Меню Затваряне

Привикване при майора

Отец Арсений

Надзирателят по прякор Веселия започна често да прави „проверка на бараката“ денем, когато беше празна и о. Арсений палеше печките или чистеше – заяждаше се за всичко. Този ден идва три пъти, непрекъснато псуваше на майка, удари го по лицето, заканваше се и заплашваше. Привечер привикаха о. Арсений в „специалния отдел“.
Да те привикат вечер се смяташе за лош признак. Казваха, че е назначен нов майор за началник на „спецотдела“.

„Специалният отдел“ в лагера със „специален режим“ беше страшен за лагерниците. Привикването в „спецотдела“ винаги беше съпроводено с неприятности: провеждаха разпити по някакво допълнително дело или те принуждаваха да станеш секретен сътрудник („сексот“) и при отказ биеха безпощадно. На разпитите също биеха. Не биеха единствено когато изпитаха постановление 3а удължаване на присъдата. Лагерниците се бояха от „спецотдела“. В него работеха около 25 сътрудника – предимно сгафили по служба някъде из спецорганите и прехвърлени на работа в отдалечени лагери, така да се каже, за да се „поправят“. Повечето от тях много пиеха. Те умееха да провеждат разпити, биеха сръчно – „всичко ще си признаеш“.

Отец Арсений беше „приет“ от един лейтенант на около двадесет и седем години. Започна се както винаги с шаблонни въпроси: име, презиме, фамилия, параграфа, по който си осъден, викове: „Всичко знаем“, „Хайде разказвай“, заплахи, след което се обявяваше основната цел на привикването: „Давай показания за агитацията си в лагера!“.
След като отговори на стандартните въпроси, о. Арсений млъкна и започна да се моли. Лейтенантът гнусно псуваше на майка, удряше с юмрук по масата, заплашваше. Накрая се изправи и каза:
– Сега ще те прекараме през майора и ще проговориш – изпсува и излезе.
Върна се след десетина минути и го заведе при майора – началника на „специалния отдел“. Отец Арсений, който познаваше лагерните порядки, разбра, че работата му е зле.
– Оставете ни – нареди майорът и взе делото и протокола от разпита. Лейтенантът излезе. Майорът стана, затвори плътно вратата на кабинета, върна се, седна в креслото и взе да чете делото на о. Арсений.

Отец Арсений стоеше и се молеше: „Господи, помилвай мене, грешния“.
Майорът прегледа делото и изведнъж неочаквано, с прост, доброжелателен тон каза:
– Седнете, Пъотър Андреевич! Aз наредих да Ви повикат.
Отец Арсений седна, повтаряйки си наум: „Господи, помилвай мене, грешния! На Тебе се надявам!“ И заедно с това си помисли: „Ето, сега ще се започне“.
Майорът помълча, прелисти още веднъж делото, погледна о. Арсений и залепената в делото снимка, откопча копчето на горния джоб на куртката си и извади сгънато листче:
– Ето вземете, бележка 3а Вас от Вера Даниловна, тя е жива и здрава. Прочетете я.

„Скъпи о. Арсений! Божията милост няма край. Той Ви опази. Не се учудвайте на нищо. Доверете се. Молете се за нас грешните. Бог опази мнозина от нас. Молете Бога за нас. Вера.“
Почеркът беше на Вера Даниловна, на сестра Вера, една от най-близките духовни дъщери на о. Арсений. Съмнение в това, че го е писала именно тя, не можеше да има, тъй като едно време се бяха уговорили в особено важни писма в думата „молете“ една от буквите да се пише променено.
„Господи! Благодаря Ти, че ми даде да науча нещо 3а чедата си. Благодаря Ти, Господи, за Твоята милост!“

Майорът взе бележката от ръцете на о. Арсений и я изгори. Мълчаха и двамата. Отецът – от вълнение и изненада, а и поради непонятността на станалото. Майорът – понеже разбираше състоянието на о. Арсений, разбираше, че е изумен. Като гледаше о. Арсений, майорът виждаше пред себе си един измъчен старец с малка брадичка и избръсната глава, в стара кърпена ватенка и ватени панталони.
От делото пред себе си майорът знаеше, че миналото на стареца е богато: произлиза от семейство на прочут учен, завършил е Московския университет, известен е като блестящ изкуствовед в Съюза и в чужбина, автор е на задълбочени изследвания върху древната руска живопис и архитектура и същевременно е йеросхимонах, ръководител на голяма и силна община, която, както предполагаха „спецорганите“, не се е разпаднала дори след неговия арест. И този старец, когато е живеел едно време на свобода, е успявал да съчетае дълбоката вяра с науката и в книгите си е прославял красотата на Отечеството и е призовавал да го обичаме.

