Християнство.бг
Посещението на Вселенския патриарх Вартоломей в България на 17–19 октомври 2026 г. беше събитие, чието значение далеч надхвърли рамките на църковния протокол. То за пореден път разкри противоречията в българското общество, където историческата привързаност към Русия съжителства със стремежа към политическа независимост, европейска интеграция и съхраняване на самобитната църковна идентичност.
Протестите срещу Вартоломей, обвиненията в ерес, противопоставянето на украинската автокефалия и опитите Константинопол да бъде представен като заплаха за православното единство повдигат един въпрос: колко силно е влиянието на Москва в България?
Отговорът става особено показателен, когато разгледаме няколко по-ранни събития: скандала с патриарх Кирил през 2018 г., експулсирането на архимандрит Васиан Змеев през 2023 г. и блокирането от страна на България на санкциите срещу Московския патриарх през лятото на 2026 г.
В последния случай се появиха и свидетелски твърдения, предполагащи възможно пряко участие на църковни лидери в решение на правителството.
Протестите срещу Вартоломей: дневният ред на Москва на българска земя
Кампанията срещу посещението на Вселенския патриарх започна още преди пристигането му. Участниците в нея обвиниха Вартоломей в нарушаване на църковните канони, подкрепа за украинския разкол и стремеж да наложи собственото си върховенство над православния свят.
На 17 октомври протестиращи се събраха пред сградата на Светия синод в София с плакати, на които пишеше: „Вартоломей, не си желан тук“ и „Еретик и икуменист“.
Особено възмущение предизвика литургичното споменаване от страна на Вартоломей на митрополит Епифаний, предстоятел на Православната църква на Украйна, чиято автокефалия Българската православна църква не е признала официално.
Реториката на протестиращите до голяма степен повтаряше аргументите на Московската патриаршия, която води ожесточена кампания срещу решенията на Константинопол след предоставянето на автокефалия на Украинската църква през 2019 г.
За Москва украинският църковен въпрос отдавна е престанал да бъде само каноничен спор. Той е свързан със загубата на влияние над Украйна, претенциите за духовното наследство на Киевска Рус и стремежа да се запази образът на Русия като център на отделно православно пространство.
Следователно всеки конфликт около Вартоломей в рамките на други автокефални православни църкви обективно обслужва интересите на Москва.
Но съвпадението на интереси не е доказателство за пряк контрол. В България съществуват собствени консервативни църковни среди, които искрено се противопоставят на решенията на Константинопол. Тяхната позиция може да засилва руското влияние дори без пряка намеса от страна на Москва.
Скандалът с Кирил – когато благодарността трябваше да се превърне в подчинение
През март 2018 г. Московският патриарх Кирил посети България по повод 140-годишнината от освобождението на страната от османско владичество.
Тържествата обаче прераснаха в дипломатическо противопоставяне.
Кирил остро разкритикува президента Румен Радев, че наред с руснаците е споменал и други народи от Руската империя, участвали в Руско-турската война от 1877–1878 г.
Московският патриарх настоя приносът на Русия да бъде признат изключително и самостоятелно.
За значителна част от българското общество подобно поведение изглеждаше като опит на една чужда държава да диктува на суверенна страна как да помни собствената си история.
Радев отговори, че историческата признателност към Русия не може да означава отказ от национално достойнство. По-късно той отбеляза, че Кирил е бил посрещнат като духовен водач, но е избрал да си тръгне като политик.
Този епизод разкри едно основно противоречие.
За Москва паметта за освобождението на България често служи като основание да се очаква особена политическа лоялност. За българската държава тази памет остава важна част от националната история, но не отменя правото на страната сама да определя външната си политика.
Експулсирането на Васиан Змеев и границите на църковната дипломация
През септември 2023 г. България предприе значително по-решителни действия от обикновените дипломатически възражения.
Архимандрит Васиан Змеев, който оглавяваше представителството на Руската православна църква в София, беше експулсиран от страната заедно с още двама духовници.
Държавната агенция „Национална сигурност“ заяви, че дейността им е била насочена към оказване на влияние върху обществените и политическите процеси в интерес на руската геополитика.
Руската страна отхвърли обвиненията.
