването на проблема.
Това не означава, че СПЦ е могла да бъде канонично или правно „принудена“ да вземе предварително определено решение. Но политическата и църковно-дипломатическата реалност очевидно се променяше: с всяка изминала година ставаше все по-трудно македонският църковен въпрос просто да остава замразен, както в предишните десетилетия.
След години на мълчание и неуспешни опити за подновяване на диалога, самият архиепископ Стефан по-късно определи апела от 2018 г. като повратна точка, довела до официалното включване на Вселенската патриаршия в процеса.
Следователно не може да се твърди, че решението от 2022 г. е изолирано събитие, несвързано с предходните четири години. Напротив, политиката, инициирана от обжалването, промени динамиката на спора и доведе Сръбската православна църква до ситуация, в която проблемът трябваше да се разглежда много по-сериозно. Това е разликата между периода преди 2018 г. и последвалото.
Сблъсъкът с тази линия не е нов. Особено важен е друг факт.
През декември 2020 г. светият Архиерейски Синод публично се дистанцира от тогавашните възгледи на митрополит Григорий, оценявайки, че те представляват неговото лично мнение и не изразяват позицията на останалите членове на Синода.
Става дума за интервю, публикувано на 4 декември 2020 г., а на 15 декември, само единадесет дни по-късно, Синодът официално се дистанцира и отхвърли изразените в него позиции. В същото изявление се подчертаваше, че МПЦ-ОА остава на вече установената си позиция за решаване на църковния въпрос за автокефалния статут в диалог с Вселенската патриаршия. Този факт придобива още по-голяма тежест днес, защото показва, че различията във възгледите за пътя, който МПЦ-ОА трябва да поеме, не са измислени в настоящата полемика.
Те са съществували публично и преди. Дали някой ще ги нарече „прозападни“, „проруски“, „просръпски“ или с някаква друга политическа квалификация е отделен въпрос, който изисква отделни доказателства. Но съществуването на различни концепции относно Константинопол едва ли може да се обяви за измислица, когато самият Синод през 2020 г. трябваше публично да се дистанцира от възгледите на един от собствените си йерарси.
Интервюто, което навреди на имиджа на единството на МПЦ-ОА
Не бива да се пренебрегва и моментът, в който беше излъчено интервюто с митрополит Григорий. През декември 2020 г. процедурата, започнала с обжалването, вече беше продължила повече от две години и МПЦ-ОА се опитваше да покаже на православния свят, че зад искането ѝ стои ясна и единна синодална воля.
При такива обстоятелства публичното изразяване на мнения, които се различаваха от официалната позиция на Синода, неизбежно създаваше впечатление за вътрешна непоследователност. Това се демонстрира най-добре от факта, че самият Синод трябваше изрично да се намеси и да обясни, че това е лично мнение на митрополита, а не позиция на МПЦ-ОА. По време на прибягването до еклитона, Григорий не беше член на Синода, но това не е основание той да не се съгласява и да отказва да се придържа към предишните синодални решения.
За Църква, която в този момент настояваше останалите православни църкви да я вземат насериозно и да я приемат като единна църковна институция, подобен образ би могъл да бъде използван от всички онези среди, които имаха интерес процесът да бъде забавен или напълно блокиран. Вместо да обсъждат единодушното решение на Синода, на противниците на процеса беше дадена възможност да посочат, че член на същия Синод публично застъпва различна концепция.
Именно това беше вредата: МПЦ-ОА можеше да бъде представена като институция, която изисква едно нещо от Вселенската патриаршия, докато в собствения ѝ Синод се чуват позиции, които проблематизират тази политика.
Може да се каже, че в най-чувствителния период интервюто създаде ненужен образ на институционално лекомислие и даде аргументи на онези, които искаха да покажат, че МПЦ-ОА няма единна позиция.
И точно затова реакцията на Синода от 15 декември 2020 г. е толкова значима.
Ако апелацията бъде неглижирана, се атакува и решението на Синода.
Именно тук настоящият спор става много по-голям от Фрчкоски.
Митрополит Григорий обвинява Фрчкоски, че с възгледите си е искал да предизвика „дестабилизация в Синода“, а тезите му за наличието на различни групи сред йерарсите отхвърля като „манипулация“.
Но публичните документи поставят друг, много по-сериозен въпрос:
Кой днес всъщност влиза в конфликт с официалните решения, взети от Синода?
Синодът поиска обжалването.
Синодът избра да разговаря с Вселенската патриаршия.