Сега майорът гледаше седналия пред него човек. Като че ли всичко това бе умряло вече в него, той бе стъпкан и сломен. Смъртта ще дойде при него скоро, няма да го кара да чака дълго.
Майорът безкрайно обичаше жена си и винаги се вслушваше в думите й. Нейната молба, както и молбата на Вера Даниловна, която в миналото бе помагала много на жена му и дъщеря му, го бяха подтикнали да приеме това рисковано поръчение.
Вера Даниловна беше лекар и се случи така, че животът на най-близките хора на майора бе спасен благодарение на нейната самоотвержена и безкористна помощ.
В условията на взаимни доноси и следене всяка помощ от страна на майора щеше да бъде крайно опасна за самия него, но в случая имаше още една причина, която го накара да се свърже в лагера с о. Арсений.

Отец Арсений се молеше и така бе вглъбен в себе си, че не виждаше майора, нито кабинета, в който се намираше. Той сякаш бе забравил всичко, но изведнъж вдигна очи, погледна майора и спокойно каза:
– Благодаря Ви за тази добра вест, в името на Господа Ви благодаря.
И майорът, като погледна очите на о. Арсений, в миг разбра, че пред него стои не измъчен старец, а някакъв особен, необикновен човек, че годините лагерен живот не бяха пречупили, а бяха увеличили силата на духа му: очите на о. Арсений излъчваха сила и светлина, каквито майорът не беше виждал никога преди това, и в тази сила и светлина имаше безкрайна доброта и огромно познаване на човешката душа.
Майорът разбра, почувствува, че отецът само да погледне някого, само да му каже нещо – и ще стане така, както иска той. Само да нареди – и ще му се отвори всяка врата, ще паднат всички катинари. Тези очи виждаха най- съкровеното в човешката душа и четяха човешката мисъл. Майорът разбра и това, че о. Арсений няма да го разпитва защо той, току-що назначеният началник на „спецотдела“, му предаде бележката от Вера Даниловна.

А о. Арсений гледаше някъде над майора и както гледаше, се изправи. Стана, прекръсти се няколко пъти, поклони се на някого. Майорът, като го гледаше, също стана, защото в този момент пред него стоеше не старец в съдрана ватенка, а свещеник в пълно църковно облачение , който извършва тайнството на молитвата пред Бога.
Майорът трепна от ненадейността и непонятността настаналото. Нещо далечно, отдавна забравено се върна в паметта му – времето, когато майка му го водеше – него, малко момченце – в старата селска църква на големите празници да се моли. Нещо меко и добро нахлу в душата му.

Отец Арсений седна и пред майора отново беше изнемощелият старец, но очите му продължаваха да излъчват светлина.
– Пъотър Андреевич! Пратиха ме на работа в лагера. Научих, че сте тук. Бях в Москва, казах на Вера Даниловна, приех да Ви предам бележката, а освен това Ви моля да помогнете на един човек, който живее с Вас в бараката – майорът се смути.
– Разбрах Ви, разбрах! Ще помогна на Александър Павлович. Всичко ще му предам. Разбирам, че тук Ви е трудно, Сергей Петрович, не сте свикнали с новата работа. Трудно ще свикнете. Какви неща стават тук! Но бъдете милостив, доколкото е по силите и възможностите Ви, и това ще е голяма помощ за лагерниците.
– Да, трудно е! Сега навсякъде е много трудно – рече майорът. – Затова и се озовах тук. Сърцето ми се облива с кръв, като гледам какво става наоколо. Следене, доноси един срещу друг, секретни инструкции, коя от коя по- страшни. Правиш нещо, но то е нищожно малко. Срам ме е да си призная, но ме е страх. Надзирателят Пупков непрекъснато прави доноси срещу Вас. Явно не Ви обича. Ще го махнем, ще сложим някой друг, по-приличен. Тежко Ви е, Пьотър Андреевич! Тежко! Да Ви помогна, както казах, мога само малко, но ще се опитам. Ще Ви привиквам чрез лейтенант Марков, този, дето Ви разпитваше. Той е труден човек, подозрителен, но аз ще го хвана с това. Ще му предложа да Ви постави под особен надзор и след разпитите да Ви изпраща при мен. Не се тревожете, особеният надзор няма да се отрази на работите Ви и няма да бъде вписан в личното Ви дело. На Александър Павлович кажете, че генерал Абросимов, Сергей Петрович, понастоящем разжалван в майор, е тук. Много хора по върховете помнят Александър Павлович, но е трудно да му се помогне. Опитват се и неведнъж се обръщаха към Главния , но без резултат. Главния отговаря: „Нека да полежи“ – а неговият заместник се опитва да го унищожи. Александър Павловия знае много. Той е иде¬ен, прям, а такива не ги обичат. Имаше указания да го премахнем, но Главния не одобри. Опитват се да действуват по околни пътища, чрез криминалните. Карат криминалния Иван Кестенявия да свърши тази работа. Предайте на Александър Павловия бележка от жена му, това ще го подкрепи. Помогнете му. Нека се пази от Савушкин, бившия секретар на обкома, той пише доноси срещу него – и той живее във Вашата барака. Трябва да подпишете протокол. Сега си вървете, аз ще го напиша 3а следващата ни среща.

