Меню Затваряне

Безкръвното мъченичество на отец Павел от храм “Св. Неделя”

Игумения Валентина Друмева

Свещеник Павел Петров Златков е роден на 5 април 1906 г. в село Садовец, Плевенско. Светското му име било Златко. При ръкоположението си избрал името на свети апостол Павел и достойно го носел. Станал като апостола смел изповедник на името Христово.

Баща му бил заможен земеделец, същевременно образован човек и кмет на селото. Златко, най-големият от четирите му деца, изпратил да учи в Плевен. Като отишъл да го навести, видял, че средата, в която се намира синът му, не е добра. Изпратил го в Софийската духовна семинария. Това било промислително. От него израснал един достоен свещенослужител на родната ни Църква.

Завършил семинарията с висок успех. Това направило впечатление на Врачанския митрополит Климент. Той го взел на работа в митрополията във Враца. Там бил и учител. С високи духовни и интелектуални качества, той имал предложение да преподава религия в Шумен, но Владиката не му разрешил. Пазел го за своята епархия.
Настоявал да се задоми и да приеме свещенство. Златко имал роднини в Луковит. Отишъл на гости там. В неделния ден посетил богослужението в храма. Като семинарист с изявени музикални способности застанал на клироса. Богомолците били възхитени. Майката на бъдещата му презвитера Дина, като се върнала от църквата, казала: „Да знаете какъв певец днес имаше в църквата! Какъв глас, какъв представителен млад човек! Откъде ли е дошъл!“.
По стечение на обстоятелствата още същия ден Златко посетил дома им. Сродили се. Дъщеря им приела да се задоми за него.

Тя е от виден род. Поетът Трифон Кунев бил първи братовчед на майка й. Министър Атанас Бояджиев бил също неин сродник. Дина била интелигентно и много благочестиво момиче.
Имала добро духовно възпитание. Нейният баща бил свещеник Стефан, известен като съратник на Апостола. Духовната връзка била здрава. След като Дина се венчала за Златко, майка й и брат й Стефан отишли да живеят при тях във Враца.

През 1928 г. Златко бил ръкоположен за свещеник с името Павел. Въдворен в Ловеч за енорийски свещеник, развил усилена пастирска дейност. Служил в малката църква „Света Богородица“ в стария град – кв. Вароша.
Същевременно преподавал религия в училищата. Твърде млад станал председател на духовния съд по разводите към Митрополията. През 1934 г. се родила дъщеря му Мария, която беше любезна да предаде спомени и материали за баща си. Завършила е френска филология в Софийския университет. Казаното от нея е правдиво и изстрадано.
През 1937 г., когато тя била на 3 години, а братчето й на 2, семейството се преселило в София. Отец Павел бил назначен за енорийски свещеник в столичния храм „Света Неделя“.

Авторитетен и високо духовен, на него била поставена сложната задача да приеме манастира „Свети Наум“ в Охрид. Тръгнал е писмо от името на царица Йоанна. Задачата обаче била сложна и рискована. Намесили се сърбите и той бил принуден да се оттегли в Битоля. Презвитерата, разтревожена за състоянието му, отишла в този град и го намерила. Това било през 1941 г. Към служебните неприятности се прибавило и заболяването му от тиф. Тежко било състоянието му. Сметнали, че вече е мъртъв и го отнесли в моргата. Обаче той се размърдал, оживял. Оттогава получил прозвището Възкръсналият Лазар.

По време на войната, след 9-ти септември 1944 г., бил изпратен на фронта като полкови свещеник. Войниците много го обичали. Той им бил като баща. Известен е случаят, когато спасил от смърт дезертьори, застъпвайки се за тях пред политкомисаря. Една мина едва не отнела живота му. Бог го пазел за Църквата, предузнавайки неговата висока пастирска дейност и изповедничеството му на вярата през атеистичното време.

Като се върнал от фронта, пак започнал да служи в „Света Неделя“. Завършил и академичното си духовно образование в Богословския факултет. Тогава дошли големите му изпитания. Не се забравило, че баща му насила и „с бой“ влязъл в ТКЗС. Но това било най-малкото. Намесила се човешката злоба, която тогава се развихряла с неподозирана сила, особено спрямо духовенството. А отецът не очаквал нищо лошо за себе си. Знаел, че няма никаква вина към новата власт. Изненадата му била голяма, когато го потърсили органите на МВР.

