Меню Затваряне

Вярата в тайнството (II част)

Архим. Даниил Аеракис

Към първа част

Преди да разгледаме третия успех на дявола, който успява да държи доста вярващи далече от Чашата на Живота, нека видим някои оправдания, които представят онези християни, които не се причастяват редовно.

Първо оправдание: Само свещениците могат да се причастяват редовно. Не и миряните. Но защо е това оправдание? Пише ли в Свещеното Писание, че само клириците имат това предимство – само те да се причастяват често? Клирикът е служител на св. Трапеза, свещеноизвършител на тайнствата Божии. И по въпроса за св. Причастие той не се различава от миряните.

Всичко каквото е казал Христос за храната и питието в тайнството св. Евхаристия, и всичко, което определят св. канони за често причастяване, важи без разлика както за клириците, така и за миряните. Затова служещият свещеник призовава за участие в божественото Общение както за себе си, така и за всички присъстващи християни:

„И ни удостой с Твоята властна ръка да ни преподадеш пречистото Твое тяло и честна кръв, и чрез нас – на всички люде”.    

Голямо недоумение предизвиква фактът, че все още има свещеници, които възпрепятстват вярващите и благочестиви християни да се причастяват често. Тези клирици, както казва св. Никодим Светогорец, „сами себе си лъжат с думите, които говорят, понеже самите те приканват християните със силен глас: „Със страх Божи, вяра и любов пристъпете!”, а след това са недоволни, когато някой се отзове на поканата им и прибързано преподават св. Дарове.

Второто оправдание:  Само след Великите пости и други големи постни периоди трябва да се причастяват християните. За подкрепа на това оправдание се представя факта, че голямата част от хората са свикнали да се причастяват тогава – след Великата четиридесетница и след Рождественския пост. За съжаление, може би без да разбират, тази практика са склонни да насърчават и църковни водачи, които главно около тези периоди организират в енориите посещения на изповедници от манастирите. Но постните периоди преди големите празници нямат връзка със св. Причастие. В отделна глава ще предложим два откъса от св. Йоан Златоуст, който говори за навика само отделни хора да се причастяват на големи празници:

„Едно е Пасха, друго е Четиридесетницата. Четиридесетницата имаме само веднъж в годината. Пасха обаче имаме три пъти в седмицата, понякога и четири, и най-вече – колкото пъти искаме. Защото Пасхата не се извършва от поста, който я предхожда, а от предложението и жертвата на св. Литургия, която се отслужва на всяко божествено събрание. Пасха празнуваш не когато постиш, а когато участваш в жертвата, сиреч, в св. Причастие”.

Другият текст гласи:

„Зная, че много от вас тук, отиват към св. Причастие по навик, поради празника (на Пасха или Рождество Христово). Би трябвало, както много пъти съм обръщал внимание, да не отбелязват, специално празниците, за да разберат кога трябва да се причастяват, но да очистват съвестта си и тогава да се приближават към св. Причастие. Защото онзи, който е с нечиста съвест, дори и през периода на празника не е достоен да участва в страшното Тайнство. Този пък, който е чист и който се е очистил от греховете си чрез покаянието и изповедта, и по време на празника и през останалото време е достоен да участва в св. Тайнство и да приема Божиите дарове.”

Винаги, когато вярващият се причастява, душата му празнува Пасха, Възкресение Христово.

„Пасха ще празнувам днес отново.

Днес отново ще се причастя.”

Трето оправдание: Причастяваме се по-рядко, за да пристъпваме с по-голямо благоговение към Чашата на Живота. В честото участие в тайнството на св. Евхаристия се крие опасност от свикване. Застрашени сме от привикване, от това, да не усещаме св. Причастие. По-добре рядко, но съзнателно, отколкото често, но безразлично.

Какво можем да отговорим на това мнение? Онзи, който има истинско благоговение и страх Божи, най-напред благоговее пред думите на Господа и св. отци на Църквата, които много ясно разпореждат честото ни участие в Божията Трапеза. Той се страхува от ужасните последици, които оказва върху душата съзнателното отбягване от св. Причастие и престъпването на Христовите думи. Как е възможно да съществува едновременно благоговение и престъпване на Христовите думи?

Следователно, благоговението не е човешки въпрос, който се постига с изкуствени методи. То е дар на Светия Дух. Честото пристъпване към тайнството св. Причастие във всички случаи обдарява душата с повече благоговение, умиление и чистота.

Рядкото причастяване не прави християнина по-достоен. Напротив, онзи, който се причастява често, става по-достоен, понеже не е сам в борбата си против греха. Той има твърд Съюзник. Той е в единение с всесилния Христос. Докато онзи, който доброволно не се причастява често, отдалечава сам себе си от победоносното единение с Иисус Христос. Затова вярващият, когато се моли на Христос да го удостои с често участие в св. Общение, сред другите неща казва и следното:

„Пристъпвам към Тебе, Христе Боже, не поради пренебрежение, а защото се надявам на Твоята неизказана благост, и да не би, като се отдалечавам за дълго от твоето общение, да бъда хищнически грабнат от духовния звяр-вълк”.

