Меню Затваряне

Въздвижение на Кръста

Прот. Александър Шмеман

Празникът на Въздвижението на Кръста… Столетия наред на този ден в катедралните храмове архиереят, обкръжен от сонма на духовенството си, е вдигнал в средата на храма високо над молещите се кръст, с който е осенявал във всичките четири посоки, докато междувременно хорът гръмогласно пеел „Господи, помилуй!“. Столетия наред това е бил празникът на християнската империя, родила се под знака на Кръста – в деня, когато император Константин съзрял във видение Кръста и чул думите: „С него побеждавай…“. Това е празникът на победата на християнството над царства, култури и цивилизации, празник на този християнски свят, който се е разпаднал и се разпада пред нашите очи.

Да, и тази година, както и през всяка друга, тържественият древен обред ще бъде извършен. Отново хорът ще пее радостно: Кръстът е власт на царете, кръстът е красотата на всемира[1]. Около храма обаче ще бучи огромният град, безучастен към това съкровено тържество, нямащ никаква връзка с него, а милиони хора ще продължават да живеят всекидневния си живот с неговите вълнения и интереси, радости и скърби, нямащи никакво отношение към онова, което се случва по храмовете. Така че как ние дръзваме да повтаряме тези победни думи, да повтаряме отново и отново за Кръста – че той е несъкрушима победа?

Уви, трябва да признаем, че много от християните едва ли биха знаели какво да отговорят на тези въпроси. Мнозина от тях като че ли са свикнали с това, че Църквата е запратена в периферията на живота, че е изгонена от културата, от живота, от училището – отвсякъде. Мнозина от християните са удовлетворени от това, че на тях с презрение им позволяват „да изпълняват своите обреди“, стига само да са тихи и послушни и да не пречат на света да строи своя си живот – без Бога, без Христос, без вяра и молитви. Тези уморени християни вече почти не помнят какво е казал Христос в нощта, в която е отивал към разпятието: „В света скърби ще имате, но дерзайте: Аз победих света“[2].

Струва ми се обаче, че ако ние празнуваме този празник на Въздвижението на Кръста, ако повтаряме древните думи на победата и тържеството, то не правим това само за да си припомняме победите от миналото, да си спомняме какво е било и какво вече го няма. За целта обаче трябва да вникнем по-дълбоко в смисъла на самата дума „победа“ в християнската вяра.

Може би едва сега, лишени от външната сила и външната победа, от подкрепата на властта и неизброимите богатства, лишени от всичко това, което се е струвало като символ и знак на победата, се оказваме способни да разберем, че вероятно всичко това не е било и истинска победа.

Да, кръстът, издиган в ръцете на свещениците над тълпите от хора, е бил украсен със злато, сребро и скъпоценни камъни, но нито златото, нито среброто, нито скъпоценните камъни са в състояние да затъмнят истинския и изначален смисъл на Кръста – като оръдие за позорно и мъчително смъртно наказание към което с гвоздеи е прикован захвърленият от всички, издъхващ в болки и жажда човек.

И нека проявим мъжеството да се запитаме: дали пък всички тези християнски царства и култури не са загинали точно затова, дали пък победата не се е превърнала в поражение точно защото ние, християните сме станали слепи за последния смисъл, за последното съдържание на главния символ. Защото сме решили, че този смисъл може да бъде затъмнен със злато и сребро и че всичко, което Бог иска от нас, е да се кланяме на миналото.

Да бъде почитан Кръстът обаче, да бъде той въздиган, да се пее за победата на Христос, не означава ли това преди всичко да се вярва в Рапзнатия, да се вярва, че кръстният знак е знак на едно потресаващо, единствено по смисъла си поражение, което – само по силата на това, че е поражение, само в степента на приемането му като поражение – се превръща именно в победа и в тържество.

Не, Христос идва в света не за външна победа – предложено Му е царството, но Той го отхвърля. А в момента на предаването Му на смърт казва: „или мислиш, че не мога сега да помоля Своя Отец, и Той ще ми представи повече от дванайсет легиона Ангели?“[3]. Никога обаче Христос не е бил повече Цар, отколкото когато, обкръжен от злобната и надсмиваща се тълпа, върви към Голгота, носейки на плещите Си Своя кръст. Никога не са били така очевидни Неговата царственост и сила, както в онзи час, когато Пилат Го извежда пред тълпата, облечен в багреницата на осъдения на смърт престъпник, с трънения венец на главата, и когато Пилат казва на разбеснялата се тълпа: „Ето вашия Цар!“[4].

Та нали само тук е цялата тайна на християнството, а оттам и неговата победа – в радостната вяра, че в лицето на Този Отхвърлен, Разпнат и Осъден в света е възсияла Божията любов, че се е открило Царството, над което никой няма никаква власт. Само че всеки от нас трябва да приеме Христос, да Го приеме в цялото си сърце, с цялата си вяра, с цялата си надежда. В противен случай никакви външни победи нямат смисъл.

И може би за нас това външно поражение на християнския свят е било нужно, може би ни е било нужно това обедняване и отхвърляне, та вярата ни да се очисти от всяка земна гордост, от надяването на външната сила, на външната победа. Та и нашето съзерцаване на Христовия кръст, който се възнася над нас и над света, да се очисти, пък дори и ние, и светът да не виждаме това.

Възнася се и побеждава въпреки всичко. Кръстът е красотата на всемира. И в каквато и тъмнина да пребивава човекът, колкото и да тържествува в света злото, сърцето знае и чува: „Дерзайте: Аз победих света“.

Превод: Борис Маринов

Източник: Протойерей Александър Шмеман „Неделни статии и беседи“, София, Комунитас, 2014.


[1] По Светилен за сряда и петък от Октоиха (бел. ред.).

[2] Иоан. 16:33.

[3] Мат. 26:53.

[4] Иоан. 19:14.

Posted in Празнични проповеди, Проповед

Related Posts