Меню Затваряне

Рождество Богородично

Прот. Александър Шмеман

Основа на почитането на Пресветата Дева Мария в Църквата винаги е било нейното послушание към Бога, свободното доверие, с което тя, по човешки, се отзовава на нечувания дотогава призив. Православната църква винаги е подчертавала връзката на Божията Майка с цялото човечество и ако можем да се изразим така, се е любувала на Мария като на най-добрия, най-чист и възвишен плод на човешката история, на историята на човешкото боготърсачество, винаги е откривала в нея най-дълбокия смисъл и истинската същност на самото човечество. И ако на Запад, за западното християнство, в центъра на почитането на Мария стои нейният образ на Дева – девството й, останало ненарушено от нейното майчинство, то за Православния изток такава сърцевина на любовта към Мария, на съзерцанието на нейния образ и – още веднъж ще повторя – на радостното й любуване – още от самото начало е било и остава нейното майчинство, кръвната й връзка с Иисус Христос.

Православният Изток се радва преди всичко за това, че в пришествието на Божия Син на земята, в спасителното явяване на Бога, станал човек, за да възвърне хората към богоотреденото им истинско призвание –  в това именно пришествие взема участие и самата човешка природа. Ако най-радостното и дълбоко в християнската вяра – „съпричастността“ на Христос с нас, това, че Той наистина е човек, а не призрак и не е някакво тайнствено явление, че Той е един от нас и става навеки свързан със Своята човешка природа, то съвсем разбираемо е и любовното почитание към онази, която Му отдава човешката природа, която Му дава нашата плът и кръв. Тази същата, благодарение на която Той, Христос, се нарича така, както Сам винаги е наричал Себе си – „Син Човечески“. Син Божи и Син Човечески…

Същият Бог, Който слиза при човека, за да направи човека божествен или – както пишат Отците и учителите на Църквата – да го обожи, да направи от него причастник на Своето Божество. Именно тук, именно в това потресаващо откровение на истинската природа и на истинското призвание на човека, е източникът на благодарното и любовно отношение към Мария като наша връзка с Христос и – в Него – с Бога.

Никъде обаче всичко това не се разкрива с по-голяма яснота, както в празника Рождество Богородично. Наистина Свещ. Писание не разказва нищо за това събитие. Пък и какво по-особено може да се разкаже за раждането на едно дете – раждане, подобно на всяко друго. И ако Църквата е отредила особен ден, в който да припомня и празнува това събитие, причината не е, че то е с нещо изключително, чудесно или по-различно от останалите. Причината за това е тъкмо неговата обикновеност, разкриваща новия и лъчезарен смисъл на всичко онова, което сме свикнали да наричаме „обикновено“. Причината е в придаването на нова дълбочина на онези подробности от човешкия живот, който така често смятаме за „с нищо забележителни“.

Нека обаче погледнем към иконата на този празник, нека се вгледаме в нея с духовния си взор. На постелята виждаме жена, която току-що е родила своята дъщеря. Преданието на Църквата знае, че тази жена се казвала Анна. До нея е нейният съпруг – известният ни отново от Преданието Йоаким. Недалеч от постелята на родилката се извършва първото умиване на новороденото. Дотук наистина не виждаме нищо, което да ни изглежда необикновено. Но тока ли е в действителност? Не иска ли Църквата с тази икона преди всичко да ни каже, че раждането на ново човешко същество в света е чудо на чудесата – чудо, което именно разкъсва една обичайност, тъй като раждането е такова начало, което няма и не може да има край – начало на един нов, единствен и неповторим човешки живот, възникване на нова личност, в чието появяване като че ли се твори нов свят – свят, даруван на този нов човек като негов живот, негов път и негово творчество.

И така, първото нещо, което празнуваме на този ден, е идването в света на самия човек – идване, за което в Евангелието е казано, че „жена, кога ражда, има болки, защото е дошъл часът й; но след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света“[1]. На второ място, повод за радост в този ден е конкретният човек, чието раждане и идване в света празнуваме. Ние познаваме единствеността, красотата, благодатността на това дете, неговата съдба и неговото предназначение за нас и за целия свят. И на трето място, в този ден празнуваме и паметта на всички онези, които са подготвили Мария, които са я изпълнили с нейната благодат и красота. В наши дни много се говори за наследствеността, на която се придава някакъв робски, детерминистичен смисъл. Църквата също вярва в наследствеността, но само в духовната наследственост.

Колко вяра, колко добро, колко поколения, живели с висшето и небесното, са били необходими, за да може на човешкото дърво да се появи изумителният и благоуханен цвят на пречистата Дева, на всесветата Майка! Ето защо Рождество Богородично е и празник на самото човечество, на вярата в него, на радостта от него.

Уви, ние виждаме и добре разбираме също така и наследствеността на злото. Наистина около нас има толкова много зло, че тази вяра в човека, в неговата свобода, във възможността на добрата и светла наследственост вече почти се е изпарила у нас и е заменена от скептицизма и недоверието. Точно този зъл скептицизъм и това унило недоверие ни призовават да отблъснем от себе си Църквата в деня, когато тя – с радост и вяра – празнува раждането в света на онова малко момиче, в което е съсредоточено и доброто, и нравствената красота, и съвършенството – всички характеристики на истинската човешка природа.  В нея, в раждащата се девойка, светът посреща идващия към него Христос. Иисус Христос е наш дар и в Него е нашата среща с Бога. И ето, ние вече сме на път към Витлеемската пещера, към нашата среща с радостната тайна на Богомайчинството.

Превод: Борис Маринов

Източник: Протойерей Александър Шмеман „Неделни статии и беседи“, София, Комунитас, 2014.


[1] Иоан 16:21.

Posted in Празнични проповеди, Проповед

Related Posts