Политическото значение на решението обаче беше ясно: българските власти демонстрираха готовност да разглеждат дейността на представители на Московската патриаршия през призмата на националната сигурност.
Историческата близост между двата православни народа не осигуряваше имунитет срещу действията на държавните органи.
На пръв поглед подобно решение можеше да създаде впечатлението, че България последователно ще подкрепя всички европейски мерки, насочени към оказване на натиск върху ръководството на Руската православна църква.
Събитията от юни 2026 г. обаче показаха колко по-сложни в действителност са отношенията на България с Русия.
Санкциите срещу Кирил и предполагаема верига от телефонни разговори от Москва до София
През лятото на 2026 г. България се противопостави на включването на Московския патриарх Кирил в санкционния списък на Европейския съюз при обсъждането на 21-вия пакет от ограничителни мерки срещу Русия.
Официалните обяснения на София се съсредоточиха върху опасенията, че санкции срещу ръководителя на голяма религиозна организация могат да бъдат използвани от руската пропаганда, за да обвинява Европейския съюз във вмешателство в църковните дела.
На 8 октомври 2026 г. обаче сайтът Libertas Fidei публикува статия, в която Петър Танев, политически съветник в Европейския парламент, предложи съвсем различно обяснение.
В интервю за телевизионния канал Slawa Танев заяви, че позицията на София може да е била резултат от пряко обръщение на Московския патриарх Кирил към Българския патриарх Даниил.
Според Танев в деня, когато е бил обсъждан въпросът за санкциите, Кирил се обадил по телефона на Даниил и го помолил да предприеме всички възможни действия, за да предотврати включването на името му в санкционния списък.
Експертът твърди още, че след това българският патриарх се свързал с Румен Радев, който по това време заемал поста министър-председател, и му предал молбата да бъдат предотвратени санкциите срещу главата на Руската православна църква.
Така Танев описва предполагаема верига на влияние:
Москва – Московски патриарх Кирил – Български патриарх Даниил – ръководството на българското правителство – позицията на София в Европейския съюз.
Тези свидетелски твърдения заслужават особено внимание.
Ако описаната от Танев последователност на събитията е точна, въпросът надхвърля историческите симпатии или съвпадението на политически интереси. Възниква възможността църковната йерархия да е била използвана като канал за пряко въздействие върху външнополитическите решения на държава — членка на ЕС.
В такъв случай Московската патриаршия би действала не просто като религиозна организация, защитаваща собствените си интереси, а и като участник в политическия процес, способен да влияе върху санкционната политика на ЕС чрез отношенията си с ръководството на друга автокефална православна църква.
Трябва обаче изрично да се подчертае, че разказът на Танев представлява публично свидетелство на експерт. Съдържанието на предполагаемите телефонни разговори не е потвърдено чрез публикувани записи или независими документи. Следователно описаната от него последователност не може да се смята за окончателно установен механизъм за вземане на решения.
Въпреки това става дума за конкретно твърдение относно възможен канал за влияние — твърдение, което може да бъде проверено и съпоставено с хронологията на преговорите и взетите решения.
Именно това твърдение придава особено значение на събитията от октомври 2026 г.
В края на краищата същият патриарх Даниил, когото Танев посочва като посредник между Кирил и българското правителство, няколко месеца по-късно официално посрещна Вселенския патриарх Вартоломей в София.
България и неосъщественият ѝ копнеж за величие
Защо подобни механизми на влияние могат да продължават да действат в страна, която отдавна е член на Европейския съюз и НАТО?
В статия, публикувана в Libertas Fidei на 20 юни 2026 г. под заглавие „Защо България не подкрепи санкциите срещу патриарх Кирил?“, балканският експерт Алексей Павлов предлага отношенията на България с Русия да бъдат разгледани през призмата на историческия опит с неосъществените национални амбиции.
Основната му теза е, че привързаността на България към Русия отразява не само благодарността към освободителя, но и сложна история на стремежи към величие, разочарования и зависимост от външни покровители.
След освобождението от османско владичество България се стреми да се превърне в една от водещите сили на Балканите. Руската подкрепа играе важна роля за изграждането на българската държавност, но последвалата политика на Санкт Петербург невинаги съвпада с българските национални интереси.
