Меню Затваряне

Първият учебен ден по Бранислав Нушич

Бранислав Нушич

В основното училище

Детето прекрачва прага на основното училище с известно предчувствие, че му предстои да яде бой. Напразни са всички увещания на родителите, че няма да има такова нещо. Това предчувствие е така дълбоко заседнало в душата на детето, че почти се превръща в действителност, а уверенията на родителите си остават само заблуждение. Но учителят от основното училище, при когото аз попаднах, беше добър и благ човек, тъй че пръчката, която висеше под иконата на св. Сава, беше повече педагогическа декорация и само понякога инструмент за възпитание.

Като влязохме в клас, учителят ни нареди по височина и ни настани по чиновете. Най-ниските седнаха на първите, а по-високите на по-задните. По-късно започнаха да ни нареждат по знания — най-добрите ученици седяха на първите чинове, по-слабите — зад тях, а най-лошите — на последния чин, който се наричаше магарешки. По времето, когато аз посещавах основното училище, като възпитателно средство се използуваше и тоя магарешки чин, на който учителите поставяха ония, които наистина не знаеха нищо. Струва ми се, че това беше един много хубав принцип, защото по тоя начин ония, които не знаеха нищо, свикваха с мисълта, че са магарета. Откакто той е премахнат, те все някак си не могат да се помирят с тоя факт и затова в живота обикновено магаретата седят в първите редове.

Така наредени на чиновете по големина, ние приличахме на семки в резен диня — всички еднакви, всички безлични, всички сополиви. И все пак кой би могъл да каже, че тук седят един до друг бъдещ министър и бъдещ разбойник, бъдещ епископ и бъдещ лихвар, бъдещ арестант и бъдещ финансист-милиардер. Какво щастие би било за човечеството, ако можеше още от ранни детски години да се разбере кой какъв ще стане. Ако не друго, то поне, докато сме деца, щяхме на воля и до насита да тупаме бъдещия министър, бъдещия епископ и бъдещия милиардер.

В началото не учехме нищо, само учителят ни питаше за имената ии и най-вече за професиите на родителите ни.
— Какво работи баща ти?
— Файтонджия е.
— Добре, седни си! А твоят?
— Колбасар.
— А, колбасар? Е, поздрави баща си! А твоят?
— Зарзаватчия.
— Зарзаватчия, така ли? Поздрави и ти баща си!

Отначало ние не разбирахме какво значат тия поздрави. Едва по-късно, когато всички научихме една приказка за доброто и за лошото дете и когато забелязахме, че всеки път учителят променя професията на героя на приказката в зависимост от това, как различните родители са отговорили на неговия поздрав — всичко ни стана ясно. Така например един ден, когато синът на колбасаря му донесе четири наденици, приказката гласеше така:

— Имало две момченца — Симо и Ненад. Симо бил син на един файтонджия и бил непослушен, глупав и непрокопсаи, а Ненад бил син на един много почтен човек, честен и примерен гражданин, колбасар. Разбира се, и синът приличал на баща си и бил почтено и добро момче.
Ако например синът на зарзаватчията не си знаеше урока, но беше донесъл наскоро двадесетина зелки и три венци лук, учителят го съветваше по следния начин:
— Виждаш ли, моето момче, баща ти е честен и почтен човек, вземи пример от него. За днеска ти прощавам, но гледай утре да си знаеш урока. Поздрави баща си.

А ако урока не си знаеше синът на гробаря, учителят го кореше по следния начин:
— От тебе, моето момче, нищо няма да излезе. И собственият ти баща няма да може да ти изкопае гроба — ти ще свършиш на бесилката.

Професията на родителите ни определяше и успеха и поведението ни. Най-добрият ученик например беше синът на колбасаря, а непосредствено след него следваше синът на месаря, след него идваше синът на един бакалин, след това — синът на зарзаватчията (и то след като баща му започна освен зеленчуци да изпраща пилета и пуйки) и чак на най-последния чин седяха синът на гробаря, на един музикант, на файтонджията и въобще синове на родители с непродуктивни професии.