Вярващият не пристъпва по навик, не пристъпва “както дойде”; не се моли, пренебрегвайки страшното тайнство; не пристъпва, защото се смята за достоен, а защото изпитва абсолютна необходимост от това. Пристъпва, подкрепян от безкрайната милост и благост Божия. Пристъпва, защото се страхува да не би сам да позволи на дявола да го обсеби. Тези, които казват, че пристъпват по-рядко към св. Причастие, за да не привикнат с тайнството, пренебрегват факта, че св. Причастие е необходима за душите ни храна. Защо не представят подобно оправдание например за хляба, водата или друга обикновена храна? Те чувстват обикновената храна като ежедневна нужда. Без нея тялото ни е застрашено от смърт. Към подобна заплаха върви и душата без честото й подкрепяне с небесната храна и небесното питие за св. Причастие. Както казахме, то е „насъщния ни хляб”.

Относно опасността от привикване, тя наистина съществува. Но за кои християни? За онези, които пристъпват формално към тайнството. Те, било веднъж годишно или често, се причастяват по навик, защото „така сме го наследили” или „за здраве”. При това начинът по който пристъпват към причастие, особено за Рождество Христово и Велики четвъртък, показва, че пристъпват водени само от навика. „Обичаят” ги води към св. Чаша.

Които са вярващи се причастяват редовно. И се опитват да го правят винаги с благоговение. Във всички случаи и за тях съществува опасността от привикване. И това важи не само по въпроса за св. Причастие, но и за другите прояви на духовния живот, каквито са ежедневната молитва, редовното участие в богослужението и други. Понеже съществува опасност от привикване, трябва ли да ходим на църква по-рядко? Да кажем, веднъж на три месеца. Или трябва да четем Свещеното Писание веднъж в месеца? Разбира се, че не. Участието ни в църковните служби трябва да е постоянно, както и четенето на Библията. По същия начин постоянно трябва да бъде и участието на св. Трапеза. Доколкото разбира се не съществуват пречки за св. Причастие.

За всички духовни дела, още повече за св. Причастие, трябва да се полагат усилия, така че да станат винаги съзнателно. Всеки път да пристъпваме така, като че ли това е последното ни причастяване. Тези, които вярват, че св. Причастие е най-нужната храна за душата, се стремят редовно да се наслаждават на тази храна и пристъпват всеки път с благоговение и свето умиление.

Четвърто оправдание: Как някои светци, като св. Мария Египетска, са се причастили само веднъж в живота си и въпреки всичко, са станали светци? И как много отшелници и пустинници са се причастявали рядко и въпреки това са постигнали светостта?

На това възражение категорично отговаря св. Никодим Светогорец в прекрасната си книга За честото причастяване. Ето някои от аргументите  на великия отец:

„Нито пустинниците са управлявали Църквата, нито пък Църквата е създала каноните заради пустинниците… Освен това, ако тези пустинници са имали възможност, а не са се причастявали, те се определят като престъпващи свещените канони и пренебрегващи св. тайнства. Ако не са имали възможност, те са невинни.”

Не се съмняваме, че в житията на светците срещаме примери, както при св. Мария Египетска, която се причастила само веднъж от ръката на авва Зосима. Но тези примери са изключения и не могат да се приемат за правила. Изолираният случай от живота на един светец може да е прекрасен, но не означава, че представлява автентичен канон за всички вярващи. Автентични в това отношение са само думите на Свещеното Писание и правилата (каноните) на Църквата. В случаите на светци, които са се причастявали по-рядко, може да е съществувало оправданието, че местата на техния подвиг са били далече от местата, където се отслужвала св. Евхаристия. Но кой днес може да се оправдае, че няма възможност за правилно подготвяне и съзнателно пристъпване към тайнството на св. Причастие? Имаме и добри духовници, които можем да открием с малко усилия, и Литургия, която редовно се отслужва. Християнинът, който вярва в тайнството, има предпоставките за честото причастяване и може да се подготви за това. Ако той не се причастява редовно, няма опрадвание. „Телето е тлъсто, а никой от гладните не идва” (Лука 15 гл., Притчата за блудния син).

И нека не забравяме, че никакво духовно оръжие не е толкова силно, колкото св. Причастие. Нито молитвата, нито постът, нито аскезата, нито бденията, нито дори духовната молитва на монасите, могат да се сравнят със силата на св. Причастие. Словото на нашия Господ е много ясно: „Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (Йоан 6:53).

Братя мои! За вярващият християнин съществуват две реалности: първата е необходимостта от честото причастяване, а второта – собственото му недостойнство. На въпроса за недостойнството ще се спрем по-нататък. Тук само ще кажем, че който дръзновено желае чудната доброта на всемилостивия Бог, той пристъпва редовно. Тъй като причастяването без необходимата подготовка представлява третия успех на дявола, ще разгледаме този въпрос в следващата статия.


(следва продължение)

Откъсите са от книгата на архим. Даниил Аеракис „Кога и как да се причастяваш”, В. Търново,  изд. „Праксис”,2001 г., превод: Тодор Енчев

 
Posted in Еклисиология, За Св. Причастие

Свързани публикации