Руската империя преследва собствени стратегически цели и развива отношения не само със София, но и с Белград и други центрове на балканската политика.
За България това създава болезнено противоречие: държавата, възприемана като естествен защитник, същевременно е самостоятелна имперска сила, която не е длъжна да подкрепя всяка българска претенция.
Следват военни поражения, териториални загуби, опити за търсене на подкрепа от Германия и десетилетия зависимост от Съветския съюз.
Според интерпретацията на Павлов този исторически опит поражда сред части от българския политически елит особена форма на носталгия: стремежът към неосъщественото национално величие да бъде компенсиран чрез сближаване с по-мощен външен център.
Това тълкуване не може да служи като универсално обяснение за поведението на всички българи. Обществото далеч не е еднородно, а историческите решения на държавите се определят не само от колективните емоции, но и от икономически интереси, политически институции и международната среда.
Въпреки това концепцията на Павлов поставя важен въпрос: защо историческият опит на зависимост от Москва невинаги води до отхвърляне на руската подкрепа?
Може би защото за някои представители на политическата класа Русия продължава да символизира не толкова конкретна външнополитическа алтернатива, колкото изгубеното усещане за принадлежност към мащабен исторически проект.
Европейска България и историческата ѝ носталгия
Присъединяването на България към Европейския съюз бележи фундаментална промяна в международното положение на страната.
България получава достъп до европейските пазари, институции и финансови механизми, а сигурността ѝ се основава на членството в НАТО.
Институционалната интеграция обаче не премахва непременно историческите обиди и политическата носталгия.
Павлов отбелязва, че икономическата интеграция с Европа невинаги е придружена от усещането, че страната участва при равни условия във формирането на европейската политика.
Според неговото тълкуване чувството за периферно положение може да породи търсене на политици, които се стремят да демонстрират независимост преди всичко чрез противопоставяне на решенията, вземани в Брюксел.
Тук обаче е важно да се разграничи принципното несъгласие с конкретни санкции от съзнателния избор на проруски курс. Противопоставянето на ограниченията срещу Кирил само по себе си не означава отхвърляне на европейската интеграция или подкрепа за руската външна политика като цяло.
Именно затова позицията на България не може да бъде сведена до опростената формула „София избира Москва“.
По-скоро страната остава арена на сблъсък между различни представи за историческата ѝ идентичност и мястото ѝ в Европа.
Украинският въпрос като огледало на българските противоречия
Особено интересен е предложената от Павлов аналогия между историческите стремежи на България и съвременната борба на Украйна за независимост.
Днес Украйна защитава правото си сама да определя политическото си бъдеще и да се освободи от претенциите на бивш имперски център.
В този смисъл украинският опит напомня за собствената историческа борба на България за национално освобождение.
Павлов обаче предполага, че за някои българи борбата на Украйна може да поражда не само солидарност, но и раздразнение, защото напомня за историческите поражения и неосъществените амбиции на собствената им страна.
Това е интересна, макар и спорна, психологическа хипотеза. За нейното потвърждаване биха били необходими социологически изследвания, които да разграничат историческата носталгия от съвременните политически предпочитания.
Независимо от това църковният конфликт около украинската автокефалия действително се е превърнал в своеобразно огледало на вътрешните противоречия в България.
Признаването от страна на Константинопол на Православната църква на Украйна изправя Българската църква пред въпрос, който надхвърля каноничното право: доколко позицията ѝ трябва да се определя от историческата близост с Москва и доколко — от собственото ѝ разбиране за православното единство?
Патриарх Даниил: между Москва и Константинопол
Българският патриарх Даниил заема особено важно място в това противоречие.
Той е известен с критичното си отношение към украинската автокефалия и по редица въпроси заема позиции, близки до тези на Московската патриаршия.
Ако свидетелските твърдения на Петър Танев са точни, Даниил може да е действал като посредник между Кирил и българското правителство по време на обсъжданията на европейските санкции.
През октомври 2026 г. обаче същият този Даниил официално посрещна Вартоломей и участва в съвместни богослужения с него.
Това събитие има принципно значение.