Отначало и моят баща като търговец се числеше към непродуктивните професии и затова и аз бях лош ученик. Но след като два-три пъти (за Коледа, за Великден и за Нова година) занесох на учителя нещо, сгънато в един малък, бял плик, то аз преминах в първата редица и известната приказка получи следния вид:

— Имало едно време две момченца — Симо и Ненад. Симо, син на един файтонджия, бил лош, непослушен, глупав и тъп, а Ненад, син на един търговец, бил…

След свършването на основното училище можехме спокойно да пресметнем колко е похарчил всеки от нас, за да се научи да чете и пише…

Така например на Симо Янкович това му струваше 380 яйца, на Перо Вукич — четири гъски, десет пилета и 140 яйца, на Миленко Пурич — сто зелки, седемнадесет венци кромид лук и десет чифта телешки крака за пача, на Янко Попович 294 чифта наденици, четири бута шунка, четири суджука, две парчета сушена сланина и единадесет чифта пушени ребра.

Такава е приблизително стойността на нашата грамотност, изразена в материални величини. Жалко, че днес са изчезнали вече тия идилични отношения между учители и ученици и по такъв начин е загубена и мярката за преценяване на грамотността. Затова, изглежда, и неграмотността е добила такава висока цена…

Вероучение

Изучавайки вероучение, аз страшно много обикнах безбожието. Така се получи вероятно, защото учителят, който ни предаваше тоя предмет, така нехристиянски ни биеше, че и днес, когато слушам в черквата проповед за християнското милосърдие, аз се обръщам на всички страни от страх да не би да ме цапардоса митрополитът с жезъла си или дяконът с кадилницата. Тоя факт е още едно доказателство, че впечатленията от ранната младост оставят дълбоки следи в душата на човека.

Спомням си например, че заради седемте мършави крави изядох седем такива тлъсти шамара, че не посмях и да проговоря за дебелите крави. А заради Мария и Магдалена едва не заплатих с живота си. Заради последната, т.е. заради Магдалена, трябваше веднъж да си сваля панталоните пред целия клас, да легна по очи върху чина и да изтърпя двадесет пръчки на голо. Оттогава така се наплаших, че и по-късно в живота, ако срещнех някоя жена на име Магдалена, аз никак не се решавах да си сваля пред нея панталоните.

Имаше уроци, които не представляваха никаква трудност за мене. Така например Адам и Ева ми бяха много симпатични вероятно с наивността си, а може би и затова, че първият грях на една жена е винаги симпатично нещо. Но докато Адам и Ева ми бяха симпатични, то техните деца ми причиниха много неприятности. Заради известната фирма „Каин и Авел“ три пъти ядох бой. Първия път, защото казах, че Авел е убил Каина, втория — защото казах, че Каин и Авел са апостоли. Не си спомням вече защо беше третият бой, но ми се струва, защото казах, че Каин продал Авела на египетските търговци за тридесет сребърника.

На годишния изпит, разбира се, падна страшен смях. Председателят на комисията се държеше за корема и викаше: „Дявол да те вземе, момче, откога не съм се смял така!“ А учителят ни по вероучение, който провеждаше изпита, три пъти стискаше юмрук и бе готов да се нахвърли върху мене, но все се въздържаше поради особената тържественост на момента. Спомена само нещо през зъби за майка ми.

Естествено след като веднъж вече се бях объркал, всичко тръгна наопаки. Така например, когато учителят ни по вероучение в желанието си да ми помогне ме запита за Адам и Ева, най-лесният и най-симпатичен за мене въпрос, аз започнах по следния начин:

— Адам и Ева са били първите хора… първите хора… Адам е бил първият човек, а Ева — първата жена. И те, като първи хора, те живеели в рая. И си живеели много добре, но един ден Адам захапал… захапал Ева и затова Господ-Бог му счупил едно ребро…

И за голямо удоволствие на председателя на комисията останалите ми отговори бяха все в тоя дух. На изпита аз просто размесих Стария и Новия завет така умело, както опитен комарджия размесва две колоди карти. Учителят на два пъти ме спираше да не говоря повече, но председателят ме окуражаваше и ме караше да продължавам, обръщайки се към него с думите: „Ама оставете го, моля ви се, поне да се насмеем.“