Той извършвал венчаване в храма. Клисарят дошъл и му съобщил, че го търси един човек. Той отговорил спокойно: „да почака“. Мислел, че го търси енориаш за някоя треба. Когато отишъл при него, разбрал, че човекът е служебно лице. Бил арестуван и веднага отведен по етапен ред в Ловеч. Опит да го спаси направил Стефан Василев, брат на презвитерата. Той бил „звенар“, а тогава тази партия била към ОФ. Журналист по професия, станал заместник-главен редактор на вестник „Изгрев“. В Държавния исторически архив – София се пази писмото му с входящ № 656 /31.01.1945 г. на Софийската митрополия (ф. 791 к, оп.1, а.е. 130).

Личи, че първо е писал молба до Негово Блаженство Екзарх Стефан да ходатайства пред Народната милиция за освобождаването на отец Павел. Нужното било направено. След това сам пише: „По нареждане на Негово Блаженство Екзарх Стефан I, чест имам да изпратя настоя¬щото на Господина Директор на Народната милиция с молба да се вземе под внимание резолюцията на Негово Блаженство, сложена върху отвъдната страница и да разпореди освобождаването на задържания в гр. Ловеч свещеник Павел Петров, служещ в храм „Света Неделя“ в столицата“.
Стефан Василев успял да го освободи, но скоро след това отецът бил повторно арестуван. Тогава бил съден. След задържането му направили обиск в дома му.

Дъщеря му, вече 11-годишно момиче, помни този тъжен момент. Било много страшно. Чантата, с която ходел отецът да извършва треби, била закачена на една закачалка. В нея бил металният кръст. По време на обиска „напипват чантата отвън и решават, че той носи пистолет“. Отец Павел се засмял и казал, че това е кръст. Те му отворили чантата и проверили. „Изживели сме тежки унижения. Тези груби хора, които влизаха в дома ни, ровеха в библиотеката му, а там имаше святи книги“ – споделя тя и добавя: „Страшно е лоши хора да се докосват до свещените ти вещи“. Намерили книги от Нитцше. Отецът трябвало да ги има, за да оборва безбожието му. Но понеже били от немски автор, последвали „отново разправии“.

И тогава започнали истинските му изпитания. Отново бил отведен в Ловеч. Съдел го Ловешкият съд. Присъдата му е от 30 март 1945 г., подписана от Печо Терзиев. Касае се за лично отмъщение. Отецът председателствал Духовния съд. По принцип бил против разводите. А Печо искал да се развежда. Отецът не се съгласил и той го намразил.
След 9-ти септември този човек станал „народен обвинител“. Тогава се възползвал от дадената му власт и решил да премахне отец Павел.

Друга причина да бъде съден той няма. Но за да ус¬пее, трябвало да се измислят обвинения. Това тогава ставало лесно и еднотипно за всички набелязани свещеници. Първо отец Павел бил обвинен, че когато преподавал религия в гимназията в Ловеч, спорил е „прогресивни ученици“ за теорията на Дарвин. Това било съвсем естествено за един свещеник, който преподава библейската истина за произхода на света и човека.

Второто обвинение било, че говорел на момчетата да не отиват партизани. Това вече не било истина. Отецът избягвал сложните теми, свързани с политически въпроси. Известно е, че когато се гледало делото на отеца, неговите ученици се явили и искали да свидетелстват в негова защита, но нарочно не били допуснати. Той нямал врагове между учениците си. Те го обичали. Споровете, които били водени, той поставял на основата на логически доказателства, с което те се съгласявали.

Третата измислица била, че отецът се движел с околийския управител. Бил му казал, че открил едно комунистическо гнездо в града. Дори искал да му каже къде е то, за да бъде „разбито“. На такава постъпка отецът не бил способен.
Обвиненията били „скалъпени“. Защита не се допускала и отецът бил осъден на 3 години строг тъмничен затвор. Омразата на Печо Терзиев, който бил председател на „народния съд“, била голяма. Отецът се опитал да се защити. Това се приело като дръзко държание. И вместо 3 години, както първоначално бил осъден, той го осъдил на пет години за „дръзко държане“.

Отецът бил лишен и от граждански права, за да не се допуска да гласува. Освен това му наложили и парична глоба. Свещеническото семейство трябвало да се разори, да бъде напълно „разбито“. В Ловешкия затвор той преживял големи унижения. Надзирателите, млади момчета, се подигравали с него, като му дърпали брадата. Отецът им казвал: „Момчета, недейте така! Това е грях!“, но те не го чували. Така ги учели. А за един високодуховен свещеник това било „нещо ужасно“ не само като лично оскърбление, но преди всичко като унижение на свещеническия сан. Младите „пазители на реда“ го принуждавали да мете градския пазар, а те го надзиравали като някакви господари. И той търпял, без да има някаква вина, само за Христа. Затова и венецът му се плетял славен за вечността.