Архиепископ Стефан ръководеше този процес.
Държавното ръководство го подкрепи.
Вселенската патриаршия действаше по обжалването и върна Църквата, водена от архиепископ Стефан, към канонично и евхаристийно общение.
И тогава дойде помирението със Сръбската православна църква и нейният акт на признаване/одобрение на правото и желанието за автокефалия.
Това са историческите факти.
Но факт е и истинският въпрос, чиято актуалност не може да се скрие: ще бъде ли подведен под отговорност митрополит Григорий за онзи акт на самоволни публични действия, довели до усещането за разединение в МПЦ-ОА? Не е спорно, че всеки може да има отделно мнение, но то се изразява във вътрешния дебат, до момента на вземане на окончателно решение. Решението на мнозинството, взето в съответствие с традицията и вярата, е алфа и омега за всички, независимо дали сме съгласни с него или не.
Следователно, да се представя днес ролята на Константинопол като нещо канонично неуместно или като резултат от неразбиране на църковното право, означава да се поставя под въпрос правилността на едно от най-важните решения, които светият Архиерейски Синод е взел в най-новата история на МПЦ-ОА.
Синодът не се защитава чрез оспорване на неговите решения
Това е същественият парадокс на настоящото „изложение“. В опит да се защити Синодът от твърдения, че има различни геополитически и църковно-политически ориентации в него, се изтъкват тези, които сами по себе си противоречат на приетите по-рано решения на същия този Синод.
Ако единодушното решение за обжалване е било правилно, тогава цялата концепция, на която е основано, не може да бъде представена като заблуда днес.
Ако е било погрешно, тогава обществеността има право да знае кой е допуснал грешката, защо я е допуснал и защо МПЦ-ОА е следвала тази политика в продължение на четири години. И най-вече, каква е оценката на ролята на архиепископ Стефан? Защото той не е бил наблюдател на процеса. Той е бил главата на Църквата, която е подала обжалването, и човекът, под чието председателство Синодът е ръководил целия процес.
Една от най-успешните политики на МПЦ-ОА също е под атака. След десетилетия на непризнаване и изолация, 2022 г. донесе радикална промяна в позицията на Охридската архиепископия в православния свят.
Независимо от различните канонични тълкувания, които съществуват днес по отношение на въпроса кой, как и при какви условия предоставя автокефалия, един факт не може да бъде заличен:
МПЦ-ОА излезе от изолация чрез процес, в който решението за обжалване пред Вселенската патриаршия и последвалото споразумение със СПЦ изиграха ключова роля.
И тук е важна четиригодишната хронология. На 9 май 2018 г. е подадена апелацията; на 30 май Вселенската патриаршия обявява, че ще разгледа въпроса; през 2020 г. Константинопол вече изпраща покани до СПЦ за разговори; а на 9 май 2022 г. жалбата е уважена и е установено канонично и евхаристийно общение.
Това не означава, че ролята на СПЦ трябва да се омаловажава. Но също така не може да се отрече, че четиригодишната политика на МПЦ-ОА създаде напълно нови обстоятелства, при които Белград вече не можеше да оставя въпроса нерешен със същата лекота, както го правеше по-рано. Спомнете си как и до каква степен МПЦ-ОА беше изолирана именно заради влиянието на СПЦ!
С други думи, СПЦ беше подложена на нарастващ църковно-дипломатически натиск най-накрая сериозно да се заеме с разрешаването на проблема. Това е много по-точно от твърдението, че някой формално я е „принудил“, но същността остава същата: политиката, започната през 2018 г., промени позицията на всички страни. Унизително е МПЦ-ОА да не си спомня за този път.
Би било унизително днес да пренапишем собствената си история и да създадем впечатлението, че това, което Синодът единодушно е поискал, архиепископът е ръководил и държавата е подкрепяла, всъщност няма канонично или църковно-политическо значение.
Следователно, настоящият дебат отдавна е надминал Любомир Фръчкоски.
Въпросът сега е дали някои от йерарсите на МПЦ-ОА са готови, в опит да го атакуват, да оспорят както собствената си институционална история, така и собствения си подпис, собствените си публично изразени позиции.
И дали, атакувайки пътя през Константинопол, те всъщност поставят под въпрос не само решението на светия Архиерейски Синод, но и църковната политика, която се водеше от Охридския и Македонски архиепископ, Негово Светейшество Стефан, в онези решаващи години.
Превод: архим. Никанор