Както казах вече, дванадесетте апостоли аз натиках в Ноевия ковчег. За Содом и Гомор казах, че са два свещени храма, в които Христос е проповядвал с успех своя принцип: „Обичай ближния си!“ За Христос казах още и че е престоял четиридесет дена в утробата на кита, подготвяйки своето божествено учение. За десетте Божи заповеди казах, че Юда ги е продал на планината Арарат и най-накрая на въпроса, какво зная за Пилат, отговорих, че Пилат е син на Мойсея, че е народил голямо поколение и че след като свършил тая работа, си измил ръцете.

Впрочем аз и сега не разбирам какво смешно има във всички тия мои отговори и защо всъщност председателят на комисията така весело се смееше. За мен християнското учение беше сбор от разни чудновати и невероятни разкази. Това представлява то за голям брой християни и днес. И аз не смятам, че е страшен грях да се смесят всички тия разкази, както направих аз например. Не виждам впрочем какво повече за християнството би знаел оня, който би могъл да разкаже всички приказки така, както са записани в учебника.

Но, откровено казано, нашият учител по вероучение не се задоволяваше само с библейските разкази. Навлизаше той и в същината на християнското учение и именно заради тая същина едва-що не изгинахме всички до един. Така например той ни говореше надълго и нашироко за основните принципи на християнското учение. Ние внимателно следяхме неговите думи, т.е. в страха си да не цапардоса някого наблюдавахме внимателно всяко движение на ръката му.

Следващия час естествено той препитваше урока, взет миналия път.

— Кое е първото основно начало на християнското учение? — пита господин учителят първия от нас, на когото паднеше погледът му.

Грешникът става от мястото си и мълчи като ням. Ядосан, учителят повтаря въпроса си.

Ученикът мълчи упорито, както са мълчали първите християни пред съда на тираните-езичници.

— Кое е първото основно начало на християнското учение, заплес? — повтаря учителят и пръстите му вече се свиват в юмрук.

И след като ученикът и тоя път не отговаря, той изревава:

— Милосърдието! — и така немилосърдно го удря, че онзи вижда звезди посред бял ден.

След това се обръща към друг ученик:

— Кажи ми ти, кое е второто основно начало на християнското учение?

А грешникът се чеше зад ухото и върти очи, опитвайки се по движенията на ръцете на учителя да разбере от коя страна ще го светне второто основно начало на християнското учение.

— Любов към ближния, магаре такова — крещи учителят, след като не е получил отговор, а нещастникът пипа носа си, за да види дали това християнско начало не е боядисано с червен цвят.

Следващият ученик също не може да каже кое е третото основно начало на християнското учение.

— Великодушието, негодник такъв, но — ето това е за теб великодушие — крещи учителят и тегли ушите на нещастника, като че ли са презрамки на панталони.

В такива случаи ние останалите седяхме ни живи, ни умрели. Бяхме тридесет и четирима души в класа и ако християнското учение имаше случайно тридесет и четири основни начала, ясно беше — всички щяхме да изгинем като първите християнски мъченици, хвърлени в арената и предоставени на благоволението на дивите зверове.

Ето заради това обикнах аз многобожието и съжалявам, че не сме си запазили тая вяра. Защото, първо, колкото повече богове, толкова по-малко основни начала; второ, многото богове не могат да бъдат така опасни, както един бог, и, трето, ако имахме повече богове, нямаше да се изучава в гимназиите вероучение.

География

Като учебници по география с успех могат да бъдат използувани пътеводителите и железопътните разписания. Всички, които са пропуснали да усвоят този предмет в училище, се ползуват от тия полезни книги, от които могат да се научат не само границите на държавите, големината на градовете, планините, реките, но и много други полезни неща. Така например от тях може да се научи таксата на файтоните, цените на хотелите, дори къде се намира граничната митница, за да може навреме човек да скрие онова, което иска да пренесе контрабанда. Всички тия сведения липсват в учебниците по география, по които учим в училище.