Стефан Василев не преставал да се грижи за съпруга на сестра си. Сам дълбоко го ценял и уважавал. Политическите различия не ги разделяли. Много от първите социалисти искрено вярвали в новите идеи и не се озлобявали. Той успял да премести отец Павел в Софийския затвор. Дъщеря му споделя, че тогава имало „голямо настървение“ към висшата интелигенция. В това време, когато отецът бил в Софийския затвор, там бил и поетът Трифон Кунев и бележитият университетски преподавател Михаил Арнаудов, после академик. Презвитерата и децата отивали в затвора да отнесат храна и дрехи на отеца. Подавали му ги през прозорчетата на мазетата.

След 3 години го освободили, благодарение на началника на Софийския затвор, който се чудел защо отецът е в затвора. Продължил пак да служи в църквата „Света Неделя“, но под строго наблюдение. Не се харесвала неговата предана духовна дейност. Един ден бил повикан от Екзарх Стефан. Негово Блаженство му казал, че „властта наредила“ да напусне катедралния храм и да отиде да служи в по- малка църква. Страхували се, че привлича софийската интелигенция към вярата.

Пратили го в храм „Света Богородица“ в кв. Подуяне. Дъщеря му смята, че това е „един вид наказание, но нямало какво да се възразява и примирена казва с дълбоката вяра на баща си: „Всеки храм е Божий“. И това не ги задоволило. Трябвало да „не хваща корен“ никъде. Той само с присъствието си подривал атеистичните им позиции. После бил преместен в храм „Свети Николай“ срещу църквата „Света Петка“. Там служил дълги години. Въпреки нестихващите изпитания, той не „губел дух“. Работел усърдно и всепредано на буренясалата духовна нива.
Църквата „Свети Николай“ не била съборена при строежа на хотел „Рила“ благодарение на отец Павел. Той отишъл при архитект Стоилов – тогавашният кмет на София, и успял с Божия помощ да спаси храма.

И тука духовните му чеда много го обичали, въпреки, че пеел вече не така, както преди. „Изгубил“ си гласа. Лекарите казали, че било от тамяна, но той си знаел, че е от патилата му. Словото му обаче не изгубило силата си. За¬това отново бил преместен, но навсякъде се изявявало неговото ревностно служение. Бил назначен в Митрополията за отговорник по църковните монополи. Тогава създал цех до църквата „Света Петка“ за жито и просфори. Улеснявали се хората при подготовка за панихиди и погребения. Тази длъжност изпълнявал, докато започнал ремонта на църквата „Свето Успение Богородично“ при Централните софийски гробища.

Патриарх Кирил го назначил за председател на църковното настоятелство. Напуснал, когато презвитерата получила инсулт и той трябвало да полага грижи за нея. Тогава бил на 85 години. Въпреки тежкия затворнически живот бил физически бодър. Отец Павел по думите на неговите съвременници бил отдаден „изцяло“ на духовната си дейност. Имал голям авторитет, всички го уважавали дълбоко. Когато се заселили в блока, някои възразили. Не искали да живеят в близост до свещеническо семейство. В това, разбира се, имало до голяма степен и страх от атеистичните власти.

След време обаче всички разбрали, че „отецът е един прекрасен човек“ и го приели „изцяло“. Някои се срамували от поведението си и от казаното за него. Но отецът не обръщал внимание на това. Времето било такова. А той ги разбирал и ги извинявал. Но не било лесно. „Татко беше много натоварен психически“, твърди дъщеря му. Към личните му изпитания се прибавяли и изпитанията на децата му. Мария стигнала до ниво заместник-главен редактор на списание, благо¬дарение на „прекрасни хора“, които срещнала. Не всички продавали съвестта си.
Съпругът й доц. д-р Никола Дагоров допълва: „С отец Павел живяхме заедно седем годени. Аз съм възхитен от него. Той беше човек духовен…“.

Починал на 94 години със спокойна съвест, че е устоявал с християнско достойнство на всички атеистични бури и останал верен на свещеническия си дълг.

По спомени и документи на Мария Павлова Дагорова – дъщеря на отец Павел, и на съпруга й доц. д-р Никола Дагоров, София. ул. „Незабравка“ № 3.

Източник: „Български свещеници пострадали за вярата в най ново време”, Том 8

Posted in Мъченици и изповедници през атеистичния режим, Памет

Related Posts