Меню Затваряне

Жизнени уроци от коронавируса

О. Харалампос Пападопулос

Истината е, че само когато изгубим нещо, тогава разбираме неговата ценност и значение. Когато го имаме, обикновено го разрушаваме. Не можем да оценим колко важно е било за живота ни. През тези дни си мисля, че чувстваме именно една такава загуба. Дълбока скръб за важна ценност, която не бяхме оценили. Нашата свобода.

В опит да спрат разпространението на смъртоносния вирус и епидемия правителствата всекидневно обявяват нови мерки, които намаляват свободното ни придвижване, формирайки една нова реалност на живота. Всичко се промени.

Но отвъд загубата на всекидневните ни свободи, тази криза ни предава още един урок, че в този живот, ако свободата не се съчетава с отговорност и любов, става разушителна.

Лозунгът „Правя каквото искам, защото така ми харесва“, бидейки безразлични към последиците от нашите постъпки на индивидуално и колективно равнище, доведе до сегашната криза. Защото правихме каквото си искаме без грижа за съвкупността на живота.

Св. Силуан Атонски казва, че грехът, който правя сам в килията си, има последици върху цялото творение. Никое наше действие или действие на другите не остава без последствия за това, което наричаме живот. Трябва да разберем, че не сме сами. Нашето присъствие и избори винаги са свързани с някой друг. Крайно индивидуализираното желание на човека, който не зачита никой друг освен себе си, правейки си кефа, „защото така ми харесва“, изглежда напълно безсилно да защити живота.

Не само изборите на един човек повлияват пряко живота на другия, но и никой, както виждаме от епидемията на този вирус, не може да се спаси без другия. Нуждаем се освен от нашата, но и от отговорността на другия, за да се спасим. Виждаме го в тези дни в епидемията на вируса – не е достатъчно само аз да внимавам, а трябва и другите да го правят. Единият трябва да се погрижи за другия. И това е великата евангелска истина: нашето спасение винаги минава през ближния.

Но нека не забравяме една основна истина на християнския живот, че никое изпитание не идва без някакво благословение за нас. Така чувствам, че благословението, което ще ни даде тази пандемия, освен признаването още един път на ценността на живота, ще бъде да оценим, че свободата трябва да е свързвана с отговорността, любовта и солидарността.

Накратко, не мога да се спася сам без присъствието на другия в моя живот. Другият живее в мен, независимо дали е като присъствие или като отсъствие, като отговорен или като безотговорен. За да съществува животът, другият е толкова необходим, колкото и аз.

Когато не ме свърта вкъщи

Истината е, че е у нас не е най-доброто за нас. Задушава ни, уморява ни, нервира ни. Свикнали сме да търчим, да отсъстваме, да се крием. Защо ли? Защото не ни харесват тесните контакти с нашето аз и с другите. Най-големите лъжи ги казахме на самите себе си. Я помислете, какво сме намерили като оправдание, за да не се срещнем с нашето аз!

Един път не можем, друг път не сварваме, няма време; искаме, но не става и т.н. Резултатът? Десетки отменени срещи. Нашето аз постоянно е чакащо и самотно. Мина цял живот, а накрая не се срещнахме с него и не се разбрахме.

И ето, че накрая идва един невидим, но заплашителен враг, един вирус и ти казва: приятелю, ще седнеш на едно място! Това е едва от тези игри, които Бог “играе”, когато се опитваш да избегнеш нещо. Просто го довежда пред теб, докато не го решиш и ти казва: край на това постоянно търчане напред-назад, нагоре-надолу. Ще седнеш тук. Край на пилеенето на времето. Свърши криеницата, време е да се покажем и да извикаме „Пу за мене!“

И какво правим сега у нас, толкова часове с едно аз, което изобщо не познаваме или познаваме много малко и близката връзка с него ни плаши и стресира? Дава ни се възможност за вътрешни споглеждания. За един диалог с нашата вътрешност, който може да се окаже спасителен. Да разберем по друг начин нашето аз, нашите граници и издръжливост. Да изслушаме нашите реални нужди и прошения на душата ни. Да видим колко струват нашите житейски ценности. Възможност, за да научим нещо ново за нас и да оценим всичко това, което сме имали в нашето всекидневие и сме го смятали за самопонятно.

Защото в крайна сметка Христос за пореден път казва великата истина, че „трябва да загубиш нещо, за да го намериш“. И ние изглежда ще изгубим доста от това глобално премеждие, но дали сме готови да срещнем нашата истина?

Когато всичко свърши, какво ще се е променило?

Когато – дай Боже – свърши това изпитание, с възможно най-малко смъртни случаи (де да нямаше нито един), навярно ще сме преразгледали някои наши ценности. Защото истината е, че никой не се е променил, когато нещата са вървели добре в живота му. Не е лошо нещо животът да ти върви добре, но не винаги е така. Ще дойде някаква болест, смърт, раздяла, загуба, война, сега пандемия, и всичко ще се преобърне. И тогава? Тогава в трудностите се вижда кои сме, какви сме и как сме живели.

Моля се, когато свърши това изпитание, всички да сме станали малко повече „човеци“. Знаеш ли, много пъти, за да станем „светци“, забравяме да бъдем човеци, а без човещина святост не може да има.
Дано след тази криза разберем, че не всичко в живота е гледане на часа и цифри, пари и работа, а е също и отношения, контакт, природа, живот, Бог. Да почувстваме като истина в нас, че нашият спътник, децата, приятелите и нашите близки хора имат нужда от нашето присъствие, от нашите погледи, от телата ни, очите, гласа, от прегръдка.

Никакво виртуално послание от телефона или компютъра не може да замени телесното присъствие на другия в живота ни. Милувката, целувката, топлата прегръдка, неговото тялото, което спи до нас и ни стопля. Дано осъзнаем, че любовта не трябва да закъснява нито един ден, нито един момент. Да се научим да казваме на другия: „Обичам те, липсваш ми, значим си за мен. . .“ Майката, бащата, приятелят, нашият човек може утре да го няма в живота ни. Не отлагай любовта.

Да осъзнаем най-накрая, че живеем в една мрежа от отношения. Ако другият не е добре, рано или късно и аз няма да съм. Ако не се погрижа за планетата, заедно с нея ще се самоунищожа и аз.

Да разберем, че без Бога светът е абсурден и няма никакъв смисъл. Трагедия е да живееш един сценарий, който никой не е написал. Това изпитание на пандемията ще бъде победено по два начина: ако сме напълно отговорни към ближните си, и ако след неговия край сме разбрали уроците по живот, които тя ни предаде. В противен случай ще се е случило нещо още по-трагично от смъртта – ще сме изпитали болка без никакъв смисъл. С други думи, ще се сме изагубили още една възможност да преминем от мъртвото оцеляване към радостта на живота.

Превод: Константин Константинов

Източник: Блог за о. Харалампос Пападопулос

Posted in Пандемия и духовен живот, Публицистика, Съвременност

Свързани публикации