Но за да може човек да се ползува от тези ценни книги, трябва да е получил в гимназията поне ония първи, основни знания, които са необходими за разбиране на отделните явления. Такива основни знания например са, че реките винаги текат от изворите към устието си, че Земята е толкова далече от Луната, колкото Луната от Земята, че планините са винаги по-високи от долините, а езерата, независимо от това дали са плитки или дълбоки, трябва да са заобиколени от всички страни със земя, и още много други подобни все така полезни знания.

Към тези основни знания спада и това, че Земята е кръгла, в което нашият учител се опитваше да ни убеди с всички възможни средства.

Децата са по-близо до Бога и затова са по-близко и до религията. А децата и религията с общи усилия са създали чудната легенда за безкрайността на света, която не е могла да разруши дори и оная приказка за човека, който стигнал до края на света, седнал на ръба, провесил си краката в нищото и доволен плюл в това нищо. И ето и тая вяра в безкрайността на света, и оная легенда сега с един замах трябваше да бъдат сменени с представата, че Земята е кръгла като топка, че се върти като луда, премятайки се акробатически по всевъзможни начини. Във всичко това се опитваше да ни убеди учителят ни по география, позовавайки се на голям брои доказателства. Но ние все пак си оставахме недоверчиви.

— Първото доказателство, че Земята е кръгла — убеждаваше ни той, — е това, че Слънцето, Луната и всички останали небесни тела са кръгли, следователно и Земята трябва да бъде кръгла.

Без съмнение логиката на това доказателство е непоколебима, но на нас като на деца то ни изглеждаше също така, както ако някой би ни казал: „Понеже корабът, лодката и динената кора имат продълговата форма, то и обувката на крака трябва да има продълговата форма.“

Също толкова ясни ни бяха и останалите две доказателства за кълбовидната форма на Земята. Когато пътуваш по море с параход, при появяването на сушата ти най-напред виждаш върховете на планините и, обратно, когато стоиш на брега и забележиш в морето кораб, най-напред виждаш мачтата му и след това се показва целият му корпус.

— Деца, виждали ли сте море? — започваше учителят да обяснява тези доказателства.

— Не сме! — отговаряхме ние в един глас.

— Така, много добре! Представете си сега море и в далечината параход, който още не се вижда. Представихте ли си море?

— Представихме си! — отговоряхме ние, а бог знае как сме си го представяли.

— А представихте ли си парахода, който не се вижда?

— Да! — отговаряхме ние, макар че никак не можехме да проумеем как ще си представим параход, който не се вижда.

— Така, кажи ми сега ти, Милане, какво ще видиш най-напред от парахода?

— Дим, господин учителю — уверено отговаря Милан.

— Дим, добре… да кажем, че ще видиш дим — продължава малко объркан учителят. — Ще видиш дим, ако, да кажем, параходът пуши, но какво ще видиш, ако не пуши? Хайде, кажи де, когато параходът се задава от далечината и не пуши, по какво най-напред ще познаеш, че идва параход?

— По свиренето на свирката — и тоя път уверено отговаря Милан.

Макар само по себе си най-убедително, и четвъртото доказателство не беше по-понятно за нас. Според него, когато някой тръгне от една точка и върви, върви, върви в една и съща посока, той в края на краищата пак ще дойде до същото място, от което е тръгнал. Ние си представлявахме това доказателство по следния начин: тръгвам аз от първи клас, вървя, вървя, вървя и след няколко години се връщам пак в първи клас, докато моите другари са вече ученици в четвърти клас. Според нашата детска логика тук не беше уместно да се каже „когато някой тръгне“, защото всъщност той не напуска класа, а това вече не е доказателство за кълбовидността на Земята.

Значително по-леко усвоихме другите уроци благодарение на това, че нашият учител прилагаше нагледното обучение.