Българската църква не е признала Православната църква на Украйна, но същевременно не е последвала Москва в прекъсването на евхаристийното общение с Константинопол.
Следователно църковната политика на България запазва собствена вътрешна логика.
Консервативните и промосковските настроения са налице, но те не определят автоматично всяко решение на църковното ръководство.
Именно затова посещението на Вартоломей се оказа толкова чувствително за противниците му: то показа, че въпреки сериозните разногласия Българската православна църква няма намерение да превръща украинския въпрос в основание за пълен разрив с Вселенската патриаршия.
Къде свършва историческата признателност и започва политическата зависимост?
Разгледани заедно, четири събития очертават една по-сложна картина.
През 2018 г. България публично отхвърли опита на Кирил да наложи руска интерпретация на националната ѝ история.
През 2023 г. българските власти експулсираха представител на Московската патриаршия, чиято дейност определиха като заплаха за националната сигурност.
През лятото на 2026 г. София се противопостави на европейските санкции срещу Кирил. Според твърденията на Петър Танев това е било предшествано от обръщение на Московския патриарх към Даниил, последвано от намесата на последния на правителствено равнище.
Накрая, през октомври 2026 г., Българската православна църква посрещна Вартоломей въпреки протестите на привържениците на църковната позиция на Москва.
Тези събития не се вписват нито в образа на България като безусловен съюзник на Москва, нито в представата за страна, която напълно се е освободила от руското влияние.
По-скоро те очертават държава и общество, в които едновременно действат няколко исторически и политически сили.
Едната е свързана с европейската интеграция, националния суверенитет и независимостта на държавните институции.
Другата се опира на православната солидарност, паметта за освобождението и културната близост с Русия.
Третата отразява стремежа на части от политическата класа да използват напрежението между Москва и Брюксел за укрепване на собствените си позиции.
Не може да бъде изключено и пряко руско влияние чрез религиозни, граждански и информационни канали. Но твърденията за конкретни операции изискват проверими доказателства.
Какво разкри посещението на Вартоломей?
Основното значение на посещението не се състои единствено във факта, че протестите не успяха да го осуетят.
То показа границите на руското влияние върху Българската православна църква.
Москва запазва способността да оформя обществения дебат, да подкрепя църковни позиции, съвпадащи със собствените ѝ възгледи, и да използва украинския въпрос за задълбочаване на разделенията в православния свят.
Но това влияние не означава пълен контрол.
Българската църква продължава да поддържа евхаристийно общение с Константинопол. Българската държава остава част от европейските и евроатлантическите институции. А историческите симпатии към Русия невинаги се превръщат в подкрепа за конкретните решения на Москва.
Същевременно противоречията около санкциите срещу Кирил напомнят, че би било преждевременно руското влияние да бъде обявено за окончателно преодоляно.
Именно тук анализът на Алексей Павлов придобива особено значение. Неговата концепция за неосъществен копнеж за величие предполага, че българската амбивалентност трябва да бъде разбирана не като случайна непоследователност, а като резултат от продължително историческо търсене на собствено място между имперските центрове и европейските институции.
Свидетелските твърдения на Петър Танев добавят към тази историческа картина още един възможен механизъм: лични контакти между църковни лидери, които според неговия разказ може да са способни да повлияят върху решения на правителството.
Българският парадокс се състои в това, че страната може едновременно да се съпротивлява на конкретни прояви на руски натиск и да запазва политическа привързаност към символите на руското влияние.
Затова въпросът за бъдещия курс на България не може да бъде сведен до това кой ще надделее в следващия църковен спор.
Залогът е много по-фундаментален: ще се превърне ли историческата памет в източник на самостоятелна национална идентичност, или ще остане инструмент, чрез който външни сили могат да влияят върху решенията на България?
Посещението на Вартоломей показа, че църковната независимост на България се запазва въпреки сериозните вътрешни разногласия.
Но спорът около санкциите срещу Кирил напомни, че борбата за политическа независимост далеч не е приключила.
И може би основният урок от цялата тази история е, че националното достойнство не се измерва с близостта до една велика сила, а със способността да се вземат самостоятелни решения – включително когато те не се харесват на историческите покровители.