Отед Арсений се усмихна, взе празен лист и се подписа:
– Напишете каквото трябва.
Майорът стана, приближи се до о. Арсений, хвана го за раменете и, кой знае защо, неочаквано каза:
– Не ме забравяйте.
Пълен с впечатления и преживявания, непрестанно славейки Господа, о. Арсений си отиде в бараката и легна на нара, уморен от всичко преживяно.
Чакаха го с нетърпение – можеше и да не се върне. Легнал, той четеше молитви и псалми, благодареше на Бога и повтаряше: „Господи, прославям делата Ти, благодаря Ти, че ми показа Своята милост, помилвай ме, Боже!“
В лагерите беше прието, ако някого привикат в „спецотдела“ и той се върне оттам, да не го разпитват и никой да не се приближава до него. Страхуваха се, че ако някой се приближи, ще го заподозрат, че го е страх да не са питали за него. Ще мине време, ако сметне за нужно, човекът сам ще разкаже. Отец Арсений не мигна цяла нощ. Умиляваше се на Божия промисъл, славеше Бога, молеше се на Божията Майка. На сутринта стана и с леко сърце се захвана за работата си.

Надзирателят Веселия (Пупков) един-два пъти се отби в бараката, огледа всичко с шарещ поглед:
– Е, какво, попе? Не те пребиха в „специалния“, а? Ще те пребият! -засмя се той и излезе.
Вечерта, след като лагерниците се прибраха от работа и си получиха дажбата, о. Арсений се обърна към Авсеенков:
-Александър Павлович! Помогнете ми да нацепя дърва преди проверката, че инак няма да успея!
Вече не крадяха предварително нацепените дърва на о. Арсений – бараката се грижеше за това.
До проверката оставаше малко повече от час, фене¬рите и прожекторите ярко осветяваха лагера. Можеше да се цепят дърва и вечер. Излязоха при дървата и отец Арсений каза:
– Като Ви подавам цепеницата, вземете бележката, прочетете я и я глътнете, после всичко ще Ви разкажа.
– Каква бележка? – слиса се Авсеенков. – Каква?
Грабна един дървен клин и взе да цепи дървата, после
Застана под фенера, като че ли разглежда едно дърво, и взе да чете бележката.
Прочете я един път, после още веднъж. По лицето му потекоха сълзи. Отец Арсений прошепна:
– Глътнете бележката – и прибави: – Стегнете се.

Докато цепеха и събираха дървата, му разказа какво
му беше казал Абросимов. Разказа му, че майорът е разжалван генерал; че приятелите на Авсеенков искат да му помогнат, но е трудно и че има указание да го премахнат.
– Пьотър Андреевич! Отец Арсений! Не вярвах аз в Бога, а тук започвам да вярвам, не може да не повярваш. Получих писмо от Катерина – жена ми, там има няколко реда и от един мой приятел – голям, влиятелен човек. Иска да помогне. Тези няколко реда се равняват на смърт, ако някой научи. Стар разузнавач, безстрашен човек. Намират се още хора, и там, в свободния живот, още не всички са затънали в подлост. Катерина пише, че моли Бога за мене, вероятно се моли истински, Вие ми помагате тук, в този ад, стопляте ми душата, не ме оставяте насаме с мислите ми, пък и не само мен – много хора. Вижте какъв стана Сазиков, беше жесток и страшен, а сега омекна и Ви вярва във всичко. Вие не виждате, но аз виждам! Не! Не Вие, а навярно Вашият Бог прави всичко това с Вашите ръце. Не зная дали ще стана дълбоко вярващ, но зная и виждам: има Бог! Има Го!

Внесоха дървата в бараката. Сазиков слезе от нара и също взе да помага в носенето. Отец Арсений разказа на Сазиков за разговора с началника на „специалния отдел“: че искат да премахнат Авсеенков чрез криминалните, и го помоли:
– Помогнете, Серафим Александрович – насаме го наричаше Серафим, а не Иван – измисленото му име. Като му разправяше всичко, о. Арсений знаеше, че Сазиков няма да ги издаде и предаде – беше се променил много.
– Рядък случай – каза Сазиков. – Ще помогнем, ще опазим Александър Павлович. Той е добър човек, свестен е. Ще го опазим, не се бойте. И ние си имаме своите тайни. Ще кажа на момчетата, ще го опазим.

Записано по разказите на Авсеенков, Абросимов, Сазиков и по кратките описания-спомени на о. Арсений

Източник: „Отец Арсений“, изд. „Св. апостол и евангелист Лука“


Posted in Мъченици и изповедници през атеистичния режим, Памет

Свързани публикации