В нашата гимназия имаше един глобус, който с години бе стоял на шкафа в кабинета на директора и който изглеждаше така мизерно, че да ти е жал просто да го погледнеш. Оста му беше така изкривена, че при опитите той винаги се въртеше не точно така, както учителят ни убеждаваше, че се върти Земята. Северна Америка беше покрита с едно огромно мастилено петно и ние бяхме убедени, че там именно е Черно море. А там, където трябваше да бъде Африка, имаше една огромна дупка и ние не можехме да разберем дали това са следи от разкопките на англичаните, които са търсели фараонските гробници, или някаква американска експедиция се е спускала в недрата на земята, следвайки напътствията на Жюл Верн. Най-вероятното бе, че учителите са разисквали по време на междучасията въпросите на текущата политика, използувайки глобуса като аргумент.

Поради липса на глобус учителят използуваше главата на нашия съученик Сретен Йович, който наистина беше такъв главчо, че приличаше на истински подвижен глобус.

— Ела тук, Сретене — започваше той на пример урока за деня и нощта. — Излез и за стани тук до прозореца, така че да те огрява Слънцето.

Глобусът ставаше от третия чин и заставаше край прозореца.

— Ето виждаш ли, като обърнеш дясната си страна към Слънцето, цялата дясна половина на главата ти е осветена, докато другата не е. Така ли? Хайде сега обърни лявата си стра на към Слънцето. Ето сега лявата страна е осветена, а дясната не е.

По същия начин върху Сретеновата глава ни бе обяснено и какво представляват полюсите.

— Ето тук, виждате ли — и учителят слага ше показалеца си на Сретеновото теме, — тук е Северният полюс. Тук е вечна зима, никога нищо не цъфти. Всичко е измряло или ако е останало нещо, то е хилаво. Това са впрочем неизследвани пространства.

Друг път пак на Сретеновата глава той ни обясняваше маршрута на един пътешественик, който, за да потвърди от любов към географията четвъртото правило за кълбовидността на Земята, тръгнал от една точка, вървейки все в една и съща посока, и стигнал пак там, откъдето е тръгнал.

— Взимаме, значи, носа за изходен пункт — тук той слагаше показалеца си на Сретеновия нос и го насочваше, влачейки нокътя си по лицето, към лявото ухо — и се отправяме на изток, тоест в оная страна на света, от която изгрява Слънцето. След това… Сретене, да си измиеш ушите, пълни са с кал, като че ли си излязъл от кочина… след това обикаляме земното кълбо и стигаме до противоположната страна на света… още миналия път ти казах, Сретене, да острижеш тая коса… Макар че там, на противоположната страна на света, живеят диваци… аз няма повече да цапам пръстите си с тая твоя мръсна коса… Това е тая страна, където е нощ, когато у нас е ден, и обратно — където е ден, когато у нас е нощ. След това продължаваме по-нататък и по-нататък, минаваме през дясното ухо на Сретен и пак вървим все нататък и нататък и ето ни на Сретеновия нос, откъдето тръгнахме.

Понеже учителят използуваше Сретен за глобус, ние всички много го уважавахме. Изглеждаше ни като истинско училищно пособие и толкова бяхме свикнали с това, че главата му наистина ни приличаше на глобус, представляващ земното кълбо. Неговата рошава коса ни напомняше гъмжащите от диви зверове джунгли; челото му ни наподобяваше изораните египетски равнини; носът му ни приличаше на недостъпен връх — хималайски, а двете реки, които изтичаха от носа и се сливаха малко преди да се влеят в устата — на Тигър и Ефрат.

Нашата представа за главата на Сретен като истински глобус беше толкова силна, че когато веднъж Станко Милич му разби главата и учителят го запита защо е направил това, той отговори:

— Учех си урока по география.

Тогава учителят пусна в обръщение главата на същия тоя Станко Милич, но не толкова заради нагледното обучение, колкото да ни внуши респект — да не смеем да повреждаме учебните пособия. Защото не може да се захвърли Сретен с разбита глава върху шкафа в канцеларията на директора като стария глобус я.

А трябва да кажа, че нашият учител по география имаше доста тежка ръка и твърде често си служеше с нея. Докато разказваше за земните неща, за реките, планините, езерата и моретата — все някак минавахме, но щом се докопа до небето и небесните тела, започна така да размахва ръце и да ни удря такива плесници без всякаква причина, че на нас ни се струваше, че на небето стават междупланетни катастрофи.

Така например веднъж, като предаваше урока за затъмненията, той ни изкара трима души пред дъската. Най-напред извика най-високия между нас, Живко, на когото бяха вече наболи и мустачки, та учителите го съветваха да се ожени. Извика го и го постави така, че да може всички да го виждаме.

— Макар че ти иначе си магаре, Живко, сега ще представляваш Слънцето. След това се обърна към класа:

— Внимавайте добре, главата на Живко е Слънцето. Тя осветява и Земята, и Луната. Земята ще бъде както и друг път главата на Сретен, а за Луна ще ни послужи ето този малкият, от втория чин.

Този малкият от втория чин бях аз.

— Добре, вижте сега, деца. Когато Слънцето е там, където е сега Живко, а Земята там, където е Сретен, и Луната там, където е тоя малкият, тогава Слънцето изпраща своите лъчи и осветява и Земята, и Луната. Така ли е?

Всички мълчат, понеже не могат да разберат как Живко осветява и с какво осветява.

— Обаче — продължава учителят — в своя път около Слънцето Земята се оказва в един момент между Слънцето и Луната… ето така! — и той ни построява в една редица — Живко, Сретен и на края мене. — Сега, както виждате, тоя главчо Сретен е засенчил оня малкия и Живковата светлина не може да го освети. Вследствие на това настъпва лунно затъмнение. Разбрахте ли?

— Аз не разбрах — промърмори Живко, източникът на светлината.

Обстоятелството, че не е разбрал точно този, който трябва да даде светлина на другите, разгневи учителя и той му плесна такъв шамар, че бедният Живко получи, изглежда, съвсем нагледна представа за затъмнението, защото веднага добави, мигайки с очи:

— Сега разбрах!

И разбра не само той. Всички ние си изяснихме защо тоя раздел от географията се нарича физическа география.

Още по-лошо стана положението, когато започнахме да изучаваме устройството на слънчевата система.

— Да излязат ония планети от миналия час — каза учителят.

Тези планети бяхме Живко, Сретен и аз.

— Ти, Живко, както е известно, си Слънцето. Застани тук и тихо, мирно и спокойно се върти около себе си!

— Ти, Сретене, също ще се въртиш около себе си, но въртейки се около себе си, ще тичаш и около Живко, който, както знаеш, представлява Слънцето.

След това постави и мен на мястото ми.

— Ти си Луната. Ти първо ще се въртиш около себе си. Въртейки се около себе си, ще се въртиш и около Сретен, а заедно с него ще се въртиш и около Слънцето, тоест около Живко.

След като ни даде тези разяснения, той взе пръчката и застана встрани като звероукротител, готов да чукне по главата всекиго от нас, който сгреши. И започна под негово ръководство едно въртене, едно тичане — бог да ти е на помощ. Върти се Живко около себе си, върти се бедният Сретен около себе си и около Живко, въртя се и аз около себе си и около Сретен и двамата заедно тичаме около Живко. Още преди да направим както трябва първия кръг, и на тримата ни се зави свят и се сгромолясахме на земята. Най-напред паднах аз в качеството си на Луна, върху мен се стовари Земята, а върху нея — Слънцето. Получи се такава купчина, че не можеш да разбереш къде е Луната, къде Слънцето, къде Земята. Виждаше се само тук да стърчи един крак на Слънцето, там носът на Земята или задникът на Луната.

И докато ние охкахме, учителят стоеше гордо над тая купчина и обясняваше на останалите ученици устройството на слънчевата система и движението на небесните тела във вселената.

Можете да си представите каква паника настана между нас, когато, завършвайки тоя урок, учителят ни каза:

— Следващия път ще ви обясня какво представлява вулканът.

Запознати вече с начина, по който той така усърдно прилагаше метода на нагледното обучение, ние бяхме сериозно загрижени на кого ли от нас ще се падне следващия час да бълва огън.

Из “Автобиография” на Бранислав Нушич

Posted in Публицистика, Разкази, писма и пътеписи, Съвременност